Хорхе Луис Борхес
Другата смърт

Преди близо две години (загубил съм писмото) Ганон ми писа от Гуалегуайчу^[1], че ми праща един превод — вероятно първия на испански — на поемата The Past („Миналото“) от Ралф Уолдо Емерсън; в послепис добавяше, че дон Педро Дамиан, когото едва ли съм забравил, е починал преди няколко нощи от белодробен кръвоизлив. Повален от треската, човекът отново преживял в бълнуването си кървавата битка при Масолиер^[2]; този предвидим факт напълно оправдаваше очакванията, защото деветнайсет-двайсетгодишен дон Педро се бе сражавал под знамената на Апарисио Саравия^[3]. Революцията от 1904 година го заварила в някакъв чифлик в Рио Негро или Пайсанду, където работел като ратай; Педро Дамиан бил родом от Гуалегуай, провинция Ентре Риос, но на драго сърце последвал другарите си, въодушевен и безхитростен като тях.

Взел участие в няколко стълкновения, а накрая и в решителната битка; през 1905-а се завърнал в родината си и със смирено постоянство отново се захванал със земеделие. Доколкото ми е известно, повече не е напускал родния си край. Последните трийсет години прекарал в колиба, откъсната от света, на три-четири километра от Нянкай^[4]; в този пущинак една вечер разговарях с него (или по-скоро — опитах се да разговарям) през 1942 година. Беше ограничен човек и говореше малко. Цялата му житейска история се изчерпваше с грохота и яростта на боя при Масолиер; нищо чудно, че в смъртния си час отново ги е преживял…

Разбрах, че повече няма да видя Дамиан, и се помъчих да си представя лицето му; зрителната ми памет е тъй слаба, че си спомних само образа му от една снимка, направена от Ганон. В това няма нищо необичайно, тъй като съм виждал самия човек един-единствен път в началото на 1942-ра, а снимката му — много пъти. Ганон ми я беше пратил; по някое време я изгубих и повече не съм я търсил. Даже ме хваща страх при мисълта, че може някога да я намеря.

Следващата случка стана в Монтевидео, няколко месеца по-късно. Трескавият, мъчителен край на Дамиан ме подтикна да напиша фантастичен разказ за разгрома при Масолиер; Емир Родригес Монегал^[5], с когото споделих идеята си, ми даде кратка бележка до полковник Дионисио Табарес, участник в това сражение.

Полковникът ме прие след вечеря. Седнал в люлеещ се стол на двора, той си припомняше в безпорядък, но с любов отминалите времена. Говореше за боеприпаси, които все не пристигали навреме, за изнурени коне, за изнемогващи и потънали в прах мъже, извървели лабиринти от преходи, за Саравия, който можел да завземе Монтевидео, но се отклонил, „защото гаучото се плаши от града“, за безброй прерязани гърла, за една гражданска война, която ми се видя по-скоро като сън на кръволок, отколкото като сблъсък на две войски. Говореше за Илиескас, за Тупамбае^[6], за Масолиер.

Разказът му бе твърде точен, жив и образен; веднага проумях, че вече го е повтарял безброй пъти, и се уплаших, че зад тези слова едва ли са останали някакви истински спомени. При една кратка пауза успях да вметна името на Дамиан.

— Дамиан? Педро Дамиан? — рече полковникът. — Да, един такъв служи при мен. Беше индианче, момчетата му викаха Дайман.

Тук избухна в гръмък смях, но веднага побърза да спре с престорено или искрено неудобство. Вече с друг тон добави, че и войната, както и жената, служи за проверка на мъжете и че преди да е влязъл в битка, никой не познава истинската си същност. Някой може да се мисли за страхливец, а току-виж се оказал смелчага, или пък обратно, както се случило с горкия Дамиан, който се пъчел из кръчмите с бялата си лента^[7], а после се огънал при Масолиер.

В няколко престрелки със сумакос^[8] се държал мъжки, но съвсем друго било, когато двете войски застанали една срещу друга и под грохота на канонадата всеки изпитал усещането, че пет хиляди души са се стекли на това място, за да убият именно него. Клетото индианче дотогава било живяло кротко сред овцете, а ето че изведнъж се оказало повлечено от пороя на тази освободителна борба…

Колкото и да е нелепо, разказът на Табарес дълбоко ме смути. Бих предпочел друго развитие на събитията. Несъзнателно си бях създал своеобразен кумир от стария Дамиан, с когото бях прекарал само един следобед, и то преди много години; думите на Табарес направиха на пух и прах кумира ми. Изведнъж проумях сдържаността и упоритата самота на Дамиан; те са били продиктувани не от скромност, а от преживяния позор. Напразно си повтарях, че човек, неспирно преследван от спомена за някоя малодушна постъпка, е по-сложен и по-интересен от човек, който чисто и просто си е смел по природа. Гаучото Мартин Фиеро, мислех си, далеч не е тъй паметен образ като Господаря Джим или Разумов^[9].

