Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La muerte y la brújula, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2012)
Разпознаване и корекция
Alegria (2012 г.)
Корекция
NomaD

Издание:

Хорхе Луис Борхес. Смърт и компас

ИК „Труд“, София, 2004

Редактор: Милена Трандева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Юлия Шопова

История

  1. — Добавяне

На Мандие Молина Ведия

Сред многото загадки, които пробудиха дръзката проницателност на Льонрот, нито една не бе по-странна — по-очебийно странна, както биха се изразили някои — от поредицата кървави злодеяния, стигнали своя апогей във вила „Трист льо Роа“ сред натрапчивото ухание на евкалиптите. Наистина, Ерик Льонрот не успя да предотврати последното престъпление, но безспорно го предвиди. Не успя да разкрие и самоличността на злополучния убиец на Ярмолински, затова пък отгатна тайната структура на поредицата злодеяния и ролята на Ред Шарлах[1], известен още с прякора Шарлах Денди. Този престъпник (както много други) се беше заклел в честта си да убие Льонрот, но Льонрот никога не допускаше да бъде сплашен. Смяташе се за разумна машина, също като Огюст Дюпен, ала с някаква авантюристична, дори комарджийска жилка.

Първото престъпление бе извършено в „Отел дю Нор“ — високата призма, разположена над устието на реката, чиито води имат цвета на пустинята. На 3 декември в тази кула (известна главно с това, че съчетава отвратителната белота на санаториум, номерираната еднаквост на затворническите килии и общия вид на заведение със съмнителна репутация) пристигнал делегатът от Подолск на Третия талмудистки конгрес — доктор Марчело Ярмолински, мъж със сива брада и сиви очи. Никога няма да узнаем дали му е харесал „Отел дю Нор“, приел го е с онова древно примирение, което му е помогнало да изтърпи три години война в Карпатите и три хиляди години гнет и погроми. Дали му стая на R етаж, разположена точно срещу луксозния апартамент, в който бил настанен тетрархът на Галилея. Ярмолински се навечерял, отложил за следващия ден разглеждането на непознатия град, подредил многобройните си книги и оскъдните си притежания в стенния шкаф и още преди полунощ изгасил лампата (според показанията, дадени от шофьора на тетрарха, който спял в съседната стая.) На 4-ти в единайсет часа и три минути предобед по телефона го потърсил един редактор от „Yiddische Zeitung“, но доктор Ярмолински не отговорил; намерили го в стаята му с леко обезцветено лице, почти гол под широка старомодна пелерина. Лежал недалеч от вратата, която водела към коридора; дълбока рана от кама зеела на гърдите му.

Два часа по-късно в същата стая сред журналисти, фотографи и полицаи инспектор Тревиранус и Льонрот спокойно обсъждаха случая.

— Няма какво да търсим под вола теле — рече Тревиранус и размаха дебелата си пура. — Всички знаем, че тетрархът на Галилея притежава най-красивите сапфири на света. Някой е искал да ги открадне и вероятно по погрешка е влязъл тук. Ярмолински се е събудил и крадецът се е видял принуден да го убие. Какво ще кажете?

— Възможно, но безинтересно — отвърна Льонрот. — Ще ми възразите, че на действителността не й се налага да е интересна, а аз пък ще ви контрирам, че действителността може и да е освободена от това задължение, но не и хипотезите. Във вашата импровизирана хипотеза огромна роля играе случайността. Пред нас лежи един убит равин и бих предпочел някое чисто равинско обяснение, а не въображаемите премеждия на измислен крадец.

Тревиранус се намръщи:

— Не ме интересуват „равинските обяснения“, както се изразихте, а само как да заловя негодника, който е намушкал този непознат.

— Непознат ли?! — възкликна Льонрот. — Ето събраните му трудове — и посочи високите томове, наредени в стенния шкаф. — „Защита на кабалата“, „Преглед на философията на Робърт Флъд“, буквален превод на „Сефер Йецира“, „Биография на Баал Шем“, „История на хасидите“, монография на немски върху Тетраграматона[2], още една — за божествената терминология в Петокнижието.

Инспекторът ги погледна с уплаха, едва ли не с отвращение. После се разсмя:

— Аз съм един прост християнин. Вземете всички тия тухли, ако щете, нямам време да се занимавам с еврейски суеверия.

