Станислав Лем
Машината на Трурл

Конструкторът Трурл построил веднъж осеметажна разумна машина и след като я сглобил, я покрил с бял лак; после боядисал в лилаво ъглите, измерил я отдалеч с поглед и направил още една малка шарка на предната част, а там, където си представял, че се намира челото й, поставил леко оранжево петънце и много доволен от себе си, подсвирквайки си, неохотно, като че ли по задължение, подхвърлил обредния въпрос: колко е две по две?

Машината се раздвижила. Най-напред се, запалили лампите й, заблестели веригите й, зашумели електрическите потоци като водопади, заиграли съединителите, после се нагорещили бобините и се разнесъл такъв страшен шум, та Трурл си помислил, че ще трябва да измайстори специален мисловен шумозаглушител. В същото време машината продължила да работи, сякаш й се налагало да разреши най-трудния проблем в целия Космос; земята треперела, пясъкът се измествал от стъпалата поради вибрациите, бушоните избухвали като тапи от бутилки, а релетата за малко не се откъснали от напъване. Най-после, когато на Трурл доста му втръснала тази глъчка, машината изведнъж спряла и с гръмовен глас казала: СЕДЕМ!

— Еее, скъпа моя! — рекъл разочарованият Трурл. — Нищо подобно, четири е, бъди така добра, поправи се! Колко е две по две?

— СЕДЕМ! — отвърнала незабавно машината.

Нямало какво да се прави, Трурл въздъхнал и намъкнал работната престилка, която вече бил съблякъл, запретнал ръкави, отворил долната клапа и влязъл вътре. Дълго не излизал, чувало се как удря с чука, как отвинтва нещо, прави, споява, как се втурва, трополейки; по ламаринените стъпала, веднъж на шестия етаж, веднъж на осмия и тутакси бързо полита надолу. Пуснал ток, че чак вътре, изсъскало и на искровите разрядници им пораснали виолетови мустаци. Мъчил се така два часа и излязъл на чист въздух окаден, но доволен, прибрал всички инструменти, хвърлил престилката на земята и готов да си тръгне, ей така, просто за да му е чиста съвестта, попитал:

— Колко е две по две?

— СЕДЕМ! — отговорила машината.

Трурл изругал ужасно, ала нищо не можело да се направи — отново се заловил да чопли в нея, да поправя, да свързва, да разлепва, да размества, а когато за трети път му било казано, че две по две е равно на седем, седнал отчаян на най-долното стъпало на машината и седял така, докато пристигнал Клапауций. Той попитал Трурл какво му се е случило, та изглежда сякаш току-що се е върнал от погребение, а Трурл му разкрил своята грижа. Клапауций влязъл лично няколко пъти вътре в машината, опитвал се да поправи туй и онуй, питал я също колко е две по едно, тя отговорила, че шест, а едно по едно според нея било нула. Клапауций се почесал по главата, покашлял се и казал:

— Приятелю, няма що, трябва да се погледне истината в очите. Направил си не такава машина, каквато си искал. Обаче всяко отрицателно явление има и положителни страни, и тази машина също.

— Любопитен съм, какви? — попитал Трурл и ритнал фундамента, на който седял.

— Престани! — казала машината.

— Ето, виждаш ли, чувствителна е. Следователно… какво исках да кажа? Това е без съмнение глупава машина, и то не с обикновена, средна глупост, съвсем не. Това е, доколкото се ориентирам, а както знаеш, аз съм отличен специалист, това е най-глупавата разумна машина в целия свят, а това вече не е каквото и да е. Не би било лесно да се построи нарочно, дори напротив, смятам, че това никому не би се удало. Защото тя е не само глупава, но и упорита като пън, което значи, че има характер, впрочем присъщ на идиотите, тъй като те обикновено са ужасно упорити.

— За кой дявол ми е такава машина? — казал Трурл и я ритнал втори път.

