Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La lotería en Babilonia, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Есе
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2012)
Разпознаване и корекция
Alegria (2012 г.)
Корекция
NomaD

Издание:

Хорхе Луис Борхес. Смърт и компас

ИК „Труд“, София, 2004

Редактор: Милена Трандева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Юлия Шопова

История

  1. — Добавяне

Като всички мъже във Вавилон бях проконсул; като всички бях роб; познах и всемогъществото, и позора, и тъмницата. Погледнете, на дясната ми ръка липсва показалецът. Погледнете, през тази дупка на плаща ми се вижда алената татуировка на корема ми — това е втората буква, бет. В пълнолунните нощи тоя знак ми дава власт над хора, чийто знак е гимел, но ме прави зависим от хората с алеф, които пък в безлунните нощи трябва да се подчиняват на хората с гимел. В предутринен здрач в едно подземие клах пред черен камък свещени бикове. В продължение на една лунна година бях обявен за невидим — виках, а не ми отговаряха; крадях хляб, а не ме наказваха със смърт. Познах това, което не знаят гърците — несигурността. В бронзова килия пред нямата кърпа на удушвача не ме напусна надеждата; в морето от наслаждения — страхът. Хераклит Понтийски разказва с възхищение как Питагор си спомнял, че е бил Пир, а преди това — Евфорб[1], а още по-преди — друг някакъв смъртен; аз пък, за да си спомня подобни превращения, няма защо да викам на помощ смъртта, нито дори лъжата.

Тази почти чудовищна изменчивост дължа на една институция, която в други държави не е позната или съществува под скрита и несъвършена форма — лотарията. Не съм проучвал историята й; знам, че по този въпрос маговете не могат да постигнат съгласие; знам за грандиозните й цели толкова, колкото знае за луната човек, непосветен в астрологията. Роден съм в една умопомрачаваща страна, където лотарията е съществена част от действителността; до днес за нея не съм мислил повече, отколкото за поведението на загадъчните богове или на сърцето ми. Сега, далеч от Вавилон и от любимите му нрави, мисля с известно удивление за лотарията и за кощунствените догадки, за които шепнат в здрача забулените мъже.

Баща ми разказваше, че понякога — преди векове или преди години? — във Вавилон лотарията била плебейска игра. Разказваше (не знам доколко е вярно), че срещу медни монети бръснарите давали правоъгълни парченца от кост или от пергамент, изпъстрени със знаци. Теглели печалбите посред бял ден; щастливците получавали — по волята на случая — сечени от сребро монети. Както виждате, процедурата е била съвсем елементарна.

Естествено, тези „лотарии“ са претърпели неуспех. Те не са имали никаква морална стойност. Не са били насочени към способностите на човека, а само към надеждата му. Поради всеобщото безразличие търговците, които въвели тези комерчески лотарии, започнали да губят пари. Някой се опитал да направи реформа, включвайки в числото на печелившите номера няколко губещи. В резултат на тази реформа купувачите на номерирани правоъгълници разполагали с две възможности: или да спечелят някаква сума, или да заплатят глоба, и то голяма понякога. Тази незначителна опасност (на всеки трийсет печеливши номера се падал по един губещ номер), естествено, събудила интерес сред хората. Вавилонците се увлекли от играта. Който не купувал билети, бил смятан за малодушен, страхлив. С течение на времето това напълно оправдано презрение започнало да се проявява двояко. Презирали онзи, който не играел, но презирали също и онези от загубилите, които плащали глобата. Компанията (така почнали да я наричат по онова време) трябвало да защитава интересите на печелившите, тъй като те не можели да получат спечеленото, ако в касите не постъпвала почти същата сума от глоби. Започнала да предявява иск срещу загубилите; съдията ги осъждал или да заплатят първоначалната глоба заедно със съдебните разноски, или на няколко дни затвор. За да измамят Компанията, всички избирали затвора. Така от предизвикателството на неколцина се ражда всемогъществото на Компанията — нейната религиозна, метафизическа власт.

Скоро след това при теглене на жребий престанали да обявяват глобите, а само посочвали по колко дни затвор предвиждал всеки губещ номер. Този лаконизъм, почти незабелязан навремето, бил от решаващо значение. За пръв път в лотарията се появили елементи, несвързани с пари. Успехът бил огромен. По настояване на играещите Компанията трябвало да увеличи броя на губещите номера.

Всички знаят, че вавилонският народ е влюбен в логиката и още повече в симетрията. Нелепо било на щастливите номера да се падат лъскави монети, а на лошите — дни и нощи затвор. Някои моралисти изказали мнението, че парите невинаги носят сполука и че други форми на щастие са може би по-надеждни.

