Хорхе Луис Борхес
Deutsches requiem ^[0]

Ето, Той ме убива, но аз ще се надявам.

Йов, 13:15

Казвам се Ото Дитрих цур Линде. Един от предшествениците ми, Кристоф цур Линде, е загинал в кавалерийската атака, която е решила победата при Цорндорф^[1]. В самия край на 1870-а прадядо ми по майчина линия, Улрих Форкел, е бил убит в гората Маршноар от френски волни стрелци^[2]; баща ми, капитан Дитрих цур Линде, се е отличил при обсадата на Намюр^[3] през 1914 г., а две години по-късно — при прекосяването на Дунав^[4]. Що се отнася до мен, скоро ще бъда разстрелян като мъчител и убиец. Съдът бе справедлив; от самото начало се признах за виновен. Утре, когато часовникът на затвора отмери девет, вече ще съм влязъл в царството на смъртта; естествено е да мисля за предците си, защото съм тъй близо до тяхната сянка, че в известен смисъл съм се превърнал в тях самите.

По време на процеса (който за щастие не трая дълго) мълчах; да се оправдавам, би означавало само да бавя присъдата и щеше да изглежда като проява на малодушие. Сега нещата са се променили; в тази последна нощ преди екзекуцията мога да говоря без страх. Не желая прошка, защото не се чувствам виновен, искам само да бъда разбран. Който се вслуша в думите ми, ще разбере историята на Германия и бъдещата история на света. Съзнавам, че случаите като моя, необикновени и шокиращи днес, твърде скоро ще изглеждат тривиални. Утре ще умра, но въпреки всичко съм символ на идните поколения.

Роден съм в Мариенбург през 1908 година. Две страсти, днес почти забравени — музиката и метафизиката — ми позволиха да посрещна смело и даже щастливо множество злополучни години. Не мога да изброя всичките си благодетели, но две имена няма как да пропусна — Брамс и Шопенхауер. Често търсех убежище и в поезията; към вече споменатите искам да прибавя и едно друго могъщо германско име — Уилям Шекспир. Преди това се увличах по богословието, но от тази фантастична наука (както и от християнската вяра) завинаги ме откъсна Шопенхауер благодарение на директните си доводи; Шекспир и Брамс също, поради безкрайното многообразие на техния свят. Ако някой се спира поразен, тръпнещ от нежност и признателност пред която и да е творба на тези блажени мъже, дано узнае, че някога и аз тръпнех така — аз, ненавистният.

Някъде към 1927 година в живота ми навлязоха Ницше и Шпенглер. Един писател от XVIII век отбелязва, че никой не иска да дължи каквото и да е на съвременниците си; за да се освободя от това влияние, което чувствах угнетяващо, написах статия, озаглавена „Abrechnung mit Spengler“^[5]. В нея изтъквах, че най-безспорният паметник на чертите, които авторът нарича фаустовски, не е компилативната драма на Гьоте^[6], а една поема, сътворена преди двайсет века — „De rerum natura“^[7]. Все пак отдадох дължимото на откровеността на нашия философ на историята, на неговия дълбоко германски (kerndeutsch) военен дух. През 1929 година станах член на партията.

Малко неща ще кажа за годините на обучението ми. За мен те се оказаха по-сурови, отколкото за мнозина други, защото, макар да не ми липсва смелост, нямам никаква склонност към насилие. Въпреки всичко осъзнах, че се намираме на прага на ново време — а това ново време подобно на началните години на исляма или християнството изискваше и нови хора. Като личности моите другари ми бяха омразни; напразно се мъчех да се убедя, че за високата цел, която ни бе събрала, не бяхме отделни личности.

Богословите твърдят, че ако Божието внимание се отклони дори за миг от десницата ми, с която пиша, тя ще се превърне в нищо, сякаш изпепелена от невидим огън. Никой не може да съществува, казвам ви, никой не може дори да отпие глътка вода или да отчупи къшей хляб без оправдание. За всеки човек това оправдание е различно; аз например очаквах неумолимата война, която щеше да подложи на изпитание вярата ни. Достатъчно ми бе да зная, че и аз ще съм участник в сраженията й. Понякога се страхувах, че ще бъдем разочаровани от малодушието на Англия и Русия. Сляпата случайност — или съдбата — изтъка другояче бъдещето ми; вечерта на 1 март 1939-а в Тилсит имаше безредици, които вестниците не отразиха; на улицата зад синагогата два куршума пронизаха крака ми и се наложи да го ампутират^[8]. Няколко дена по-късно нашите войски влязоха в Бохемия; когато сирените оповестиха новината, аз бездействах в болницата, опитвайки се да се изгубя до самозабрава в книгите на Шопенхауер. На перваза на прозореца дремеше огромен тлъст котарак — символ на моята безполезна участ.