— Сериозно те предупреждавам, престани! — казала машината.

— Моля, вече имаш сериозно предупреждение — изкоментирал сухо Клапауций. — Виждаш, тя е не само чувствителна, тъпа и упорита, но и обидчива, а с такова количество качества може вече да постигне много неща, хо-хо, слушай какво ти казвам!

— Добре де, но какво всъщност да правя с нея? — попитал Трурл.

— Е, веднага не мога да ти отговоря. Би могъл например да направиш изложба с вход, с билети, та всеки, който поиска, да може да разгледа най-глупавата разумна машина в света, на колко етажа е — осем ли? Моля ти се, чак такъв голям идиот никой досега не е виждал. Тази изложба не само ще ти възвърне разходите, но…

— Остави ме на мира, никаква изложба няма да правя! — отговорил Трурл, станал и без да може да се въздържи, ритнал машината още веднъж.

— Правя ти трето сериозно предупреждение — казала машината.

— Щото какво? — викнал, вбесен от нейната величественост, Трурл. — Ти си… ти си… — тук той не намерил думи и само я ритнал още няколко пъти, крещейки: — Ставащ само за ритане, знаеш ли?

— Обиди ме за четвърти, пети, шести и осми път — казала машината, — затова повече няма да смятам! Отказвам да отговарям на други въпроси, свързани със задачи из областта на математиката.

— Тя отказва! Вижте я, моля ви се! — беснеел обиденият до смърт Трурл. — След шестица според нея идва осмица, чуваш ли. Клапауций, не седем, а осем! И тя има нахалството да отказва да решава математически задачи! О, на ти, на ти! На ти! Може и още!

В отговор машината затреперала, разтърсила се и без да каже нито дума, започнала с всички сили да се измъква от основите си. Те били дълбоки и множеството греди се огънали, но накрая излязла от ямата, в която останали само натрошени бетонни блокове със стърчащи железа, и тръгнала като ходеща крепост към Трурл. Трурл дотолкова загубил ума и дума от необикновеното събитие, че дори не се опитал да се скрие, от машината, която очевидно възнамерявала да го смачка. По-хладнокръвният Клапауций, грабвайки го за ръка, го дръпнал насила и двамата пробягали доста голямо разстояние. Когато се обърнали, видели машината, люлееща се като висока кула, да върви бавно, като след всяка крачка пропадала почти до първия етаж, но упорито, без умора се измъквала от пясъка и напирала към тях.

— Е, такова нещо досега не е било! — рекъл Трурл, който чак бил останал без дъх от изумление. — Машината се разбунтува! Какво ще правим сега?

— Ще чакаме и ще наблюдаваме — отговорил благоразумният Клапауций. — Нещата ще се изяснят.

Засега нищо не давало повод да се мисли така. Стъпила на твърда почва, машината тръгнала по-бързо. Вътре в нея нещо свирело, съскало и дрънчало.

— Ей сега ще хвръкне системата за регулиране и програмиране — промърморил Трурл. — Тогава ще се разпадне на части и ще спре.

— Не — отвърнал Клапауций, — това е особен случай. Тя е толкова глупава, че дори спирането на целия блок за управление няма да й навреди. Внимавай, тя… Да бягаме!!!

Машината очевидно се ускорявала, за да ги смачка. Те хукнали с всички сили, чувайки зад гърба си ритмичния грохот на страшните стъпки. И продължили да бягат така, какво ли друго можели да направят. Искали да се върнат в родното си място, обаче машината попречила и на това, като ги изблъсквала, пазейки фланга на набелязания път, и неумолимо ги принуждавала да бягат към някаква пустинна местност. От ниските мъгли бавно изплували мрачни скалисти планини. Задъханият Трурл казал на Клапауций:

— Слушай, да се скрием в някаква клисура, където тя няма да може да влезе след нас… проклета да е… какво ще кажеш?