— Възможно е това престъпление да е част от историята на еврейските суеверия — промълви Льонрот.

— Както и християнството — осмели се да добави редакторът от „Yiddische Zeitung“. Беше късоглед, атеист и много стеснителен.

Никой не му отговори. Един от полицаите беше открил на малката пишеща машина лист хартия със следното незавършено изречение:

Първата буква на Името е написана.

Льонрот сдържа усмивката си. После — сякаш внезапно бе станал страстен библиофил или специалист по староеврейски — нареди да опаковат книгите на убития и ги отнесе в стаята си. След това, изгубил интерес към полицейското следствие, се зае да ги проучи. Една книга голям формат го запозна с учението на Израел Баал Шем Тов, основателя на сектата на благочестивите; друга — със съзидателната и унищожителна мощ на Тетраграматона, непроизносимото Име на Бога; трета — с тезата, че Бог има тайно име, в което е заключен (както в кристалната топка, приписвана според персите на Александър Македонски). Неговият девети атрибут, вечността — тоест непосредственото знание за всичко на тоя свят, което ще бъде или вече е било. Преданието изброява деветдесет и девет имена на Бога; хебраистите отдават несъвършенството на това число на суеверния страх от четните числа; хасидистите пък смятат, че тази празнота сочи наличието на стотно име — Абсолютното име.

След няколко дни редакторът от „Yiddische Zeitung“ го откъсна от ерудитските му занимания. Младежът искаше да поговорят за убийството, а Льонрот предпочиташе да обсъдят различните имена на Бога. В три колони журналистът съобщи, че детективът Ерик Льонрот се е заел да изучава имената на Бога, за да намери името на убиеца. Льонрот, свикнал с вестникарските профанизми, не се обиди. Един от онези книжари, които от опит знаят, че хората се подлъгват да купят какви ли не книги, публикува популярно издание на „История на хасидите“.

Второто престъпление бе извършено през нощта на 3 януари в най-изоставеното и пустеещо западно предградие на столицата. Призори един от жандармите, които обикалят на кон тия пустоши, забелязал, че на прага на стара бояджийница лежи човек, загърнат с пончо. Застиналото му лице било покрито сякаш с маска от кръв; дълбока рана от кама зеела на гърдите му. На стената над жълти и червени ромбове били написани с тебешир няколко думи. Жандармът ги разчел…

Привечер Тревиранус и Льонрот се отправиха към далечната сцена на престъплението. Вляво и вдясно от автомобила градът постепенно изчезваше; небесният свод ставаше все по-голям, къщите вече редееха и пред погледа се открояваше само някоя тухларна или топола. Стигнаха до печалното място: една задънена улица с розови кирпичени стени, които сякаш отразяваха ослепително яркия залез. Вече бяха идентифицирали убития. Казваше се Даниел Симон Асеведо, добре известен в старите северни предградия с това, че от прост каруцар се беше издигнал до побойник в предизборни кампании, за да изпадне след това съвсем и да стане крадец и доносник. (Особеният стил на убийството, изглежда, бе напълно подходящ: Асеведо беше последният представител на поколение бандити, което умело боравеше с кама, но не и с револвер.) Думите, написани с тебешир, гласяха:

Втората буква на Името е написана.

