Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Обществено достояние)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2012-2013)

Издание:

Райнер Мария Рилке. Лирика

Австрийска. Първо издание

Подбор, редакция и бележки: Венцеслав Константинов

Народна култура, София, 1979

Редактор на издателството: Марко Ганчев

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Евдокия Попова, Петя Калевска

 

Литературна група — художествена.

Тематичен номер 04 95366/5706-4-79

Дадена за набор август 1979 г.

Подписана за печат октомври 1979 г.

Излязла от печат ноември 1979 г.

Формат 70×90/32

Печатни коли 13¾

Издателски коли 8,03

ДИ „Народна култура“

ДП „Тодор Димитров“ — София


 

О, жени, които тук около нас

минавате, потънали в печал,

непощадени също, ала пак способни

като блажени щастие да давате.

 

Кажете, откъде

извличате отново бъдеще,

любимият когато се явява,

и то във повече, отколкото ще бъде някога?

Дори човекът, който знае разстоянието

до най-последната и непроменлива звезда,

остава удивен, когато пак открива

в сърцето ви могъщото пространство.

Как го спасявате от тоя шумен сбор?

О, пълни с извори и мрак.

 

Нима сте вие същите,

когато някога като деца

в училищния коридор тъй грубо

по-възрастният брат ви блъскаше?

Светици неизменни.

 

        Тогава ние, другите, деца все още,

        без да усетим, погрознявахме завинаги,

        а вие бяхте като нафора

        на Тайната вечеря.

 

Да скъсате с вашето детство —

това не ви наврежда. Изведнъж

като че ставахте по-съвършени,

допълнени във бога като чудо.

 

        А ние, късове от планина,

        момчета още, ние бяхме остри ръбове,

        понякога изгладени щастливо;

        о, ние, късове от канари,

        се сгромолясвахме върху цветя.

 

Цветя от дълбините на земята,

обичани от всички корени,

на Евридика истински сестри

и вечно пълни от свещеното завръщане,

вървящи след възхода на мъжа.

 

        Самите ние се раняваме,

        обичаме да ни раняват и раняваме

        и доброволно пак да бъдем наранявани.

        Оръжия до възглавието на съня,

        поставени от яростта.

 

Почти подслон сте вие,

там дето никой не закриля никого.

Подобно сянка от дървото на съня,

към всички вас се носят

мечтите на самотника.

1912–1922

Бележки

[0] Стихотворението е трябвало да бъде пето по ред сред „Дуинските елегии“, но впоследствие е заменено от елегията за „Акробатите“.

Край