Хорхе Луис Борхес
Мъжът от розовата кръчма

На Енрике Аморим

И така, значи сте дошли да ме питате за покойния Франсиско Реал. Ами да, познавах го; макар че неговият район не беше тук, той шареше повечко из Северния квартал, ей там край езерото Гуадалупе и в Ла Батерия. Не съм го срещал повече от три пъти, и то в една и съща нощ, ама такава нощ, дето не ще забравя, защото в колибата ми пристигна Луханера, за да спи с мен, а Росендо Хуарес напусна завинаги Арожо. Вие няма откъде да знаете това име, ама Росендо Хуарес, дето му викаха Побойника, беше от ония, на които им се слушаше думата в Санта Рита. Тоя момък боравеше добре с камата; беше от хората на дон Николас Паредес, който пък служеше на Морел. Обикновено идваше в бардака много издокаран, с черни дрехи и с пръстени от сребро; уважаваха го мъжете и кучетата, а също и курвите; всички знаеха, че на сметката му се водят две убийства; върху мазния си перчем носеше висока шапка с тясна периферия; беше, както се казва, глезеник на съдбата, няма що. Ние, ергенашите от предградието, подражавахме на Росендо във всичко, та даже храчехме като него. И все пак в една-единствена нощ се разбра колко пари струва тоя човек.

Може и да не вярвате, но тая толкова особена нощ започна с един лъскав файтон с червени колела, претъпкан с хора, който се носеше, друсайки се, по ония наши неравни улици от засъхнала кал между тухларните и ямите, от които се вади глина; две негърчета не спираха да дрънкат на китара с все сила, а оня на капрата удряше с камшика кучетата, дето се пречкаха на врания кон; посред всички седеше един загърнат с пончо и мълчалив. Беше Говедаря, прославен навред; идваше човекът да се бие и да убива. Нощта беше свежа, същински рай; двама от пътниците седяха на свития гюрук, сякаш се движеха не из нашата пустош, а по корсото. Туй беше първата случка от толкоз много, дето се случиха, ама чак по-късно го разбрахме. Ергенашите се бяхме събрали отрано в кръчмата на Хулия, то всъщност си беше една ламаринена барака по пътя между Гауна и река Малдонадо. Една от ония кръчми, дето отдалеч си личат поради светлината, пръскана наоколо от безсрамния фенер, пък и заради шумотевицата. Хулия, макар и индианка, си беше страшно съвестна и работлива, тъй че не липсваха музиканти, добра пиячка, а и моми, издръжливи на танци. Обаче Луханера, момата на Росендо де, ги удряше в земята всичките. Тя умря, господине, и ще ви кажа, че от години вече не се сещам за нея, ама трябваше човек да я види с очите си тогава, в ония времена. А видеше ли я човек, сън не го хващаше.

Ракията, милонгата^[1], жените, някоя снизходителна ругатня от устата на Росендо, сетне той ще ме потупа по рамото, а на мен ми се ще да вярвам, че това е от приятелство, с една дума, бях на върха на щастието. Беше ми се паднала една много отзивчива компаньонка в танца, тя отгатваше накъде ще я поведа. Тангото правеше с нас каквото си ще, подкарваше ни, разделяше ни, водеше ни и пак ни събираше. Хората си се веселяха, беше хубаво като насън, когато изведнъж ми се стори, че музиката засвири по-силно, а то било, защото се смеси с дрънкането на китаристите от файтона, който приближаваше. Сетне вятърът, донесъл тая музика, изви нанякъде, та аз отново се отдадох на тялото си и на тялото на момичето и се заслушах в онова, което се говореше в салона. След малко някой властно почука на вратата и прогърмя глас. Настана пълна тишина; мощен удар с рамо по вратата и оня се намери вътре. Мъжът приличаше на гласа си.

Ние още не знаехме, че това е Франсиско Реал, ама видяхме, че е висок як мъжага, облечен целият в черно, а през рамото си бе преметнал лек вълнен жълтеникав шал. Спомням си, че лицето му беше скулесто, като на индианец.