Третото престъпление бе извършено през нощта на 3 февруари. Малко преди един часа в кабинета на инспектор Тревиранус иззвъня телефонът. В слушалката с трескава тайнственост заговори мъж с гърлен глас — казвал се Гинзберг (или Гинзбург) и бил готов срещу прилично възнаграждение да съобщи факти, отнасящи се до двете жертвоприношения — на Асеведо и на Ярмолински. Някакъв смесен шум от пищялки и тръби заглуши гласа на доносника. После връзката прекъсна. Без да изключва възможността това да е било шега (в края на краищата беше по време на карнавала), Тревиранус установи, че са му позвънили от „Ливърпул Хаус“ — кръчма на улица „Дьо Тулон“ — съмнителна улица, където съжителстват музеят на чудесата и млекарницата, публичният дом и продавачите на библии. Тревиранус позвъни на съдържателя — Блак Финеган, ирландец, бивш престъпник, измъчен и почти разорен заради честността си, който заяви, че последният човек, използвал телефона на заведението, бил един наемател, някой си Грифиус, който току-що бил излязъл с приятели. Тревиранус веднага отиде в „Ливърпул Хаус“. Ето какво още му съобщи съдържателят: преди осем дни Грифиус наел една от стаите над бара. Бил с остри черти, с невзрачна сива брада и опърпан черен костюм; Финеган (Тревиранус се досети за какво се използва това помещение) му поискал явно прекалено висок наем; Грифиус заплатил веднага уговорената сума, нанесъл се, а после почти не излизал; обядвал и вечерял в стаята си; в бара едва ли някой го бе виждал. Тази вечер слязъл да телефонира от кабинета на Финеган. В същото време пред кръчмата спряла карета. Кочияшът останал на капрата; някои от посетителите забелязали, че носи маска на мечка. От купето слезли двама арлекини; били дребни на ръст и всички останали убедени, че са много пияни. Надувайки тръби, двамината нахълтали в кабинета на Финеган; запрегръщали Грифиус, който, изглежда, ги познал, но се държал с тях хладно; разменили по няколко думи на идиш — той с нисък гърлен глас, те — с престорено пискливи интонации и заедно се качили в стаята му. Петнайсетина минути по-късно слезли и тримата, много весели. Грифиус се клатушкал между другарите си и изглеждал не по-малко пиян от тях. Бил с цяла глава по-висок от двамата арлекини. (Една от жените в бара си спомнила ромбовете — жълти, червени и зелени.) На два пъти се спънал; и двата пъти арлекините го подхванали. Тримата се качили в каретата и изчезнали в посока на близкото пристанище. От стъпалото на купето вторият арлекин надраскал на една от колоните на входа неприлична рисунка и някаква фраза. Тревиранус прочете написаното. Не беше трудно да се досети; то гласеше:

Последната буква на Името е написана.

След това инспекторът огледа стаичката на Грифиус-Гинзберг. На пода рязко се открояваше звезда от кръв, по ъглите се търкаляха угарки от унгарски цигари; в един шкаф имаше книги на латински — „Philologus hebraeograecus“[3] (1739) от Лойсден, тук-там с бележки, написани на ръка. Тревиранус я прелисти с възмущение и нареди да повикат Льонрот. Без даже да си свали шапката, Льонрот се зае да чете, докато инспекторът изслушваше противоречивите показания на свидетелите на предполагаемото отвличане. В четири часа двамата си тръгнаха. Навън, докато тъпчеха разпилените конфети и гирлянди по криволичещата улица „Дьо Тулон“ в ранното утро, Тревиранус каза:

— Ами ако тазвечерната история е просто симулация, за заблуда?

Ерик Льонрот се усмихна и напълно сериозно му прочете един пасаж (който беше подчертан) от разсъждение трийсет и трето на намерената в стаята книга:

— Dies Judasorum incipit a solis occasu usque ad solis occasum diei sequentis. Това значи — добави той: — У евреите денят започва от залез-слънце и трае до залез-слънце на следващия ден.

Тревиранус опита да се пошегува:

— Не. Най-важното късче в пъзела е една дума, използвана от Гинзберг.

Вечерните вестници не пропуснаха да разтръбят за периодично повтарящите се убийства. „La Cruz de la Espada“ им противопостави удивителния ред и дисциплина на последния конгрес на отшелниците; Ернст Паласт в „El Martyr“ порица „недопустимата мудност на един скромен и таен погром, при който бяха потребни три месеца, за да бъдат ликвидирани трима евреи“; „Yiddische Zeitung“ отхвърли чудовищното предположение за антисемитски заговор, „въпреки че много проницателни умове не виждат друго обяснение на тази тройна загадка“; най-прочутият майстор на пистолета от южната част на града Ред Шарлах Денди се закле, че в неговия район никога не е имало такива покушения, и обвини инспектор Франц Тревиранус в престъпна небрежност.

На 1 март вечерта Тревиранус получи обемист запечатан плик. Разпечата го — вътре имаше писмо с подпис Барух Спиноза и подробен план на града, явно откъснат от някой пътеводител. В писмото се предсказваше, че на 3 март няма да бъде извършено четвърто престъпление, защото бояджийницата в западното предградие, кръчмата на улица „Дьо Тулон“ и „Отел дю Нор“ са „трите върха на един мистичен равностранен триъгълник“; върху плана с червено мастило бе очертан този правилен триъгълник. Тревиранус с примирение прочете това „геометрично“ доказателство и изпрати писмото и плана на Льонрот, несъмнен ценител на подобни нелепици.

