Стивън Спендър
Падането на един град

Афишите по стените

и бюлетините, по улиците разпръснати,

са размити, разкъсани от дъжда,

думите им са сякаш от сълзи замъглени

и приличат на кожа,

която победният ураган

от телата им лющи.

 

Имената на героите във залата,

гдето стъпки гърмоляха, кънтяха бронзови гласове —

Фокс и Лорка — са вече история,

по стените задраскана с бяс,

тяхното злато в пръстта е захвърлено,

забранено е тяхното споменаване.

 

Всички значки и всички поздрави,

откъснати от реверите и ръцете —

са захвърлени заедно с хората, които ги носеха,

или в най-тайното леговище на мисълта са прикътани.

Залети са те на усмивката със водите,

която се дава като данък на победителя.

 

Всичко научено е насила забравено.

Младежта, която четеше, сега ослепя,

със старинна мъглявина са покрити очите й.

Унилият селянин с отпуснати рамене

след рева на магарето крета.

Всички помнят, че нищо не трябва да помнят.

 

        Но думите все пак напират навън

        през високата порта на черепа

        и просветват в някое ъгълче на несломения поглед.

        На стареца споменът към детето прескача

        като искра от дните на свободата —

        и детето я пази като скръбна играчка.