Вярно е, но все пак като аржентински гаучо Дамиан е бил длъжен да бъде един Мартин Фиеро — най-вече пред уругвайските гаучоси. В изреченото и премълчаното от Табарес долових суровия вкус на онова, което се нарича артигизъм^[10] — вярата (може би неоспорима), че Уругвай е по-първична страна от нашата и следователно жителите й са по-смели… Спомням си, че тази вечер се сбогувахме с пресилена сърдечност.

През зимата липсата на една-две подробности, нужни за моя фантастичен разказ (който с тромаво упорство отказваше да приеме желаната форма), ме накара да посетя отново дома на полковник Табарес. Заварих при него друг възрастен господин — доктор Хуан Франсиско Амаро от Пайсанду, който също се бе сражавал в революцията на Саравия. Както можеше да се очаква, отворихме дума за Масолиер. Амаро разказа няколко занимателни случки, а после добави бавно, сякаш разсъждаваше на глас:

— Помня, че нощувахме в „Санта Ирене“ и към нас се присъединиха неколцина. Сред тях бяха един французин, ветеринар, който почина в навечерието на боя, и един момък от Ентре Риос, стригач на овце, викаха му Педро Дамиан.

Аз рязко се намесих:

— Знам, знам, оня аржентинец, който се огънал пред куршумите.

Замълчах веднага; двамата ме гледаха смутени.

— Грешите, господине — рече Амаро накрая. — Педро Дамиан умря тъй, както би искал да умре всеки мъж. Трябва да е било към четири часа следобед. На върха на хребета се бе укрепила Червената пехота^[11]; нашите я атакуваха с пики; Дамиан се носеше с викове начело и един куршум го уцели точно в гърдите. Той се надигна на стремената, извика за последно и рухна на земята. Там си и остана, под конските копита. Беше мъртъв и последната атака при Масолиер мина през трупа му. Какъв храбрец беше, а нямаше още и двайсет години…

Несъмнено ставаше дума за някой друг Дамиан, но нещо ме накара да попитам какво е викал момъкът.

— Псувни — отвърна полковникът, — то това се вика при атака.

— Може би — рече Амаро, — но викаше и „Да живее Уркиса^[12]!“

Умълчахме се. Накрая полковникът промълви:

— Ще рече човек, че се е сражавал не при Масолиер, а при Каганча или Индия Муерта цял век по-рано^[13] — сетне добави с искрена почуда: — Аз командвах тази войска, но съм готов да се закълна, че за пръв път чувам да се говори за някой си Дамиан.

Така и не успяхме да изтръгнем от полковника някакъв спомен за него.

В Буенос Айрес повторно изпитах изумлението, което породи у мен тази слаба памет. Пред единайсетте прелестни тома на Емерсън, изложени в приземния етаж на английската книжарница „Мичъл“, един следобед срещнах Патрисио Ганон. Попитах го за превода му на „Миналото“. Отвърна, че и през ум не му минавало да превежда поемата — испанската литература и без Емерсън била достатъчно отегчителна. Припомних му, че ми е обещал този превод в същото писмо, с което ми съобщаваше за смъртта на Дамиан. Тогава ме попита кой е този Дамиан. Обясних му, но напразно. Почти с ужас забелязах, че ме слуша с недоумение, и потърсих спасение в един литературен спор за клеветниците на Емерсън — поет, по-сложен, по-изкусен и несъмнено по-своеобразен от злощастния По.

Тук се налага да изтъкна още няколко факта. През април получих писмо от полковник Дионисио Табарес; паметта му вече не тънеше в мъгла, сега той прекрасно си спомняше момчето от Ентре Риос, което препускало начело в атаката при Масолиер и другарите му го погребали още същата вечер в подножието на хълма. През юли се отбих в Гуалегуайчу; не успях да открия колибата на Дамиан — там вече никой не си спомняше за него. Исках да поразпитам овчаря Диего Абароа, който бил край него в последния му час; той пък се бе споминал преди началото на зимата. Помъчих се да извикам в паметта си чертите на Дамиан; след няколко месеца, докато разлиствах едни албуми, установих, че мрачното лице, оживяло в спомените ми, е на прочутия тенор Тамберлик^[14] в ролята на Отело.

