Уилфред Оуен
Странна среща

Насън от бой избягах по неравен,

дълбок тунел, от взривове изровен

в гранитите със сводове смрачени.

Там хора спяха сгърчени, смълчани

в смъртта си или в мисълта си хладна.

От мене сепнат, някой ме погледна

и ме позна; ръце простря и тъй

като че ли благослови ме той.

Мъртвешката усмивка щом видях,

разбрах, че сме във ада с този дух.

Печал браздеше неговия лик,

а тук не стигаше ни стон най-лек,

ни кръв човешка, ни гърмеж на топ.

„Не виждам — казах — тука скръб за теб.“

„Освен живота, който ме отмина.

Надеждата ти грееше и в мене,

надеждата ти бе и мой живот.

Аз търсех красотата в тоя свят,

която не в коси, очи се крие,

а с хукналото време си играе;

тъгува ли — по-пълно тя тъгува.

Мнозина, весел, веселих тогава.

А съжалението от войната,

пречистено в ужасните кланета,

днес трябва да умре. Едни ще радва,

а други не погромът. Ще напредва

безумието, ако го не спрат.

И пак ще крачат всички в боен ред,

макар да спират общия прогрес.

Бях тайнствен, смелостта бе мойта страст.

Постигнах всички мъдрости, но с тях

и с тоя свят отстъпващ, се простих —

и в цитадели без стени се лутах.

Щом много кръв задръсти колелата

на колесницата му, аз умея

с боди и истини да ги умия.

Бих се раздал, без да се колебая,

но не във преизподнята на боя.

Кръв по чела без рани червенее;

другарю мой, на смърт се бихме ние.

Познах те, че така се смръщи тука,

когато вчера ме прободе с щика.

От тебе аз се бранех неохотно.

Сега да спим…“