— По-добре да бягаме… направо — дишал тежко Клапауций. — Наблизо има малко градче… не помня как се казваше… във всеки случай там ще намерим… уф… убежище…

Побягнали стремглаво направо и скоро видели пред себе си първите къщи. По това време на деня улиците били почти пусти. Пробягали доста път, без да срещнат жива душа, когато ужасяващият шум, такъв, като че ли в покрайнините на квартала се свлякла огромна лавина, им подсказал, че машината е вече там.

Трурл се огледал и дори изстенал:

— Небеса! Погледни, Клапауций, тя събаря къщи!!!

И наистина — машината, преследвайки ги упорито, преминавала през стените на къщите като стоманена планина; като оставяла след себе си развалини и бели облаци прах. Разнесли се пронизителните викове на затрупаните, улиците гъмжали от хора, а Трурл и Клапауций тичали напред, едва дишайки, докато стигнали голямата сграда на кметството, където моментално се спуснали в дълбокото мазе.

— Тук няма да ни настигне, та ако ще да събори и цялото кметство върху главите ни! — рекъл задъхано Клапауций. — Кой дявол ме накара точно днес да ти дойда на гости… Бях любопитен как ти върви работата и ето че видях…

— Тихо — отвърнал Трурл, — някой идва…

Действително, вратата на подземието се открехнала и влязъл самият кмет заедно с няколко съветници. Трурл се срамувал да се покаже пред тях, получило се необикновено и същевременно ужасно положение, добре, че Клапауций го измъкнал от него. Кметът го изслушал в мълчание. Изведнъж стените потреперали, земята се разклатила и до дълбоко скритото под нейната повърхност мазе достигнал проточеният грохот на събарящи се стени.

— Тя е вече тук! — извикал Трурл.

— Да — отвърнал кметът. — И иска да ви предадем, в противен случай ще разруши целия град… — Същевременно до тях достигнали изречени някъде отвисоко, звучащи носово, подобни на стоманено гъгнене, думи:

— Тук някъде е Трурл… Мирише ми на Трурл…

— Но може би няма да ни предадете? — попитал с треперещ глас този, до когото така настойчиво се домогвала машината.

— Този от вас, който се нарича Трурл, трябва да излезе оттук! Другият може да остане, тъй като неговото предаване не е необходимо условие…

— О, милост!

— Безсилни сме — рекъл кметът. — Впрочем дори да останеш тук, Трурл, ще трябва да отговаряш за нанесените щети на града и на неговите жители, защото заради теб машината събори шестнадесет къщи и погреба под развалините им много местни жители. Само това, че си изправен пред лицето на смъртта, ми позволява да те пусна да си вървиш. Иди и не се връщай!

Трурл погледнал лицата на съветниците и като прочел върху тях присъдата си, тръгнал бавно към вратата.

— Чакай. Идвам с теб! — извикал импулсивно Клапауций.

— Ти? — със слаба надежда в гласа казал Трурл. — Не… — продължил след миг. — Остани, така ще бъде по-добре… Защо да загиваш напразно?

— Идиотщина! — викнал енергично Клапауций. — Как така, защо ще умираме, по вина на тази желязна кретенка ли?… Ама че работа! Не й стигат силите да премахне от лицето на планетата двамата най-прочути конструктори. Да вървим, мой Трурле! Смело!

С повишен от тези думи дух Трурл изтичал по стълбите подир Клапауций. На площада нямало жива душа. Сред прахоляк и пушилка, между стърчащите скелети на разрушените къщи, стояла машината, бълвайки пара — по-висока от кулата на кметството, цялата изпръскана с червена тухлена кръв и омазана с бял прах…

— Внимавай! — прошепнал Клапауций. — Тя не ни вижда. Ще побегнем по тази, първата, уличка вляво, после надясно и направо, планините не са далече. Там ще се скрием и ще измислим нещо такова, че веднъж завинаги да й се отще… Бягай! — викнал той, защото машината ги забелязала и тутакси се хвърлила подир тях така, че чак земята потреперала. Тичайки, едва поемайки си дъх, те излезли извън градчето. Препускали около една миля, а зад тях се носел шумът от гръмовните стъпки на колоса, който ги преследвал неотстъпно.

