Стивън Спендър
Ultima ratio regum ^[0]

Оръдията изписват на парите крайния смисъл

с оловни букви по запролетените хълмове.

Но мъртвият момък под маслинените дървета

беше твърде глупавичък и твърде млад,

за да бъде забелязан от важния им поглед.

За целувки той беше по-удобна мишена.

 

Когато бе жив, фабричните сирени не го призоваваха.

Въртящите се врати на ресторантите не го канеха.

Вестниците за него не пишеха.

Светът се ограждаше от него с традиционна стена

от злато, държано дълбоко като във кладенец,

додето животът му, неуловим като борсови слухове, безцелно блуждаеше вън.

 

О, твърде лекомислено захвърли младежът своята шапка

в оня ден, когато вятърът разпиляваше цветовете.

Оръдия напъпиха по неразцъфващите стени,

гняв картечен косеше тревата чевръсто,

знамена и листи падаха от ръцете и клоните.

Изгни във копривата кепето вълнено.

 

Помислете за живота на момъка, който бе без цена,

изразена във служби, в хотелски регистри и хроники вестникарски.

Преценете! Един куршум на хиляда убива човек.

Попитайте себе си — оправдай ли е такъв разход

за смъртта на човека, тъй глупавичък и млад,

проснат под маслиновите дървета? О, свят! О, смърт!