Хорхе Луис Борхес
Приближаването към Ал-Мутасим

Филип Гедала пише, че романът „Приближаването към Ал-Мутасим“ от бомбайския адвокат Мир Бахадур Али е „доста неприятно съчетание от ислямските алегорични поеми, обикновено интересуващи само преводача им, и онези детективски романи, които неизбежно превъзхождат Джон Х. Уотсън и подслаждат ужаса на човешкия живот в най-изисканите пансиони на Брайтън“. Още преди него господин Сесил Робъртс е посочил в книгата на Бахадур „невероятното двойно попечителство на Уилки Колинс и знаменития персиец от дванайсети век Фарид ад-Дин Аттар“ — тази спокойна забележка Гедала повтаря почти дословно, но с гневен тон. По същество двамата автори са на еднакво мнение: и двамата отбелязват детективската структура на романа и мистичното му подводно течение. Тази хибридност може да ни накара да си въобразим някакво сходство с Честъртън; по-долу ще се убедим, че това не е вярно.

Editio princeps^[1] на „Приближаването към Ал-Мутасим“ излезе в Бомбай в края на 1932 година. Хартията беше почти вестникарска; обложката осведомяваше купувача, че става дума за първия детективски роман, написан от коренен жител на град Бомбай. Само за няколко месеца бяха изчерпани четири издания по хиляда екземпляра всяко. „Бомбай Куотърли Ривю“, „Бомбай Газет“, „Калкута Ривю“, „Индостан Ривю“ (от Аллахабад) и „Калкута Инглишман“ сипеха дитирамби. Тогава Бахадур публикува илюстрираното издание „Разговор с човека, наречен Ал-Мутасим“ с красивото подзаглавие „Игра с движещи се огледала“. Точно това издание бе препечатано наскоро в Лондон от Виктор Голанц с предговор от Дороти Л. Сейърс, но — може би от милосърдие — без илюстрациите. Разполагам с него; не успях да си набавя първото, което вероятно е много по-сполучливо. В това ме убеждава приложението, където се разкрива главната разлика между първия вариант — от 1932 година, и втория — от 1934 година. Преди да разгледам (и да подложа на критика) творбата, трябва да предам поне накратко съдържанието й.

Нейният видим главен герой — името му изобщо не се споменава — е студент по право в Бомбай. Той кощунствено се е отрекъл от вярата на родителите си — исляма, но в края на десетата нощ на мухаррам^[2] се озовава сред тълпа биещи се мюсюлмани и индуси. Нощ, изпълнена с барабанни звуци и молитвени възгласи: големите книжни балдахини на мюсюлманското шествие си проправят път сред враждебното множество. От една тераса полита тухла, хвърлена от индус; някой забива някому кама в корема; някой — мюсюлманин?, индус? — пада мъртъв и тълпата го стъпква. Три хиляди души се млатят: тояга срещу револвер, псувня в отговор на проклятие, неделимият бог срещу боговете. Изумен, свободомислещият студент се намесва. В миг на изстъпление вдига ръка и убива (или мисли, че е убил) един индус. С оглушителен шум пристига полусънената конна полиция на Сиркар и безпристрастно започва да нанася удари с камшик. Студентът се изплъзва почти изпод конските копита. Отправя се към покрайнините на града. Пресича две железопътни линии (или два пъти една и съща линия). Изкатерва се по някакъв зид и се озовава в запусната градина, в дъното на която има кръгла кула. Мършава глутница кучета с лунен цвят изниква от черните розови храсти. Преследван, студентът търси спасение в кулата. По желязна стълба — няколко стъпала липсват — се изкачва на плоския покрив, в средата на който зее тъмен кладенец, и се натъква на някакъв хилав човек, който клекнал пикае обилно на лунната светлина. Този човек му доверява, че краде златни зъби от увитите в бели савани трупове, които парсите оставят в кулата. Разказва и други гнусни неща и споменава, че вече от четиринайсет нощи не се е очиствал с биволски изпражнения. Говори с явна злоба за някакви конекрадци от Гуджарат, „които ядат кучета и гущери, но всъщност са такива подлеци като нас двамата“. Съмва се; във въздуха ниско кръжат тлъсти лешояди. Изнурен, студентът заспива: когато се събужда, слънцето вече е високо, крадецът е изчезнал. Изчезнали са и две пури от Трихинополис и няколко сребърни рупии. След премеждията от изминалата нощ студентът решава да се запилее из Индия. Размишлява върху това, че се е оказал способен да убие идолопоклонник, но не и да твърди със сигурност, че мюсюлманинът има по-голямо право от идолопоклонника. Преследва го названието Гуджарат, а също името на някаква малка санси (жена от каста на крадци) от Паланпур, удостоена с проклятията и злобата на грабителя на трупове. Студентът заключава, че омразата на един докрай низък човек е равна на похвала. Решава — без особена надежда — да търси тази жена. Моли се и поема бавно, но уверено по дългия път. Така завършва втората глава на романа.