— Познавам тази клисура — рекъл изведнъж Трурл. — Там има корито на пресъхнал поток, което води навътре в скалите, има и много пещери, да тичаме по-бързо, ей сега тя ще трябва да спре!

Побягнали нагоре, като се препъвали и размахвали ръце, за да запазят равновесие, но машината не изоставала. По камъните на пресъхналия поток, които се клатели под краката им, те стигнали до проход между отвесните стени и след като зърнали чернеещия високо в планината вход на пещера, се закатерили с всички сили, без да обръщат внимание на строполясващите се край тях камъни. От големия отвор в скалата ги лъхнал хлад, посрещнал ги мрак. Те скочили бързо вътре, изтичали още няколко крачки и се спрели.

— Е, тук сме в безопасност — казал Трурл, който се успокоил вече. — Ще надникна да видя докъде е стигнала…

— Внимавай! — предупредил го Клапауций.

Трурл отишъл предпазливо до входа на пещерата, навел се и изведнъж скочил обратно, ужасен.

— Тя се катери нагоре! — извикал.

— Успокой се, тук сигурно няма да влезе — казал с не съвсем уверен глас Клапауций. — Какво стана? Като че ли се стъмни?… Ох!

В този миг голяма сянка заслонила небето, провиждащо се дотогава през отвора на пещерата, и в него се показала стоманената гладка стена на машината, която бавно се залепила за стената. Така пещерата била плътно затворена отвън, като че ли със Стоманен капак.

— Затворени сме… — прошепнал. Трурл, а гласът му треперел още по-силно от това, че станало съвсем тъмно.

— Идиотско беше от наша страна — възмутил се Клапауций. — Да се напъхаме в пещера, която може да се барикадира. Как можахме да направим такова нещо?

— Как мислиш, на какво разчита тя? — попитал го след дълго мълчание Трурл.

— На това, че ще поискаме да излезем оттук — за това не трябва много ум.

Отново се възцарило мълчание. Трурл тръгнал на пръсти в черния мрак, протегнал ръце напред, към отвора на пещерата, и опипал скалата, докато докоснал гладката стомана, която била топла, сякаш нагрята отвътре.

— Чувствувам те, Трурл… — забучал в затвореното пространство железен глас. Трурл се отдръпнал, седнал на камъка до приятеля си. Известно време те седели така, без да помръднат. Изведнъж Клапауций прошепнал:

— Като седим така, нищо няма да измислим. Ще се опитам да преговарям с нея…

— Безнадеждно е! — казал Трурл. — Но опитай, може поне теб да те пусне…

— А не, така не! — казал му ободряващо Клапауций и като се приближил до невидимия в мрака скален отвор, извикал:

— Ало, чуваш ли ни?

— Чувам — отговорила машината.

— Слушай, бих искал да те помоля за извинение. Нали разбираш… между нас възникна малко недоразумение, но нали то в края на краищата е дреболия. Трурл нямаше намерение да…

— Ще унищожа Трурл! — рекла машината. — Но преди това той ще ми отговори колко е две по две.

— О, ще ти отговори, разбира се, че ще ти отговори, и то така, че да останеш доволна, така е, нали, Трурл? — успокояващо казал посредникът.

— Да, вероятно… — казал тихо Трурл.

— Така ли? Тогава колко: е две по две?

— Чети… тоест, седем… — още по-тихо казал Трурл.

— Ха, ха! Значи не четири, а седем, а? — забучала машината. — Видя ли?

— Седем, естествено, седем, винаги е било седем — усърдно потвърдил Клапауций. — Ще ни пуснеш ли вече? — прибавил предпазливо той.