Друго вълнение се ширело в кварталите на простолюдието. Членовете на жреческото съсловие залагали все повече и повече и се наслаждавали на всички превратности на страха и надеждата; бедняците (с основателна или неизбежна завист) виждали, че са изключени от тези тъй възхитителни обрати на съдбата. Справедливият стремеж всички — и бедни, и богати — наравно да участват в лотарията предизвикал вълна от негодувание, спомена за което годините не са изличили. Някои твърдоглавци не разбирали (или се престрували, че не разбират), че става дума за нов ред, за необходим исторически етап… Веднъж един роб откраднал червен билет и при тегленето му се паднало да му изгорят езика. Законът предвиждал същото, наказание за кражба на лотариен билет. Едни вавилонци смятали, че заслужава да го накажат с нажежено желязо като крадец; други великодушно твърдели, че палачът трябва да му изгори езика, защото тъй бил отредил жребият… Започнали безредици, стигнало се до печални кръвопролития; но в края на краищата вавилонският народ наложил волята си въпреки съпротивата на богаташите. Народът напълно постигнал благородните си цели. Първо, извоювал Компанията да поеме цялата обществена власт. (Подобна централизация е била необходима, като се имат предвид размахът и сложността на новите начинания.) Второ, наложил лотарията да бъде тайна, безплатна и всеобща. Продажбата на билети срещу пари била премахната. Всеки свободен човек, посветен в тайнствата на Бел[2], автоматически ставал участник в свещената лотария, която се разигравала в лабиринтите на този бог веднъж на шейсет нощи и определяла съдбата до следващото теглене. Последствията били невъобразими. Щастливият жребий можел да издигне един човек до съвета на маговете, давал му права да хвърли в тъмница свой враг (таен или явен) или му отреждал да се срещне сред тихия мрак на спалнята с жената, която го била развълнувала или която не се надявал да види вече; лошият жребий можел да донесе осакатяване, всякакъв вид позор, смърт. Понякога гениален завършек на трийсет или четирийсет тегления бил един-единствен факт — гнусното убийство на В, загадъчният възход на Б. Подобни комбинации не се постигали лесно; но трябва да помним, че членовете на Компанията са били (и са) всемогъщи и хитри. Съзнанието, че някои блага са просто каприз на случая, нерядко можело да намали стойността им; за да изключат тази неприятна възможност, агентите на Компанията прибягвали към внушения и магия. Техните действия и машинации се пазели в тайна. За да проучват съкровените надежди и скритите страхове на всекиго, се ползвали от услугите на астролози и шпиони. Имало някакви каменни лъкове, имало едно свещено отходно място, наричано Qaphqa, имало пукнатини в един занемарен водопровод — всички те според всеобщото мнение служели за връзка с Компанията; зли, пък и добронамерени хора услужливо оставяли там доносите си. Тези повече или по-малко достоверни сведения, подредени по азбучен ред, се съхранявали в архив.

Макар и да изглежда невероятно, някои негодували. Компанията със свойствената си дискретност не отговорила открито. Предпочела да надраска върху руините на една работилница за маски кратко разяснение, което днес е част от свещените писания. Този канонически текст гласял, че лотарията е включване на случайността в космическия ред и че наличието на грешки не противоречи на случайността, а я потвърждава. Отбелязвало се и това, че макар и да не са отречени от Компанията (която не се отказвала от правото да се допитва до тях), лъвовете и свещеният съсъд функционират без официална гаранция.

Това изявление успокоило тревогите на населението, а имало и други последствия — може би непредвидени от самите му автори: коренно променило духа и действията на Компанията. Нямам много време; съобщават ми, че корабът скоро ще вдигне котва, но все пак ще опитам да се доизясня.

Колкото и да е невероятно, дотогава никой не се бил опитвал да създаде обща теория на игрите. Вавилонецът не е склонен към умозрителни построения. Прекланя се пред волята на случая, отдава й живота си, надеждите си, паническите си страхове, но и през ум не му минава да изследва заплетените закони на случайността или движението на въртящите се топки, които му я разкриват. И все пак споменатото официално изявление предизвикало многобройни спорове от правно-математически характер. В един от тях възникнало следното предположение: ако лотарията засилва случайността и вкарва периодично хаос в космоса, не трябва ли тази случайност да участва във всички етапи на тегленето, а не само в един-единствен? Нима не е абсурдно, че случаят отрежда някому смърт, а обстоятелствата около тази смърт: дискретност, гласност, срок — след един час или след един век, не са подвластни на случая? Тези напълно основателни съмнения са предизвикали в края на краищата значителна реформа, чиято сложност (увеличена от многовековната практика) е достъпна само за неколцина специалисти, но въпреки това ще се опитам да я изложа поне в общи черти.