Не е възможно да се опишат всички перипетии от останалите деветнайсет глави. Умопомрачително гъмжило от dramatis personae^[3] — да не говорим за един животопис, който сякаш изчерпва всички движения на човешкия дух (от безчестието до математическите разсъждения) и странстването из необятните пространства на Индостан. Историята, започнала в Бомбай, продължава в низините на Паланпур, героят престоява една вечер и една нощ край каменната врата на Биканер, разказва за смъртта на някакъв сляп астролог в една клоака в Бенарес, съзаклятничи в причудливо изваяния дворец в Катманду, моли се и блудства сред чумното зловоние на Калкута, в Мачуа Базар, гледа от една кантора в Мадрас как дните се раждат от морето, гледа от един балкон в щата Траванкор как вечерите умират в морето, губи самообладание и извършва убийство в Индаур и затваря кръга от левги и години отново в Бомбай, на няколко крачки от градината с лунноцветните кучета. И така, сюжетът е следният: Един човек (невярващият избягал студент, когото вече познаваме) попада между хора от най-долна проба и се равнява с тях в своеобразно състезание по подлост. Внезапно — със същия свръхестествен ужас, какъвто изпитва Робинзон при вида на следа от човешки крак в пясъка — долавя у един от тия презрени мъже нещо, което смекчава подлостта: нежност, възторженост, безмълвие. „Сякаш в разговора се бе намесил по-сложно устроен събеседник“. Съзнава, че разговарящият с него негодник не е способен на тази мимолетна добродетелност, оттук заключава, че в него се отразява някой приятел или приятел на приятеля. Размишлявайки над този проблем, стига до следното загадъчно убеждение: „Някъде на земята съществува човек, от когото изхожда тая светлина; някъде на земята живее човекът, който е самата тая светлина“. Студентът решава да тръгне да го търси.

Основната тема вече прозира: неистовото търсене на една душа в слабите отзвуци, които е оставила у други души; в началото — едва доловимата диря от усмивка или от дума, в края — многобройни, все по-ярки отблясъци на разума, въображението и доброто. Разпитваните хора притежават толкова по-осезаема частица божественост, колкото по-отблизо са познавали Ал-Мутасим, но се разбира, че те са само отражения. В случая можем да си послужим с математическата терминология: претовареният роман на Бахадур е възходяща прогресия, чийто краен член е предполагаемият „човек на име Ал-Мутасим“. Непосредственият предшественик на Ал-Мутасим е един безкрайно любезен и щастлив персийски книжар; предшественикът на книжаря е светец… След много години студентът се озовава в един пруст, „в дъното на който има врата и евтина рогозка, обсипана с мъниста, а зад нея — някакво сияние“. Студентът пляска с ръце един път, два пъти и пита за Ал-Мутасим. Мъжки глас — невъобразимият глас на Ал-Мутасим — го кани да влезе. Студентът дърпа завесата и пристъпва напред. Тук романът свършва.