В първия том на „Parerga und Paralipomena“ прочетох за пореден път, че всички събития, които могат да се случат на човека, от мига на раждането до смъртния му час, са предопределени от самия него. И тъй, всяко нехайство е умишлено, всяка случайна среща е предварително уговорена, всяко унижение е покаяние, всеки неуспех — загадъчна победа, всяка смърт — самоубийство. Няма по-изтънчена утеха от мисълта, че сами сме избрали нещастията си; тази лична телеология ни разкрива един таен порядък и по чуден начин ни слива с божественото. Каква незнайна цел, разсъждавах аз, ме накара да потърся именно онази вечер онези куршуми и това осакатяване? Не страхът от войната — в това бях сигурен; не, нещо по-дълбоко. Накрая ми се стори, че разбрах. Да умреш за една религия, е по-просто, отколкото да я изживееш пълноценно. Да се бориш с дивите зверове в Ефес, е по-лесно (хиляди незнайни мъченици са го сторили), отколкото да бъдеш Павел, раб на Иисуса Христа; едно отделно действие е по-незначително от всичките часове на човешкия живот. Битката и славата са лесни; начинанието на Разколников е било много по-мъчно от това на Наполеон. На 7 февруари 1941 година бях назначен за заместник-директор на концентрационния лагер Тарновиц.

Изпълнението на тази длъжност не ми бе приятно, но никога не проявих нехайство. Страхливецът се подлага на изпитание сред сабите; милостивият, състрадателният търси проверката на затворите и на чуждата болка. По своята същност нацизмът е морален акт, отърсване от стария, покварен човек, за да бъде издигнат на негово място новият. В сражението, сред виковете на капитаните и всеобщата глъчка, тази промяна е обичайна; не е тъй обаче в грубия зандан, където лукавото състрадание ни изкушава с древни прояви на нежност. Неслучайно пиша думата „състрадание“; за висшия човек това качество е последният грях на Заратустра. Почти го извърших (признавам си), когато от Бреслау при нас бе изпратен прочутият поет Давид Ерусалим.

Той беше петдесетгодишен. Беден откъм светски блага, преследван, отричан, хулен, Ерусалим бе посветил гения си на прослава на щастието. Май си спомням, че в „Dichtung der Zeit“^[9] Алберт Сьоргел го бе сравнил с Уитман. Сравнението не е сполучливо — Уитман възпява вселената някак предварително, по един общ и почти безразличен начин; Ерусалим се радва на всяко нещо с грижовна обич. Никога не изпада до изброявания, до списъци. Все още мога да повторя много хекзаметри от онази дълбока поема, озаглавена „Дъ Ян, който рисуваше тигри“ — тя сякаш е нашарена с тигрови ивици, сякаш е отрупана, пронизана надлъж и шир с безмълвни тигри. Никога не ще забравя и монолога „Розенкранц говори с Ангела“, в който някакъв лондонски лихвар от XVI век на смъртния си одър напразно се мъчи да се оневини, без да подозира тайното оправдание на живота си — обстоятелството, че е вдъхновил един от своите клиенти (когото е виждал един-единствен път и даже не си го спомня) да създаде образа на Шейлок. Човек със забележителни очи, жълто-зеленикава кожа и почти черна брада, Давид Ерусалим сякаш бе първообраз на евреина сефарад, въпреки че принадлежеше към покварените и ненавистни ашкенази^[10]. Бях суров с него; не допуснах да ме размекнат нито състраданието, нито неговата слава. Още преди много години бях разбрал, че всяко нещо на този свят може да се превърне в зародиш на възможен ад; лице, дума, компас, дори реклама на цигари — всички те могат да докарат до лудост човека, ако той не успее да ги забрави. Нима не ще е луд онзи, който постоянно си представя картата на Унгария? Реших да приложа този принцип към дисциплинарния режим на нашето заведение и…^[11] В края на 1942-ра Ерусалим изгуби разсъдъка си; на 1 март 1943-та успя да се самоубие^[12].