Ерик Льонрот ги проучи внимателно. Трите места наистина се намираха на еднакво разстояние едно от друго. Симетрия във времето (3 декември, 3 януари, 3 февруари); симетрия в пространството… Изведнъж почувства, че още миг, и ще разгадае тайната. Един пергел и един компас подкрепиха това внезапно прозрение. Льонрот се усмихна, произнесе думата Тетраграматон (усвоена наскоро) и позвъни на инспектора.

— Благодаря ви за равностранния триъгълник, който ми изпратихте снощи — каза той. — Той ми помогна да реша задачата. Още утре, петък, престъпниците ще бъдат зад решетките; можем да бъдем напълно спокойни.

— Значи не замислят четвърто престъпление?

— Тъкмо защото замислят четвърто престъпление, можем да бъдем напълно спокойни — Льонрот окачи слушалката. След час той пътуваше с влак на Южните железници към изоставената вила „Трист льо Роа“.

На юг от града, в който се развива действието на моя разказ, тече затлачена с тиня рекичка, замърсена от отпадъците на работилница за щавене на кожи. Отвъд рекичката се простира фабрично предградие, в което се подвизават шайка бандити майстори на пистолета, оглавявана от един барселонец. Льонрот се усмихна при мисълта, че най-известният от тях — Ред Шарлах — би дал всичко, за да узнае за тайното му посещение. Асеведо бе другар на Шарлах; Льонрот обмисли възможността четвъртата жертва да се окаже самият Шарлах. След това отхвърли тази нищожна възможност… Всъщност той бе разрешил загадката; реалността, разните обстоятелства (имена, арести, лица, съдебни процедури, затвор) сега почти не го интересуваха. Искаше да се поразходи, искаше да си отдъхне след три месеца, прекарани в размисъл. Заключи, че обяснението на всички престъпления се крие в един невидим триъгълник и в една покрита с праха на времето гръцка дума. Загадката му се стори едва ли не кристално ясна; досрамя го, че й бе посветил цели сто дни.

Влакът спря на тиха товарна платформа. Льонрот слезе. Беше една от онези безлюдни привечери, които напомнят ранно утро. Въздухът на мрачната равнина беше влажен и студен. Льонрот закрачи през полето. Видя кучета, видя един фургон на глуха линия, видя хоризонта и един сребрист кон, който пиеше вода от кална локва. Здрачаваше се, когато видя правоъгълната куличка на вила „Трист льо Роа“, висока почти колкото черните евкалипти околовръст. Помисли си, че само един изгрев и един залез (една прастара заря на изток и друга на запад) го делят от часа, за който жадуваха търсачите на Името.

Ръждясала решетъчна сграда очертаваше неправилния периметър на участъка. Външната врата беше заключена. Без да се надява особено, че ще успее да влезе, Льонрот обиколи целия участък. Озовавайки се отново пред непристъпната врата, той пъхна почти машинално ръката си между пръчките и напипа резето. За негова изненада желязото изскърца. Вратата поддаде с мъчителна мудност.

Льонрот закрачи между евкалиптите, стъпвайки по няколко поколения окапали твърди листа. Отблизо вила „Трист льо Роа“ смайваше с безсмислената си симетрия и натрапчиво повтарящите се елементи — на една леденостудена Диана в мрачна ниша съответстваше друга Диана в друга ниша; един балкон беше като огледален образ на друг балкон; двойно парадно стълбище завършваше с двойна балюстрада. Един Хермес с две лица хвърляше чудовищна сянка. Льонрот обиколи къщата, както беше обиколил целия парцел. Огледа всичко; под една тераса забеляза тесни жалузи. Бутна ги — две-три мраморни стъпала водеха към подземие. Досещайки се вече какви са били предпочитанията на архитекта, Льонрот предположи, че на срещуположната стена трябва да има също такива стъпала. Откри ги, изкачи се по тях, протегна нагоре ръце и отвори капака на подземието.