Ако не се лъжа, за да разработи успешно подобен сюжет, писателят трябва да спази две изисквания: първо, да измисля най-различни пророчески черти; второ, героят, обрисуван с тези черти, да не е гола условност или призрак. Бахадур удовлетворява първото изискване; за второто не съм съвсем сигурен. Казано с други думи: нечуваният и невиждан Ал-Мутасим би трябвало да се възприема като реален тип, а не като куп плоски суперлативи. Във варианта от 1932 година свръхестествените белези са рядкост: „човекът на име Ал-Мутасим“ е своеобразен символ, но не е лишен и от индивидуални, лични черти. За жалост това добро литературно поведение се оказва краткотрайно. Във варианта от 1934 година, който е пред очите ми, романът се изражда в алегория: Ал-Мутасим е символ на Бога и съответните маршрути на героя в известен смисъл са етапи, изминавани от душата в мистичното й възвисяване. Има и отегчителни подробности: говорейки за Ал-Мутасйм, един чернокож юдей от Кочин казва, че кожата му е черна; един християнин го описва стъпил върху кула с разперени ръце; един червен лама си го спомня седнал „като оная фигура, която изваях от лой и на която се кланях в манастира «Ташилхунпо»“. Подобни изявления трябва да внушат представата за единен бог, подчиняващ се на човешките различия. Идея, която според мен не е твърде насърчителна. Не бих казал същото за предположението, че и Всемогъщият търси Някого, а този Някой — Някой по-висш (или просто необходим и равен); и така до Края (или по-точно до Безкрая) на Времето или във вечен кръговрат. Ал-Мутасим (това е името на осмия от Абасидите, който победил в осем битки, родил осем синове и осем дъщери, оставил осем хиляди роби и управлявал в продължение на осем години осем месеца и осем дни) етимологически означава „Търсещ закрила“. Във варианта от 1932 година самият факт, че цел на странстването е един странник, е удобно оправдание за трудностите на търсенето; във варианта от 1934 година той поражда чудноватата теология, която изложих. Мир Бахадур Али, както видяхме, не е способен да устои на най-примитивното изкушение в изкуството: да бъдеш гений.

Препрочитам написаното и се боя, че не съм изтъкнал достатъчно достойнствата на книгата. В нея има черти, свидетелстващи за висока култура: например един диспут в деветнайсета глава — в единия от спорещите, който не желае да обори софизмите на другия, „за да не се налага като победител“, съзираме приятел на Ал-Мутасим.

Смята се за чест една съвременна книга да произхожда от някоя стара, тъй като никой не обича (както е казал Джонсън) да е длъжник на съвременниците си. Честите, макар и незначителни съвпадения на Джойсовия „Одисей“ с Омировата „Одисея“ все още пораждат — така и няма да разбера защо — лекомислено възхищение у критиката; съвпаденията между романа на Бахадур и високо ценената „Беседа на птиците“ от Фаридеддин Аттар се радват в Лондон и дори в Аллахабад и Калкута на също тъй загадъчни възхвали. Не липсват и други източници. Някакъв изследовател е открил в първата сцена от романа прилики с разказа на Киплинг „На градската стена“; Бахадур не отрича, но отбелязва, че би било твърде неестествено да няма сходство между две описания на десетата нощ на мухаррам… Елиът с още по-голямо основание напомня седемдесетте песни на незавършената алегория „Кралицата на феите“, където героинята Глориана не се появява нито веднъж, както изтъква в една своя критика Ричард Уилям Чърч. Аз най-скромно посочвам един далечен, но възможен предшественик — йерусалимския кабалист Исак Лурия, който през шестнайсети век е проповядвал, че душата на някой прародител или учител може да се пресели в душата на един несретник, за да го насърчава или поучава. Тази разновидност на метемпсихозата се нарича иббур^[4].