Райнер Мария Рилке
Чашата с розите

Ти си видял на пътя две момчета

как се преплитат в гневен възел, който

се мята от омраза под земята,

като животно под рояк пчели;

ти си видял актьори и лъжци,

връхлитащи се яростни коне,

с оголващи се ядно зъби, сякаш

ще лъснат черепите през гърлата.

 

Ти можеш да забравиш за това:

пред себе си ти виждаш чаша с рози,

незабравима и до края пълна

със жизненост, накланяща се нежно

към всички нас, но без да се отдава…

и тя живее, за да бъде наша.

 

Безмълвно битие, цъфтеж безкраен,

потребност от простор, но не в пространство,

което от нещата е стеснено,

почти неочертано, незаето

и звучно вътрешно, и странно нежно,

и осветило себе си докрай:

нима познаваме подобно нещо?

 

А също тъй дали възниква чувство,

когато две листенца се докоснат?

Виж как едно като клепач се вдига,

под него други спят като слепени

клепачи, сякаш десеторно спящи^[1],

за да притулят вътрешния поглед.

 

През всичките листенца светлината

ще трябва да премине — от небето

прецеждат всяка капка мрак, в чиито

отблясъци обърканата китка

на тичинките пламва и се вдига.

 

Движението в розите погледай!

 

Виж — всеки жест едва се отклонява

и е почти невидим, но лъчът му

се разпростира в цялата вселена.

 

Виж бялата — изправена блажено,

с големи и разтворени листенца

като Венера в сребърната мида.

Виж — руменеещата е смутена

и към безчувствената се накланя,

а тази се отдръпва и затваря

дълбоко в себе си, стои студена

сред цъфналите, снели вече всичко.

Това, което снемат, ни изглежда

като крило, товар или наметка,

и маска може би според това

Как го захвърлят: като пред любима.

 

Какво не са: виж жълтата, онази

която е разтворена, не е ли

обвивката на плод, а жълтината

е негов кървавооранжев сок.

А тази може ли да разцъфти,

щом нежната й розовост без име

е с възгорчив оттенък на лилаво?

Батистената — тя не е ли дреха,

която още пази онзи топъл

и тънък дъх на ризата, свалена

край горско езеро през ранна утрин?

Виж тази — сякаш от опалов фарфор,

като китайска чашка, много крехка

и пълна с малки, светли пеперуди —

онази себе си сама съдържа.

 

Със себе си не са ли пълни всички,

щом означава: този външен свят

и тази пролет, този дъжд и вятър,

и чувство за вина, и безпокойство,

и мрак над вечерна земя, и орис,

и бяг на облаци преобразени

от силата неясна на звездите,

да се превърне в снопче Съкровеност.

 

А тя искри в разтворените рози.

1907