Сноп светлина го упъти към един прозорец. Отвори го — кръгла жълта луна осветяваше два пресъхнали фонтана в тъжната градина. Льонрот продължи да оглежда къщата. През галерии и фоайета, които извеждаха в трапезарии, излизаше в еднакви вътрешни дворчета, на няколко пъти се озоваваше в едно и също дворче. По прашни стълби се изкачваше в кръгли преддверия; до безкрайност се отразяваше в поставени едно срещу друго огледала; умори се да отваря или да открехва прозорци, през които от различна височина и под различен ъгъл виждаше все същата печална градина; в къщата имаше мебели с жълти калъфи и полилеи, обвити в платно. В една от спалните се спря — там имаше едно-единствено цвете в порцеланова чаша; при първия допир изсъхналите листенца се разсипаха на прах. На втория етаж, макар да бе последен, къщата започна да му се струва безкрайна и разрастваща се. „Вилата не е толкова голяма, помисли си той. Така изглежда заради полумрака, симетрията, огледалата, годините, неведението ми и самотата“.

По вита стълба стигна до куличката. Лунната светлина тази вечер проникваше през ромбовете на прозорците; те бяха жълти, червени и зелени. Льонрот се спря, връхлетян от поразяващ спомен.

Двама ниски мъже, свирепи и яки, се нахвърлиха върху него и го обезоръжиха: трети, много висок, го поздрави сдържано и каза:

— Много мило от ваша страна. Спестихте ни една нощ и един ден.

Това беше Ред Шарлах. Двамата мъже вързаха ръцете на Льонрот, който най-сетне си възвърна дар слово:

— Шарлах, нима и вие търсите тайното Име?

Шарлах, безразличен, продължаваше да стои прав. Не беше участвал в краткото сбиване, само протегна ръка, за да вземе револвера на Льонрот. Накрая заговори и Льонрот долови в гласа му умора от победата, омраза, безпределна като вселената, тъга, не по-малка от омразата:

— Не. Търся нещо по-мимолетно и крехко, търся Ерик Льонрот. Преди три години в един игрален дом на улица „Дьо Тулон“ вие лично арестувахте брат ми и го хвърлихте в затвора. По време на престрелката аверите ми ме измъкнаха с един впряг, бях с полицейски куршум в корема. Девет дни и нощи се люшках между живота и смъртта в тази запустяла симетрична вила; изгаряше ме треска, отвратителният двулик Янус, който гледа залезите и изгревите, изпълваше с ужас и миговете на делириум, и безсънните ми часове. Намразих тялото си, струваше ми се, че да имаш две очи, две ръце, два бели дроба, е толкова чудовищно, колкото да имаш две лица. Един ирландец се опита да ме направи християнин; повтаряше ми сентенцията на гоите[4]: „Всички пътища водят към Рим“. Нощем кошмарите ми се подхранваха от тази метафора; чувствах, че светът е лабиринт, от който е невъзможно да се измъкнеш, защото всички пътища, макар и да вървят привидно на север или на юг, всъщност водят към Рим, а Рим е и четириъгълната килия, където брат ми агонизираше, и вила „Трист льо Роа“. В една от тези нощи се заклех пред бога, който вижда с две лица, пред всички богове на треската и на огледалата, че ще изплета лабиринт около негодника, който арестува брат ми. И го изплетох. За материал използвах мъртъв ересиолог, компас, забравен култ от осми век, една гръцка дума, кама, ромбовете на една бояджийница…

Първият елемент на поредицата ми бе даден от случая. С неколцина колеги — между тях и Даниел Асеведо — бях замислил да открадна сапфирите на тетрарха. Асеведо ни изпързаля обаче: с парите, които му бяхме дали в аванс, се напил и решил да направи обира един ден по-рано. В огромния хотел се заблудил; към два часа сутринта нахълтал в стаята на Ярмолински, който, измъчван от безсъница, седял пред пишещата си машина. По случайност явно е съчинявал някакви бележки или статия за името на Бога; току-що бил написал думите: Първата буква на Името е написана. Асеведо му заповядал да мълчи; Ярмолински протегнал ръка към звънеца, който щял да вдигне накрак целия хотел; Асеведо му нанесъл само един удар с кама в гърдите. Било е почти инстинктивно движение; половин век насилие го бе научил, че най-лесно и сигурно е да убиеш… След десет дни прочетох в „Yiddische Zeitung“, че вие търсите в писанията на Ярмолински ключ към убийството. Прочетох „История на хасидите“; научих, че благоговейният страх да се произнесе Името на Бога е породил доктрината за всемогъщото и тайно Име. Научих, че търсейки това тайно Име, някои хасиди дори принасяли човешки жертви… Разбрах какво предполагате вие — че хасидите са принесли в жертва равина, и се заех да оправдая предположението ви.