Когато се отвори, вратата ме блъсна. Какъвто съм си вятърничав, хвърлих се върху мъжа и докато бърках с дясната ръка, за да измъкна острия нож, който носех в жилетката под лявата мишница, го цапардосах по муцуната с лявата ръка. Не ми остана много време да се перча. За да не политне, оня разтвори ръце и после ме запрати на една страна, сякаш му пречех. Остави ме зад себе си приклекнал, все още пъхнал ръка под сакото и стиснал ненужния нож. А пък той си караше напред, сякаш нищо не бе се случило. Вървеше, по-висок от всички, като ги разбутваше встрани и все едно че не виждаше. Ония, дето бяха най-напред — макаронаджии, чиста проба зяпачи, — бързаха да се отдръпнат, разтваряха се като ветрило, за да му сторят път. А в следващия куп от хора вече го чакаше Англичанина и още преди да усети на рамото си ръката на чуждоземеца, удари го с плоската страна на ножа, ама така, че го приспа. Заслужаваше си човек да види тоя удар и как всички се нахвърлиха върху натрапника. Салонът на заведението беше доста дълъг и като го подбраха, прекараха го от единия до другия му край; блъскат, освиркват, оплюват го — същински Христос. В началото го биеха с юмруци, сетне, като видяха, че дори не се пази от ударите, почнаха да го блъскат с длан или да го пляскат с ресните на шаловете — ей така, за подигравка. Сякаш го пазеха, за да го довърши Росендо, който не беше се помръднал от мястото си; облегнат на стената в дъното на салона, той не отронваше дума. Пушеше нервно цигарата си, сякаш бе разбрал, че ще се случи онова, което по-късно всички видяхме. Изблъскаха Говедаря — окървавен, но наперен, сподирен от удари и насмешки, чак до Росендо. Освиркан, бъхтен, оплют, той заговори едва когато застана пред Росендо. Измери го с очи, избърса лицето си с ръкав и каза:

— Аз съм Франсиско Реал. Викат ми Говедаря. Позволих на тия нещастници да вдигнат ръка връз мен, защото търся истински мъж. Тук се мотаят едни лъжци и разправят, че в тоя затънтен край имало някой си, който се славел като майстор на ножа и не си поплювал. Викали му Побойника. Искам да го видя, та да ми покаже на мен, дето съм един въшльо, една отрепка, какво е да си мъж личен и куражлия.

Докато говореше, не свали очи от Росендо. Сега вече в дясната му ръка проблясваше голям нож, който сигурно бе крил в ръката си. Ония, дето го бяха блъскали, се отдръпнаха бързо и всички гледахме двамата, а наоколо тихо — муха да бръмне, ще се чуе. Даже и зурлата на слепия мулат, който дращеше по цигулката, и тя беше обърната към тях.

В това време чух, че хората се раздвижиха, и гледам в рамката на вратата шест-седем мъжаги, които май бяха от бандата на Говедаря. Най-старият от тях, един селяк, обгорял от слънцето, с прошарени мустаци, мина напред и сякаш се шашардиса от толкова жени и светлина, та взе, че уважително свали шапка. Останалите, наострени, дебнат, готови да се намесят, ако видят, че играта не е честна.

Ама какво му стана в туй време на Росендо, че не взе да смачка тоя фукльо. Мълчи и даже не го поглежда. Накрай успя да измънка няколко думи, ама толкова тихо, че ние, в другия край на салона, даже и не чухме какво каза. Франсиско Реал пак взе да го предизвиква, а Росендо отказва да се бие. Тогава най-младият от пришълците го освирка. Луханера го изгледа с омраза и си проби път сред тълпата, а пък плитката й подскача ли, подскача по гърба й; промъкна се сред курвите и се приближи до своя човек, пъхна ръка в пазвата му, измъкна ножа от канията и му го подаде.

— Росендо, мисля, че имаш нужда от него — каза тя.

Точно под тавана имаше нещо като продълговат прозорец, който гледаше към реката. Росендо държеше ножа с две ръце и го гледаше, сякаш не е негов. Изведнъж се надигна на пръсти, извърна се назад и ножът изхвърча право нагоре и се изгуби навън в река Малдонадо. Мен ме побиха студени тръпки.

— Гнус ме е да те заколя — каза Говедаря и вдигна ръка да удари Росендо.

Тогава Луханера го хвана, прегърна го през врата, погледна го с ония свои очи и каза разгневена:

— Абе я го остави тоя, дето искаше да ни накара да повярваме, че е мъж.