Да си представим едно теглене, което отрежда на някого смърт. За да се изпълни присъдата, се пристъпва към второ теглене, което предлага (например) девет възможни изпълнители. От тези изпълнители четирима може да участват в трето теглене, което ще посочи името на палача, двама може да заменят неблагоприятното решение с щастлив жребий (намиране на съкровище например), един ще направи смъртта по-мъчителна (тоест ще прибави към нея позора или ще я украси с изтезания), други двама може да се откажат да изпълнят присъдата… Това е просто схема. В действителност броят на тегленията е безкраен. Нито едно решение не е окончателно, всички се разклоняват, давайки начало на други. Невежите смятат, че безкрайният брой тегления изисква безкрайно време; всъщност достатъчно е времето да е безкрайно делимо, както учи знаменитата притча за състезанието с костенурката. Тази безкрайност чудесно се съгласува с капризните числа на Случая и с Небесния образец на лотарията, на който се покланят платониците… Някое деформирано ехо от обичаите ни вероятно е отекнало край бреговете на Тибър — Елий Лампридий съобщава в „Живопис на Антоний Хелиогабал“, че този император пишел върху раковини късметите, предназначени за гостите му, и така едни получавали десет фунта злато, а други — десет мухи, десет съсела, десет мечки. Добре е да напомним, че Хелиогабал е бил възпитаван в Мала Азия сред жреците на бога епоним.

Има и тегления с неопределена цел, при които жребиите не засягат хора: един отрежда да се хвърли във водите на Ефрат сапфир от Тапробана; друг — да се пусне от върха на кула птица; трети — на всеки сто години да се изважда (или да се прибавя) по една песъчинка от безбройните песъчинки на речния бряг. Понякога последствията са ужасни.

Благодарение на Компанията нашият живот е наситен със случайности. Купилият една дузина амфори с дамаско вино няма да се учуди, ако в една от тях открие талисман или пепелянка; при оформянето на договор нотариусът рядко ще пропусне да вмъкне някое невярно сведение; самият аз в тоя набързо изложен разказ тук-там съм притурил блясък; тук-там — жестокост. А може би и някаква тайнствена монотонност… Нашите историци, най-проницателните на света, са измислили метод за корекция на случайността; говори се, че операциите по този метод заслужават (общо взето) доверие; макар и, естествено, да се разгласяват с известна доза измама. Всъщност няма нищо по-пропито с измислици от историята на Компанията… Един палеографски документ, изровен в някой храм, може да се окаже плод на някое теглене от вчера или отпреди век. Между отделните екземпляри на всяка книга винаги има някаква отлика. Преписвачите полагат тайна клетва, с която се задължават да пропускат, да прибавят, да променят. Използва се и замаскираната лъжа.

Компанията с божествена скромност избягва всякаква гласност. Агентите й, естествено, са тайни; заповедите, които издава постоянно (а може би и непрестанно), не се отличават от онези, които разпращат измамниците. А и кой може да се похвали, че е просто измамник? Пияният, който набързо стъкмява безсмислен декрет, мъжът, който се пробужда внезапно и собственоръчно удушава спящата до него жена — не изпълняват ли случайно някакво тайно решение на Компанията? Тази безшумна дейност, сравнима с божия промисъл, поражда всевъзможни догадки. В една от тях се съдържа гнусният намек, че Компанията не съществува вече от векове, а свещеният безпорядък в нашия живот е чисто наследствен, традиционен; според друга версия Компанията е вечна и ще просъществува до последната нощ, когато последният бог ще унищожи света. Трета гласи, че Компанията е всемогъща, но влияе само върху незначителни неща: върху крясъка на някоя птица, върху оттенъците на ръждата и праха, върху утринния полусън. Според четвърта версия, излагана от маскирани ересиарси, Компанията никога не е съществувала и не ще съществува. Пета, не по-малко долна, гласи, че е безразлично дали ще утвърждаваме, или ще отричаме реалността на тази тайнствена корпорация, защото самият Вавилон не е нищо друго освен безкрайна игра на случайности.

Бележки

[1] Хераклит (544–481 г. пр.Хр.) — древногръцки философ; Питагор (VI в. пр.Хр.) — древногръцки философ и учен; Пир — син на Ахил, който след края на Троянската война се жени за Андромаха — съпругата на убития от баща му Хектор; Евфорб — син на Пантой и Фронтида, храбър троянски защитник, убит от Менелай. След смъртта душата му се преродила у Питагор, както самият той вярвал — бел.прев.

[2] Митичен основател на Вавилон и на асирийското царство, почитан като бог; известен и като Ваал — бел.прев.

Край