Не зная дали Ерусалим разбра, че всъщност го унищожих, за да унищожа собственото си състрадание. В моите очи той не беше човек, нито дори евреин; бе се превърнал в символ на една презряна област от душата ми. Аз страдах заедно с него, умрях заедно с него и по някакъв начин се изгубих с него; именно затова бях неумолим.

Междувременно великите дни и нощи на една щастлива война прелитаха край нас. Във въздуха, който дишахме, се долавяше чувство, твърде подобно на любов. Сякаш морето изведнъж се бе озовало до нас; усещахме омая и възторг в кръвта си. В онези години всичко бе различно — даже и вкусът на съня. (Аз самият може би никога не съм бил напълно щастлив, ала знайно е, че нещастието изисква изгубен рай.) Няма човек, който да не копнее за пълнота, тоест за сбора от всички преживявания, на които е способен; няма човек, който да не се бои, че с измама ще му бъде отнета някаква част от това безкрайно наследство. Ала моето поколение получи всичко, защото най-напред му бе дадено да опита славата, а после — поражението.

През октомври или ноември 1942 година брат ми Фридрих загина във втората битка при Ел Аламейн сред пясъците на Египет; няколко месеца по-късно при въздушно нападение бе унищожена родната ни къща; в края на 1943 година друга бомбардировка срина лабораторията ми. Преследван без отдих из необятни континенти, Третият райх загиваше; бе вдигнал ръка срещу всички и всички ръце бяха срещу него. Тогава се случи нещо изключително — струва ми се, че едва сега го разбирам. Вярвах, че съм способен да изпия до дъно чашата на гнева, ала когато стигнах до утайката, ме спря един неочакван вкус — загадъчният и почти страшен вкус на щастието. Потърсих различни обяснения, но никое не ме задоволи. Помислих си: „Поражението ми носи радост, защото тайно съзнавам вината си и само наказанието може да я изкупи“. После си казах: „Поражението ми носи радост, защото слага край на всичко, а аз съм много изморен“. Накрая реших: „Поражението ми носи радост просто защото настъпи, защото е безкрайно свързано с всички настоящи, минали и бъдещи събития, защото да порицаваш или да оплакваш едно-единствено реално събитие, означава да охулваш цялата вселена“. Какви ли не доводи опитах, докато най-сетне открих истинския.

Казвало се е, че всички хора по света се раждат като Аристотелови или Платонови типове. Това е все едно да заявим, че няма спор от абстрактно естество, който да не е миг от полемиката на Аристотел и Платон; със смяната на столетията и географските ширини се сменят имената, диалектите, лицата, но не и вечните съперници. Историята на народите също показва една тайна приемственост. Когато разгромява легионите на Вар в тресавището, Арминий^[13] не е знаел, че е предвестник на една немска империя; Лутер, преводачът на Библията, изобщо не е подозирал, че съдбата му е да изкове един народ, който ще унищожи Библията завинаги; Кристоф цур Линде, убит от московски куршум през 1758 година, по някакъв начин е подготвил победите от 1914 година; що се отнася до Хитлер, той вярваше, че се бори за една страна, ала се бореше за всички, дори за онези, които нападаше и презираше. Няма значение, че неговото „аз“ не съзнаваше това; важното е, че го знаеха кръвта му, волята му. Светът загиваше от юдаизма и от онази болест на юдаизма, която е вярата в Христос; ние му показахме насилието и вярата в меча. Сега същият меч ни убива и сме досущ като магьосника, съградил лабиринт и останал да се лута из него до края на дните си, или като Давид, който осъжда на смърт един странник, а после чува откровението: „Ти си онзи човек“. Много неща трябва да бъдат унищожени, за да се построи новият ред; сега вече знаем, че и Германия е била едно от тези неща. Ние отдадохме нещо повече от живота си — отдадохме съдбата на нашата скъпа страна. Нека други плачат и проклинат; аз се радвам, че нашият дар е световен и съвършен.

Сега над света надвисва една неумолима епоха. Ние я изковахме — ние, които вече сме нейна жертва. Какво значение има, че Англия е чукът, а ние — наковалнята? Важното е, че на власт е насилието, а не робската християнска боязливост. Ако победата, неправдата и щастието не са за Германия, нека се паднат на други народи. Нека небето съществува, дори и нашето място да е в ада.

Гледам лицето си в огледалото, за да узная кой съм, за да узная как да се държа след няколко часа, когато се изправя пред края. Плътта ми може да изпитва страх; аз не се боя.