За момент Франсиско Реал се втрещи, а после я прегърна, но ей така, сякаш завинаги. Викна на музикантите да свирят танго и милонга, а на нас, другите, да се веселим и да танцуваме. Милонгата плъзна из салона като пожар в пампата. Реал танцуваше много сериозно, но без замах, бе усетил вече близостта на жената. Стигнаха до вратата и той извика:

— Дайте път, господа, че жената заспа в ръцете ми.

Каза това и двамата излязоха, притиснали страна о страна, сякаш тангото ги носеше, сякаш тангото ги бе опиянило.

Аз усетих, че пламнах от срам. Направих няколко кръгчета с някаква жена и я зарязах насред танца. Измислих, че не издържам на горещината и блъсканицата, и сетне все край стената — та навън. Хубава нощ, ама за кого? На ъгъла на улицата стоеше файтонът, а на седалката стърчаха двете китари, като да бяха хора. Чак се ядосах, че са ги оставили така, сякаш нас за нищо не ни биваше, даже и една свирня да откраднем. Усетих все пак, че не сме едни жалки отрепки, и това ме окуражи. Взех карамфила, който носех забоден зад ухото, и го хвърлих в една локва, после го гледах известно време, за да не мисля за нищо друго. Искаше ми се вече да е съмнало, да не е вече тая пуста нощ. Точно тогава някой ме бутна с лакът и на мене сякаш ми олекна. Беше Росендо, изнизваше се из тия места като връв.

— Ти пък, дрисльо, винаги ли ще се пречкаш — измърмори той, като минаваше, но не знам дали го рече, за да му олекне, или вече не мислеше за нищо. Пое по най-тъмното към река Малдонадо; сетне не съм го виждал вече.

Останах да гледам тия неща, които цял живот гледам — небе голямо, край няма, реката, дето се пени там долу самотна, един заспал кон, непавираната улица, тухларните, — и си помислих, че съм само един бурен, израснал по тия брегове сред сапуничетата и гробовете. Какво ли може да се пръкне от тоя боклук освен такива като нас, дето се перчим, а като дойде до бой, сме си пъзльовци, само се ежим и се ръчкаме, и толкоз. После си казах: не, колкото по-бедна и по-загубена е една махала, толкова по си длъжен да бъдеш мъж. Боклук ли? Милонгата подлудяваше, по кръчмите шум до бога, вятърът носеше миризма на орлови нокти. Хубава нощ, ама защо ли? Звезди безброй, да ти се завие свят, като ги гледаш наблъскали се една връз друга. Мъчех се да се успокоя, казвах си, че тая работа не ме засяга, но подлостта на Росендо и непоносимата смелост на чуждоземеца не ми даваха мира. Та тоя мъжага дори и жена си намери за тая нощ. За тая нощ и за още много нощи, а може и за всичките си нощи, защото Луханера е голяма работа. Бог знае кой път са хванали. Много далеч не ще са стигнали. А може и вече да се оправят в някоя канавка.

Когато успях да се върна, танците продължаваха, все едно нищо не беше се случило.

Незабелязано се смесих с тълпата и видях, че някои от нашите бяха духнали, а ония от Северния си танцуваха редом с останалите. Никой не се ръгаше с лакти, никой не се блъскаше, но все пак се гледаха под око, макар и всичко с приличие. Музиката май вече я караше мързеливата, а жените, танцуващи с ония от Северния, и гък не смееха да кажат.

Чаках аз да стане нещо, ама не това, което стана.

Отвънка се чу женски плач, а после вече познатият глас, но хрисим, ама прекалено хрисим, сякаш не бе на някой от тоя, от нашия свят.

— Влез, дъще!

Отново се чу плач. Сетне гласът сякаш взе да губи търпение:

— Отваряй, ти казвам, нещастна пачавро, отваряй, кучко!

Вратата се отвори едва-едва и влезе Луханера, сама. Влезе, ама сякаш някой ни я бе изпратил, някой я насочваше.

— Някой дух я праща — каза Англичанина.