Време е да премина към хипотезите. Най-близката до ума (но всъщност най-незадоволителната) ни подсказва, че трябва да е имало двама Дамиановци: страхливецът, умрял в Ентре Риос към 1946 година, и смелчагата, загинал при Масолиер през 1904 година. Основният недостатък на тази хипотеза е, че тя не успява да обясни един наистина загадъчен факт: любопитното непостоянство на паметта на полковник Табарес, забравата, заличила за тъй кратък срок образа и даже името на оцелелия. (Не приемам, не желая да приема едно по-простичко предположение — че първият Дамиан ми се е явил насън.) По-интересна е свръхестествената хипотеза, предложена от Улрике фон Кюлман. Според нея Педро Дамиан е загинал в битката, но в сетния си миг е помолил Бог да го върне в Ентре Риос. Преди да окаже тази милост, Всевишният се е поколебал само за миг, но молителят вече бил мъртъв и неколцина души са го видели да пада на земята. Бог не може да промени миналото, но в Негова власт е да променя образите на миналото, тъй че смъртта се е преобразила в несвяст и Дамиан се е завърнал като сянка в родния си край. Да, завърнал се е, но да не забравяме, че не е бил нищо повече от сянка. Живял е самотно, без жена, без приятели; притежавал е всички неща, които са му били скъпи, но някак от разстояние, сякаш разделен от тях със стъклена стена; „умрял“ е и бледият му образ се е разтворил като вода във вода. Тази хипотеза е погрешна, но навярно тъкмо тя ме наведе на вярната (онази, която днес смятам за вярна) — по-проста, но същевременно и по-невъобразима. По един почти вълшебен начин я открих в трактата на Петрус Дамиани De Omnipotentia^[15], към чието проучване ме подтикнаха два стиха от двайсет и първа песен от Paradiso, в които се поставя съвсем същият проблем. В глава пета на този трактат Петрус Дамиани твърди противно на Аристотел и Фредегарий от Тур^[16], че Бог може да отмени съществуващото, сякаш никога не е било. Когато прочетох тези стари богословски спорове, започнах да проумявам трагичната история на дон Педро Дамиан.

Ето моите догадки. Понеже се е държал като страхливец на бойното поле, Дамиан е посветил остатъка от живота си, за да изкупи тази срамна слабост. Завърнал се е в Ентре Риос; повече не е вдигнал ръка срещу човек, не е белязал никого^[17], не е търсел слава на храбрец, ала в полята на Нянкай се е закалил, борейки се с пустошта и дивите стада.

Така, полека, без сам да знае, е подготвял чудото. Желаел е от все сърце: „Ако съдбата ми изпрати още една битка, този път ще се държа достойно“. Четирийсет години е очаквал с неясна надежда и накрая съдбата му я е пратила в сетния му час. Пратила я е под формата на трескаво видение, но още древните гърци са знаели, че ние сме само сенки от един сън. В агонията си е преживял повторно своята битка, но този път се е проявил като истински мъж, оглавил е последната атака и един куршум го е пронизал право в гърдите. Така през 1946 година благодарение на страстния си копнеж Педро Дамиан е загинал в разгрома при Масолиер, който се е състоял в края на зимата или в началото на пролетта на 1904 година.

В Summa Theologiae^[18] се отрича, че Бог е способен да отменя миналото, ала не се казва нищо за обърканата плетеница от причини и следствия, тъй необятна и всепроникваща, че надали може да се заличи едно-единствено отминало събитие, дори и най-маловажното, без да се премахне и настоящето. Да се промени миналото, не значи да се промени само едно събитие, а да се заличат и неговите последици, които са кажи-речи безбройни. Другояче казано, това значи да се създадат две световни истории. В първата (да речем) Педро Дамиан издъхва в Ентре Риос през 1946 година, а във втората — при Масолиер през 1904 година. Именно в тази история живеем сега, но първата не е била премахната веднага, откъдето произтичат и споменатите по-горе противоречия. У полковник Дионисио Табарес откриваме всичките й етапи: най-напред той се сети, че Дамиан се е държал като страхливец; после пък напълно го забрави; накрая си спомни героичната му гибел. Също тъй показателна е и участта на овчаря Абароа; склонен съм да мисля, че той е умрял, защото си е спомнял прекалено много неща за дон Педро Дамиан.

Що се отнася до мен, не вярвам да ме заплашва подобна опасност. Удаде ми се да разгадая и да опиша процес, недостъпен за хората, един вид скандален каприз на разума; някои обстоятелства обаче стесняват донякъде тази страшна привилегия. Засега не съм сигурен, че написаното от мен е вярно от край до край. Подозирам, че в разказа ми са се вмъкнали лъжливи спомени. Подозирам, че Педро Дамиан (ако е съществувал изобщо) не се е казвал Педро Дамиан, а аз съм го запомнил под това име просто за да повярвам някой ден, че неговата история ми е била внушена от доводите на Петрус Дамиани. Нещо подобно е станало и със споменатата в началото поема, която разглежда неотменимостта на миналото. През 1951 година ще си помисля, че съм съчинил фантастичен разказ, а в действителност ще съм описал истинска случка; така и простодушният Вергилий^[19] преди близо две хиляди години е смятал, че възвестява раждането на един човек, а всъщност е предрекъл раждането на Бога.

Клетият Дамиан! Смъртта го е покосила едва двайсетгодишен в една печална и неизвестна война, в една домашна битка, но той все пак е получил онова, за което сърцето му тъй дълго е копняло — и на света едва ли има по-голямо щастие.