Станислав Лем
Урановите уши

Имало едно време един инженер-космогоник, който звездите разпалвал, за да победи тъмнината. Пристигнал той в мъглявината Андромеда, когато тя още била пълна с черни облаци. Усукал веднага голям вихър, а щом той се завъртял, космогоникът посегнал към своите лъчи. Те били три: червен, виолетов и невидим. Подпалил звездното кълбо с първия и то веднага станало червен гигант, но в мъглявината непросветнало. Боднал звездата с втория лъч, та тя чак побеляла. Рекъл на ученика си: „Пази ми я!“, а самият той отишъл да разпалва нови звезди. Чакал ученикът хиляда години и още хиляда, а инженерът все не се връщал. Омръзнало му това чакане. Ускорил звездата и тя от синя станала бяла. Харесало му на ученика и си помислил, че вече умее всичко. Искал да я поускори още, но се опарил. Потърсил в кутията, която космогоникът бил оставил, пък там нищо, някак си прекалено нищо нямало — гледал, а дъното не се виждало. Досетил се, че това ще е невидимият лъч. Щяло му се да мушне с него звездата, но не знаел как. Грабнал кутията и я хвърлил цялата в огъня. Тогава всички облаци на Андромеда проблеснали, като че сто хиляди слънца светнали изведнъж, и в цялата мъглявина станало светло като ден. Зарадвал се ученикът, ала кратка била радостта му, тъй като звездата избухнала. Виждайки сторената беда, долетял тогава Космогоник, а понеже не искал нищо да се прахосва, хващал пламъците и почнал да прави от тях планети. Направил първата газова, втората — въглеродна, а за третата му останали само най-тежките метали, затова се получило актинидиево кълбо. Космогоник го стиснал, пуснал го в движение, казал: „Ще се върна след сто милиона години, да видим какво ще излезе от това“, и хукнал да търси ученика си, който от страх избягал от него.

А на тази планета, Актинурия, възникнала великата държава на палатинидите. Всички те били толкова тежки, че можели да ходят само на Актинурия, защото на другите планети земята пропадала под тях, а когато се провиквали, планините рухвали. Но на собствената планета стъпвали леко и да шушнат не смеели, тъй като безкрайно жесток бил техният владетел Архитор. Той живеел в издялан от платинена планина дворец, в който имало шестстотин грамадни зали, а във всяка зала се помествала по една негова ръка, толкова голям бил. Не можел да излиза от двореца, но навсякъде имал свои шпиони, дотолкова никому не вярвал, и измъчвал освен това поданиците си със своята алчност.

Палатинидите не се нуждаели нощем нито от лампи, нито от огньове, защото всички планини на планетата били радиоактивни, тъй че при пълнолуние можело карфици да се броят. Денем, когато слънцето напичало, те спели в подземията на планините и само нощем слизали в металните долини. Обаче жестокият Архитор наредил да се хвърлят буци уран в котлите, в които се топели паладият и платината, и обявил за това в цялото царство. Всеки палатинид бил длъжен да се яви в кралския дворец, където му вземали мярка за нова броня и му поставяли нараменници и шапка, ръкавици и наколенници, забрало и шлем — всички самосветещи, защото от уранова ламарина било направено това облекло, а най-силно светели ушите.

Оттогава палатинидите не можели вече да се събират, за да обменят мисли, понеже сборището избухвало, щом ставало прекалено многолюдно. Налагало се да живеят в самота, да се заобикалят отдалече, в боязън от верижната реакция, а Архитор бил доволен от тяхната тъга и ги товарел с все нови и нови данъци. Монетните дворове в сърцето на планините сечели оловни дукати, нали оловото било най-ценното и най-скъпото нещо на Актинурия.

Страдали и мизерствували поданиците на злия владетел. Някои искали да организират бунт против Архитор, като се разбирали чрез знаци, ала от това нищо не излизало — винаги се намирал някой не особено схватлив, който се приближавал до другите, за да попита за какво става дума, и поради неговата тъпота заговорът тутакси хвръквал във въздуха.

Живеел на Актинурия един млад изобретател на име Пирон, който умеел да изтегля толкова тънки платинени жички, че от тях плетели мрежи за лов на облаци. Изобретил Пирон жичния телеграф, а после изтеглил толкова тънка жичка, че просто я нямало, и така възникнал безжичният телеграф. Пламнала у жителите на Актинурия надежда, помислили си те, че сега ще могат да организират заговор. Но хитрият Архитор подслушвал всички разговори, държейки във всяка от шестстотинте си ръце платинен проводник, благодарение на което знаел какво си говорят неговите поданици, а щом дочуел думата „бунт“ или „метеж“, незабавно изпращал кълбовидни мълнии, които превръщали заговорниците в пламтящи локви.

Пирон решил да надхитри злия владетел. Когато говорел с приятелите си, той казвал вместо „бунт“ — „обуща“, вместо „заговорнича“ — „отливам“, и така подготвял въстанието. А Архитор не можел да се начуди защо неговите поданици до един са се захванали с обущарство, защото не знаел, че когато те казвали „зачукай подметката“, разбирали „набий го на огнен кол“, а под „прекалено тесни обувки“ разбирали неговата тирания. Само че съучастниците на Пирон невинаги го разбирали, нали той разяснявал плановете си само на обущарски жаргон. Обяснявал им той и тъй, и иначе, а след като не разбирали, телеграфирал им веднъж: „От плутоний каиши дерете“, уж за подметки. Ала в този миг Архитор се изплашил: плутоният е най-близкият роднина на урана, а уранът — на тория, пък неговото име било Архитор. Изпратил той незабавно бронирана стража, която арестувала Пирон и го хвърлила върху оловния под в краката на краля. Не се признал за виновен Пирон, обаче кралят го затворил в паладиевата кула.

