Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El fin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2012)
Разпознаване и корекция
Alegria (2012 г.)
Корекция
NomaD

Издание:

Хорхе Луис Борхес. Смърт и компас

ИК „Труд“, София, 2004

Редактор: Милена Трандева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Юлия Шопова

История

  1. — Добавяне

Проснат на леглото, Рекабарен полуотвори очи и видя полегатия тръстиков таван. От другата стая долиташе дрънкане на китара, твърде напомнящо жалък лабиринт, който се сплиташе и разплиташе до безкрай… Малко по малко си възвърна усещането за реалност, ежедневните неща, които никога вече нямаше да се променят за него. Погледна без съжаление едрото си безполезно тяло, пончото от груба вълна, което загръщаше краката му. Навън, зад дебелите решетки на прозореца, се простираха равнината и вечерта; бе спал известно време, но небето все още бе пълно със светлина. С лявата си ръка пипнешком намери един бронзов хлопатар, който висеше в края на кушетката му. Разтърси го няколко пъти; иззад вратата все така долитаха скромните акорди. Китаристът бе негър, който бе пристигнал една нощ, обявявайки се за певец; той бе предизвикал друг чужденец на дълго поетично съревнование според обичая на странстващите певци. Победен, негърът продължи да посещава редовно кръчмата, сякаш очакваше някого. Прекарваше часове наред с китарата в ръка, но никога не запя отново, навярно огорчен от претърпяното поражение. Хората вече бяха свикнали с този безобиден човек. Рекабарен, който държеше кръчмата, никога нямаше да забрави онова надпяване; на следващия ден, докато подреждаше няколко денка мате, дясната му страна внезапно се скова и той установи, че е изгубил говора си. Научени да изпитваме съчувствие към нещастията на героите в романите, накрая почваме прекалено да съчувстваме на собствените си неволи; ала това не се случи и с търпеливия Рекабарен, който прие парализата така, както преди бе приел суровостта и самотата на Америка. Свикнал да живее в настоящето като животните, сега той гледаше небето и мислеше, че червеникавият ореол на луната предвещава дъжд.

Едно момче с индиански черти (може би негов син) открехна вратата на стаята му. Рекабарен го запита с очи дали в заведението са дошли клиенти; момчето също тъй мълчаливо му отвърна със знак, че там няма никой — негърът не се броеше. Излегнатият остана сам; лявата му ръка си поигра малко с хлопатара, сякаш упражняваше някаква власт.

Озарена от последните слънчеви лъчи, равнината изглеждаше почти абстрактна, като видение от някакъв сън. На хоризонта се появи някаква точка, растеше постоянно, докато се превърна в конник, който се носеше право към къщата — или поне така изглеждаше. Рекабарен успя да види широкополата шапка, дългото тъмно пончо, черния кон, но не и лицето на ездача, който накрая дръпна юздите, за да забави галопа, и се приближи в лек тръс. На около двеста метра свърна встрани. Рекабарен вече не можеше да го види, но го чу да говори, чу как слезе от седлото, върза коня и влезе с уверена крачка в кръчмата.

Без да вдигне очи от китарата, в която сякаш търсеше нещо, негърът рече благо:

— Знаех си, че мога да разчитам на вас, господине.

Другият отвърна с дрезгав глас:

— И аз на теб, черньо. Сума дни те накарах да чакаш, но ето че дойдох.

Настъпи мълчание. Накрая негърът продума:

— Почвам да свиквам с чакането. Чакам вече седем години.

Другият отвърна, без да бърза:

— Прекарах повече от седем години, без да видя децата си. Срещнах ги в онзи ден и не исках да се покажа пред тях като човек, който отива на свада с ножове[1].

— Вече разбрах това — отвърна негърът. — Надявам се, че сте ги оставили в добро здраве.

Чужденецът, който бе седнал до тезгяха, охотно се разсмя. Поръча си тръстикова ракия, сръбна глътка-две и остави чашата недопита.

— Дадох им някои добри съвети — заяви той, — които не струват и пукната пара, а пък никога не са излишни. Казах им наред с другото, че не бива да проливат човешка кръв.

Един бавен акорд изпревари отговора на негъра:

— Добре сте сторили. Тъй няма да заприличат на нас.

— Или поне на мен — рече чужденецът. Сетне добави, като че ли разсъждаваше на глас: — Съдбата пожела да убивам и ето че сега пак ми е пъхнала ножа в ръката.

Негърът, сякаш не чул думите му, отбеляза:

— Иде есен и дните се скъсяват.

— Достатъчно светло е за онова, което съм намислил — отвърна другият и се изправи. Застана стегнато пред негъра и му каза някак уморено: — Остави на мира китарата, днес те чака друго състезание.

Двамата тръгнаха към вратата. На излизане негърът промърмори:

— Току-виж и в това ми провървяло тъй зле, както и в първото.

Съперникът му отвърна сериозно:

— В първото не ти вървя зле. Само дето нямаше търпение да стигнеш до второто.

Вървяха редом, докато се отдалечиха на известно разстояние от къщите. Луната светеше ярко и равнината изглеждаше еднаква нашир и надлъж. Изведнъж се спогледаха, спряха и чужденецът си свали шпорите. Вече си бяха увили пончотата около лактите, когато негърът проговори:

— Само едно искам да ви помоля, преди да се захванем с тая работа. Да вложите в тоя бой цялата си смелост и сръчност както в оная схватка преди седем години, когато убихте брат ми.

Може би за пръв път по време на разговора Мартин Фиеро долови омразата. Почувства я чак в кръвта си като бодване. Двамата се счепкаха и острата стомана беляза лицето на негъра.

Има един час на свечеряване, когато равнината сякаш се кани да каже нещо; никога не го изрича или може би го изрича до безкрай, но ние не го разбираме — или пък го разбираме, но е непреводимо като музика… От кушетката си Рекабарен видя края. Едно стремглаво нападение — и негърът отстъпи, загуби равновесие, престори се, че замахва към лицето на противника, а после се хвърли напред, забивайки ножа дълбоко в корема му. Последва още един удар, който кръчмарят не успя да види добре, и Фиеро повече не се изправи. Неподвижен, негърът като че ли наблюдаваше мъчителната му агония. Сетне избърса окървавения нож в тревата и бавно пое обратно към къщите, без да поглежда назад. Сега, когато бе изпълнил задачата си на съдник, вече бе никой. Или по-скоро, бе се превърнал в другия: нямаше предназначение на земята и бе убил един човек.

Бележки

[1] Това всъщност е преразказ на края на прочутата поема на Хосе Ернандес „Мартин Фиеро“. Споменатият тук епизод е payada, или музикално-поетично съревнование, между Мартин Фиеро и негъра, който е брат на убития негър — бел.прев.

Край