— Не! Нека Трурл още веднъж каже колко много съжалява и колко е две по две…

— А ще ни пуснеш ли, ако кажа? — попита Трурл.

— Не зная. Ще си помисля. Ти няма да ми поставяш условия. Кажи, колко е две по две?

— Но нали ще ни пуснеш? — продължи Трурл, въпреки че Клапауций го дръпнал за ръката, шепнейки му на ухото: — Тя е идиотка, идиотка, не се препирай с нея, моля те!

— Няма да ви пусна, ако не искам — отговорил машината. — Но ти и без това ще ми кажеш колко е две по две…

Внезапна ярост обхванала Трурл.

— О! Ще ти кажа, ще кажа! — завикал. — Две по две е четири и два пъти по две е четири, та ако щеш и с краката нагоре да се обърнеш и целите тези планини в прах да обърнеш, с морето да се задавиш, небето да изпиеш, чуваш ли? Две по две е четири!

— Трурл! Полудя ли? Какво говориш? Две по две е седем, моля ви се! Скъпа машино, седем! СЕДЕМ!!! — викнал Клапауций, опитвайки се да надвика приятеля си.

— Не е вярно! Четири е! Само четири, от началото до края на света е все ЧЕТИРИ… — ревял с пресипнал глас Трурл.

Изведнъж тръпка пронизала скалите под краката им. Машината се отдръпнала от отвора на пещерата, вътре в нея нещо проблеснало и в същото, време тя надала пронизителен вик:

— Не е вярно! Седем е! Само да те хвана, веднага ще кажеш!

— Никога няма да кажа! — бранел се Трурл, като че ли вече му било все едно, и тогава от свода на пещерата се посипал каменен град, защото машината започнала с цялото си осеметажно туловище да разбива надвисналата скала и да се удря в отвесния склон, огромни камъни се откъсвали от гладките стени и се търкаляли с грохот в долината. Пещерата се изпълнила с трясък и миризма на кварцов дим, но през адските звуци на щурма от време на време се разнасял гласът на Трурл, който викал:

— Две по две е четири! Четири!!!

Клапауций се опитал да му затвори устата насила, но Трурл го отблъснал грубо и той замлъкнал и седнал, скрил глава в ръцете си. Машината не прекратявала дяволските си усилия и като че ли всеки момент сводът на пещерата щял да се срути върху затворниците, смазвайки ги и погребвайки ги завинаги. Но когато те загубили вече всяка надежда, а разяждащият прах изпълнил въздуха, внезапно нещо заскърцало страхотно, чул се силен гръм, по-силен от ехото на ожесточеното чукане и блъскане, после въздухът засвистял, черната стена, закриваща отвора, изчезнала като отнесена от вихър, огромни скални маси се спуснали надолу като лавина. Ехото на гърма се търкаляло през долината, отразявано от планините; когато двамата приятели стигнали до отвора на пещерата и се надвесили, те видели машината да лежи разбита, сплескана от скалната лавина, с огромен камък върху осемте й етажа, който я бил пречупил наполовина. Слезли внимателно по покритите със скално брашно камъни. За да достигнат до коритото на пресъхналия поток, трябвало да минат край останките на машината — голяма като кораб, изхвърлен на брега. Без да говорят, двамата едновременно се спрели пред нейния смазан фланг. Машината още мърдала слабо и се чувало как вътре в нея с гаснещо тракане нещо се върти.

— Ето, такъв е твоят безславен край, а две по две си остава… — започнал Трурл, обаче в този миг машината слабо зашумяла и неясно, едва чуто, за последен път изломотила:

— СЕДЕМ!

После нещо в нея изскърцало, отгоре се посипали камъни и тя замряла, превърнала се в купчина мъртва железария. Двамата конструктори се спогледали и без да кажат дума, заслизали по коритото на пресъхналия поток.