Хорхе Луис Борхес
Тема за предателя и герой

Годината на Платон се върти —

добро и зло подема пак,

но стари, а пък новите изтръска.

Светът танцува — гонга някой блъска

и в тоя ритъм всички удрят крак.

У. Б. Йейтс, „Кулата“^[1]

Под явно влияние на Честъртън (съчинител и разкрасител на изящни загадки) и на придворния съветник Лайбниц (който изнамери предустановената хармония) измислих в свободните си вечери следния сюжет, който ще разработя може би и който донякъде вече ме оправдава. Липсват подробности, поправки, уточнения; някои моменти от тази история не са ми разкрити още; днес, 3 януари 1944 година, си я представям така.

Действието се развива в една потискана и непокорна страна: Полша, Ирландия, Венецианската република, някоя южноамериканска или балканска държава… По-точно — развивало се е, защото, макар че повествователят е наш съвременник, разказаната от него история се е случила в средата или дори в началото на деветнайсети век. Да речем (за удобство на изложението), в Ирландия, да речем, през 1824 година. Разказвачът се казва Райън; той е правнук на младия, на героичния, на красивия, на убития Фъргъс Килпатрик, чийто гроб е бил загадъчно осквернен, чието име краси стиховете на Браунинг и Юго, чиято статуя се възвишава на сив хълм сред червени тресавища.

Килпатрик е бил съзаклятник, таен и славен водач на съзаклятници; подобно на Мойсей, който от земята Моавска съзрял Обетованата земя, но не могъл да стъпи на нея, Килпатрик загинал в навечерието на победоносното въстание, за което тъй много бил мислил и мечтал. Наближава стогодишнината от гибелта му. Обстоятелствата, при които е извършено престъплението, са загадъчни; Райън, заел се да напише биография на героя, установява, че загадката надхвърля рамките на обикновено полицейско следствие. Килпатрик е бил застрелян в един театър, британската полиция така и не е открила убиеца, историците твърдят, че този неуспех не петни доброто й име, тъй като Килпатрик вероятно е бил ликвидиран по заповед на самата полиция. И други страни на тая загадка смущават Райън. Те са от циклично естество: сякаш се повтарят или преплитат събития от отдалечени земи, от отдалечени епохи. Така например всички знаят, че при огледа на трупа на героя полицаите са намерили едно неразпечатано писмо, с което някой го предупреждавал, че е опасно да се явява в театъра тази вечер; Юлий Цезар на път за мястото, където го чакали камите на неговите приятели, също получил бележка, която така и не успял да прочете — бележка, с която му казвали, че е предаден, и му съобщавали имената на предателите. Жената на Цезар, Калпурния, сънувала, че кулата, построена в негова чест по решение на сената, се е срутила; в навечерието на гибелта на Килпатрик из цялата страна плъзнал неверният слух, че в кръглата кула в Килгарвън избухнал пожар, а това е могло да се сметне за предзнаменование, тъй като Килпатрик бил родом от Килгарвън. Тези (и други) сходства между биографията на Цезар и биографията на един ирландски съзаклятник навеждат Райън на мисълта, че съществува някаква скрита форма на времето, някакъв рисунък от повтарящи се линии. Спомня си за десетте исторически епохи, измислени от Кондорсе; за морфологиите, предложени от Хегел, Шпенглер и Вико; за човечеството на Хезиод, израждащо се в прехода от златния до железния век. Спомня си за прераждането на душите — учение, което изпълва с ужас келтската писменост и което самият Цезар приписвал на британските друиди; решава, че преди да бъде Фъргъс Килпатрик, Фъргъс Килпатрик е бил Юлий Цезар. От тия кръгови лабиринти го избавя едно любопитно откритие, за да го въвлече веднага в нови, още по-заплетени и разнородни лабиринти: думите на един просяк, разговарял с Фъргъс Килпатрик в деня на смъртта му, са били написани още от Шекспир в трагедията „Макбет“. Това, че историята може да подражава на историята, само по себе си е доста удивително; това, че историята подражава на литературата, е просто немислимо… Райън установява, че през 1814 година Джеймс Александър Нолан, най-старият съратник на героя, е превел на келтски по-важните драми на Шекспир; между тях — „Юлий Цезар“. Освен това открива в архивите ръкописа на една статия на Нолан за швейцарските Festspiele^[2] — внушителни театрални представления, в които хиляди актьори се придвижват из градове и планини, за да възсъздават историческите събития там, където са станали. Друг необнародван документ му разкрива, че няколко дни преди смъртта си Килпатрик, ръководейки последното събрание, е подписал смъртната присъда на предател, чието име е заличено. Тази присъда противоречи на благия му нрав. Райън проучва въпроса (това проучване е една от празнините в сюжета) и успява да разреши загадката.

Килпатрик е убит в един театър, но театър е бил също целият град и актьорите са били легион, и драмата, приключила със смъртта му, е продължила много дни и много нощи. Ето какво се е случило.

На 2 август 1824 година съзаклятниците се събрали. Страната била узряла за въстание; въпреки това все се явявала някаква пречка — между заговорниците явно имало предател. Фъргъс Килпатрик бил натоварил Нолан да открие предателя. Но лан изпълнил задачата — обявил пред цялото събрание, че предателят е самият Килпатрик. С неопровержими доводи доказал правотата на обвинението; съзаклятниците осъдили своя водач на смърт. Той подписал собствената си смъртна присъда, но помолил наказанието му да не опетни каузата.

Тогава Нолан измислил един необикновен план. Ирландия боготворяла Килпатрик; и най-малкото подозрение в измяна би поставило в опасност въстанието; Нолан предложил наказанието на предателя да се превърне в оръдие за освобождението на родината. Според плана му осъденият трябвало да загине от ръката на неизвестен убиец при преднамерено драматични обстоятелства, които да се запечатат в паметта на народа и да ускорят избухването на въстанието. Килпатрик се заклел да подкрепи този план, който му давал възможност да изкупи вината си и който щял да извиси смъртта му.

Нолан не разполагал с достатъчно време да изкусури всички подробности на сложната публична екзекуция; наложило се да изплагиатства от един друг драматург, от врага англичанин Уилям Шекспир. Заимствал сцени от „Макбет“, от „Юлий Цезар“. Публичното и тайно представление траяло няколко дни. Осъденият пристигнал в Дъблин, говорил, действал, молил се, порицавал, произнасял прочувствени слова и всяко от тези действия, които славата щяла да разнесе, било предначертано от Нолан. Стотици актьори играели заедно с главния изпълнител; едни имали сложна роля, а други само минавали през сцената. Думите и делата им се съхраняват в историческите трудове, в ревностната памет на Ирландия. Въодушевен от тази грижливо премислена участ, едновременно спасителна и гибелна, Килпатрик обогатил текста на своя съдия с импровизирани постъпки и думи. Така тази многолюдна драма се разгръщала във времето, докато на 6 август 1824 година в една ложа с траурни завеси (предшестваща ложата на Линкълн) жадуваният куршум пронизал гърдите на предателя и герой. От устата му блъвнала кръв и той едва успял да изрече няколкото предвидени думи.

В творбата на Нолан пасажите, заимствани от Шекспир, са най-слабо драматичните; Райън подозира, че авторът ги е вмъкнал, за да може в бъдеще някой да открие истината. Той, естествено, разбира, че и сам е част от замисъла на Нолан… След дълги и тежки колебания решава да премълчи откритието си. Издава една книга, прославяща героя. Може би това също е било предвидено.