Марчело Ярмолински беше убит през нощта на трети декември; за второто „жертвоприношение“ избрах нощта на трети януари. Беше убит в северната част на града; за второто „жертвоприношение“ трябваше да намерим място в западните райони. Даниел Асеведо бе необходимата жертва. Той заслужаваше да умре — беше безразсъден, беше ни предал; залавянето му можеше да провали целия ни план. Един от хората ми го намушка с кама; за да свържа това убийство с предишното, написах над ромбовете на бояджийницата: Втората буква на Името е написана.

Третото „престъпление“ бе извършено на трети февруари. Както се досети Тревиранус, това бе просто симулация. Грифиус-Гинзберг-Гинзбург съм аз; прекарах една безкрайно дълга седмица (с рядка фалшива брада) в оня вертеп на улица „Дьо Тулон“, докато не ме отвлякоха верните ми другари. От стъпалото на файтона единият от тях написа на колоната: Последната буква на Името е написана. Тези думи сочеха, че поредицата се състои от три престъпления. Така и го разбраха всички; но за вас, умния Ерик Льонрот, аз на няколко пъти загатнах, че убийствата трябва да бъдат четири. Едно на север, други две — на изток и на запад, значи трябва да има и четвърто — на юг; Тетраграматон — Името на Бога, JHVH — се състои от четири букви; маските на арлекините и ромбовете на бояджийницата също навеждат на мисълта, че елементите са четири. Лично подчертах един пасаж в учебника на Лойсден, където се казва, че у евреите денят се изчислява от залез-слънце до залез-слънце; от този пасаж се разбира, че убийствата са били извършени на четвъртия ден от всеки месец. После сам изпратих на Тревиранус равностранния триъгълник. Предчувствах, че вие ще добавите липсващата точка. Точката, която ще оформи един съвършен ромб, точката, която ще определи мястото, където ви чака сигурна смърт. Всичко обмислих, Ерик Льонрот, за да ви примамя в запустялата „Трист льо Роа“…

Льонрот отбягна погледа на Шарлах. Загледа се в дърветата и в небето, разрязано на мътножълти, зелени и червени ромбове. Усети хлад и някаква неопределена, почти безименна тъга. Вече се беше стъмнило; от прашната градина долетя безсмисленият крясък на птица. Льонрот за последен път анализира загадката със симетричните и периодично повтарящи се убийства.

— Във вашия лабиринт има три излишни линии — каза той накрая. — Знам един гръцки лабиринт, който се състои от една-единствена права линия. Толкова много философи са се заблудили и изгубили по тази единствена линия, че на обикновен детектив като мен би трябвало да му е простено, ако се е залутал… Когато ме преследвате в друг аватар от живота ни, Шарлах, ви предлагам да симулирате (или да извършите) едно убийство в точка A, после второ — в точка B, на осем километра от A, после трето — в точка C, на четири километра от A и B, по средата на разстоянието между двете точки. След това ме чакайте в точка D, на два километра от A и C, пак по средата на пътя. Убийте ме в точка D, както сега ще ме убиете в „Трист льо Роа“.

— Следващия път, когато ще ви убивам — отвърна Шарлах, — обещавам лабиринтът да се състои от една-единствена права линия, невидима и безкрайна.

Той отстъпи няколко крачки. След това се прицели много внимателно и стреля.

1942 г.

Бележки

[1] Букв. червената скарлатина (англ., нем.) — бел.прев.

[2] Хасиди — ултраконсервативно крайнодясно религиозно общество, чието име означава „праведните“; Тетраграматон — букв. четирибуквена дума. В религиозен смисъл — четирите букви JHVH, с които се обозначава името на Йехова — бел.прев.

[3] „Еврейско-гръцки филолог“ (лат.) — бел.прев.

[4] Гой — неевреин (евр.) — бел.прев.

Край