Загубили всякаква надежда палатинидите, но вече било дошло време и Космогоник, създателят на трите планети, се завърнал в тези краища.

Загледал се отдалече в господствуващите на Актинурия порядки и си рекъл: „Така не може да продължава!“. След което изпрел най-тънкото и най-твърдото лъчение, поставил в него като в пашкул собственото си тяло, там да чака завръщането му, а той самият се преобразил в беден глупец и слязъл на планетата.

Когато се свечерило и само далечните планини осветявали със студен пръстен платинената долина. Космогоник поискал да се приближи до поданиците на крал Архитор, но те го избягвали в паника, защото се опасявали от уранов взрив. Напразно гонел той този или онзи, недоумявайки защо бягат така от него. Лутал се с ечащи стъпки по хълмовете, приличащи на рицарски щитове, докато стигнал в подножието на кулата, в която Архитор държал окования Пирон. Видял го Пирон през решетките и макар с външност на простосмъртен робот, сторил му се Космогоник по-различен от всички палатиниди: изобщо не светел, бил тъмен като труп. Причината била, че в тялото му нямало и прашинка уран. Искал Пирон да извика, но устата му била завинтена, затова само искри могъл да разпръсне, удряйки с глава в стените на затвора си, а Космогоник, като съзрял светлинките, се приближил до кулата и надникнал през решетките на прозорчето. Не можел да говори Пирон, но можел с веригите си да звъни, та така и иззвънял цялата истина пред Космогоник.

— Търпи — рекъл му той — и ще дочакаш.

Отишъл Космогоник в най-близките планини на Актинурия и три дни търсил кадмиеви кристали, а когато ги открил, ги сплескал на ламарина, като удрял с паладиеви камъни. Изрязал от кадмиевата ламарина наушници, които оставил пред прага на всички домове. А палатинидите, като ти намерели, макар и учудени, веднага си ги слагали, понеже било зима.

През нощта дошъл при тях Космогоник и започнал да търчи с разжарена пръчица толкова бързо, че чертаел огнени линии. По този начин изписвал в тъмнината: „Вече можете спокойно да се приближавате един до друг, кадмият ще ви предпази от урановата гибел“. Ала те го мислели за кралски шпионин и не повярвали. Разгневил се Космогоник, че не му вярват, отишъл в планината и събрал там уранова руда, разтопил я и изсякъл от сребристия метал лъскави дукати — от едната страна се виждал лъчистият профил на Архитор, а от другата неговите шестстотин ръце.

Натоварен с дукатите, върнал се Космогоник в долината и на палатинидите показал ей такова чудо: дукатите хвърлял далече от себе си, един върху друг, докато се струпали на звънтяща купчина, а щом добавил още един дукат свръхмяра, от дукатите избухнала светлина и превърнали се те в кълбо от бели пламъци, а когато вятърът разнесъл всичко, останал само кратер, разтопен в скалата.

Пак започнал Космогоник да хвърля дукати от чувала, обаче този път по друг начин: щом хвърлел дуката, покривал го с кадмиева плочка и макар така да се получила купчина, шест пъти по-голяма от предишната, нищо не станало. Повярвали му тогава палатинидите и обединявайки се, с най-горещ ентусиазъм организирали заговор против Архитор. Искали да свалят краля, но не знаели как, нали дворецът бил обграден с лъчеви стени, а на подвижния мост стояла машина-палач и който не знаел паролата, бивал съсичан.

Наближавал срокът за плащане на новите данъци, които алчният Архитор бил наложил. Раздал Космогоник на кралските поданици уранови дукати и им казал с тях да платят данъка. Така и направили.

Радвал се кралят, че толкова много лъскави дукати постъпват в съкровищницата му, не знаел той, че са уранови, а не оловни. През нощта Космогоник разтопил решетката на затвора и освободил Пирон, а когато двамата мълчаливо тръгнали в долината в светлината на радиоактивните планини, сякаш пръстен от луни паднал и очертал големия кръг на хоризонта: неочаквано избухнала страховита светлина — купчината от уранови монети в кралската съкровищница била нараснала прекалено много и в нея започнала верижна реакция. Поднебесната експлозия взривила двореца и металното туловище на Архитор, а силата й била такава, че шестстотинте откъснати ръце на тирана полетели в междузвездното пространство. Възцарила се радост на Актинурия. Пирон станал неин справедлив владетел, а Космогоник, след като се върнал в тъмнината, извадил тялото си от лъчевия пашкул и тръгнал да пали звездите. Шестстотинте платинени ръце на Архитор и до днес кръжат около планетата, приличащи на Сатурновия пръстен, а великолепният им блясък е стотици пъти по-силен от светлината на радиоактивните планини и радостните палатиниди говорят: „Вижте колко добре ни свети Тор“. А понеже някои и до днес го наричат дяволско изчадие, тези думи са станали пословични и след дълги лутания из галактичните острови са стигнали до нас, та затова казваме: „Дяволът му свети“.