Уилям Бътлър Йейтс
Отплуване към Византион

Четох някъде, че в императорския дворец във Византия имало дърво от злато с изкуствени птици, които пеели…

Това не е страна за старци. Млади

прегърнати. И птици. И дървета.

Те пеят и умират. Водопади

от сьомга и скумрия в три морета.

И всичко живо сипе със наслади

летата дълги, по земята шета,

сред звуци чувствени, сред нежен шум

не иска паметниците на вечен ум.

 

Човекът остарял е жалко нещо,

балтон в парцали. Със една утеха —

душата му да хвали най-горещо

парцалите по смъртната си дреха,

да пляска с длани, да възпява вещо

днес онова, що вчера й отнеха.

Затуй отплувах аз във тоя свят

за към Византион, светия град.

 

О, мъдреци, в огньовете свещени,

застанали като в мозайка златна,

елате в кръг, учете, вдъхновени,

душата ми на песен благодатна,

че тя със страст завързана за мене,

сама не знае свойта страст обратна.

Глътнете я, та да изчезне тя

в измисления трик на вечността.

 

Веднъж извън природата, аз няма

да търся образците й телесни,

а само там, в старинната измама,

в златарите със пръстите чудесии,

на императорите гордостта голяма,

от златен клон, която пее песни,

насред Византион, светия град,

за минало и ново в тоя свят.

1927