— Един мъртвец, приятелю — обади се тогава Говедаря. Лицето му беше като на пиян. Влезе и тръгна по пътеката, която му сторихме и сега както преди. Изправен, сякаш сляп, направи няколко несигурни крачки и внезапно рухна на пода, като дърво. Един от другарите му го сложи да легне по гръб и му нагласи пончото за възглавница. Като му помагаше, целият се изцапа с кръв. Едва тогава видяхме, че оня има голяма рана на гърдите. Рукналата кръв се беше съсирила над яркочервената цепка, която преди не бях забелязал, защото шалът я скриваше. За да помогне на първо време, една жена донесе ракия и няколко обгорени парцала. Човекът не го биваше да обясни каквото и да било. Отпуснала ръце, Луханера го гледаше втрещена. Всички се питаха с очи какво ли бе станало, и тя най-сетне проговори. Като излязла с Говедаря, отишли на една полянка и ей ти един непознат, който се хвърлил като луд, искал да се бият и нанесъл на Франсиско тая рана с ножа, но се кълнеше, че не знае кой е бил и че не е бил Росендо. Но щеше ли някой да повярва на думите й?

Човекът умираше в краката ни. Рекох си, че на тоя, дето го бе наредил така, ръката му не е трепнала. Говедарят обаче беше як мъжага. Когато почука на вратата, Хулия тъкмо запарваше матето; кратунката обиколи всички поред и за втори път стигна до мен, а той още беше жив. „Закрийте ми лицето“, каза тихо, когато силите му го напуснаха. Едната гордост му бе останала и не искаше хората да гледат предсмъртните му гримаси. Някой му закри лицето с неговата висока шапка. Така си и умря, под шапката, без да простене. Осмелиха се да го открият чак когато гърдите му спряха да се надигат и спускат. Имаше уморения вид на всички мъртъвци; беше един от най-смелите мъже по онова време — от Ла Батерия, та чак до Южния квартал; престанах да го мразя едва когато разбрах, че е мъртъв и онемял завинаги.

— Колко му е да умреш? Щом си бил жив, друго не те чака — каза една от жените, а друга замислено добави:

— Каква суета е туй човекът, докато живее, а сетне за нищо не става, освен да събира мухите.

Тогава ония от Северния квартал взеха нещо да си шепнат, а после двама го повториха на висок глас:

— Жената го е убила.

Един изкрещя в лицето й, че тя е убийцата, и всички я наобиколиха. Аз забравих, че трябва да внимавам, и като светкавица се спуснах към нея. Така се втрещих, че щях да хвърля топа. Усетих, че ме гледат повечето хора, да не кажа всичките. Казах насмешливо:

— Я вижте ръцете на тая жена. Откъде у нея сила и сърце да забие нож? — сетне, като ми попремина желанието да се правя на смелчага, добавих: — Кой можеше да си представи, че покойния, за когото казват, че по неговите места карал всички да треперят, ще го подредят така жестоко, и то в такова убито място, като това, дето никога нищо не се случва, освен ако не дойде някой отвън, та да ни позабавлява, а после да остане да го плюят мухите.

Тия приказки май не засегнаха никого.

Междувременно в тишината почна да се чува все по-отчетливо тропот на копита. Беше полицията. Кой повече, кой по-малко, ама всички имаха причини да избягват разправии с нея и затова решиха да хвърлят мъртвеца в реката. Нали си спомняте продълговатия прозорец, през който блесна и излетя камата. Оттам мина сега и мъжът в черно. Дигнаха го няколко души, ръцете им го облекчиха от всички грошове и дрънкулки, дето носеше, а някой дори му отряза един пръст, та да задигне пръстена. Използвачи, господине, сега се подиграваха с един беден и нещастен мъртвец, ама сега, след като друг, по-смел от тях, го беше вече подредил. Един тласък — и буйната вода, видяла какво ли не, го отнесе. Не знам дали не го изкормиха, за да не изплува, предпочетох да не гледам. Оня със сивите мустаци не ме изпускаше от очи. Луханера използва бъркотията и се изниза.

Когато дойдоха хората на закона, за да хвърлят един поглед, отново се танцуваше, макар и вяло. Слепецът с цигулката скърцаше някакви стари хабанери, от ония, дето вече не се чуват. Навън се мъчеше да съмне. На могилата отсреща коловете от няндубай^[2] стърчаха като самотни; тънката тел, която ги свързваше, не се забелязваше в сутрешния здрач.

Тръгнах спокойно към моята колиба, която се намираше на три пресечки от кръчмата. Гледам, на прозореца свети някаква светлинка, която веднага изгасна. Истина ви казвам, че като се сетих какво става, побързах да се прибера. Тогава, Борхес, отново извадих късия остър нож, който винаги си носех ей тук, в жилетката под лявата мишница, прегледах го още веднъж внимателно, а той си беше като нов, невинен и нямаше по него ни едно-едничко петънце кръв.