Сидни Кийс
Бардът

Сега е време да си спомним зимните фестивали

на Стария свят, в разкошните широки зали,

окичени с чемшири; смешение на езици;

тупти разгорещена кръв в огромните палати,

с имелие украсени празнично.

Заглъхват гласовете и се изправя слепият певец,

облечен в дрехата на свойто робство, и тъжната му арфа

запява в болката си и успокоява лицата смутени.

 

О, това е едно дълго учение в неизвестност и самота,

додето научиш занаята нелесен

на слепия певец; с мъка в сърцето

да дърпаш майсторски струните

и да превръщаш своята болка във песен,

която гостите весели не би оскърбила.

О, това е славата на слепия певец,

възпяващ угасналата храброст и своя прокълнат живот:

как паднали десет мъже от храбрия меч

край брода непазен — във лютата сеч.

Тъй пее певецът стар, пипнешком дърпат ръцете

тъжната арфа; тъжно мечтае сърцето

за царството на героите, безславно убити.

Идва часът на твоята слава: далече от глъчката

създаваш ти своята песен,

че тези пияни герои не могат да не почитат

твоята сляпа, упорстваща гордост, твоята вътрешна зима.