Разказ за Торстейн Трепета

1. Разказват, че през лятото крал Олавур^[1] ходел по гощавки на изток из Вийк, а също и на други места. Отишъл на гощавка в едно поселище, което се казвало При Рейми. С него имало много хора. По това време при краля бил един човек, който се наричал Торстейн, синът на Торкел, синът на Асгейр Патока, синът на Аудун Пръта — исландец, дошъл при краля предишната зима.

Вечерта, когато хората пиели на трапезите, крал Олавур наредил никой от неговите хора да не ходи нощем сам до нужника и ако на някого му се наложи да отиде, да вземе със себе си съседа от леглото^[2]; иначе, казал, го очаква беда.

Късно през нощта Торстейн Исландеца се събудил и му се приходило по нужда, но онзи, който лежал до него, спял така дълбоко, че на Торстейн никак не му се щяло да го буди. Станал, нахлузил си обувките на краката, наметнал се с един дебел плащ и тръгнал към нужника. Това било голяма постройка, тъй че от двете страни можели да седнат по единадесет човека. Той седнал на най-крайната седалка. И като поседял така известно време, видял, че на най-вътрешната седалка се качва драугур^[3] и сяда там.

Тогава Торстейн попитал:

— Кой е дошъл там?

Драугурът отговорил:

— Дошъл е Торкел Тънкия, който загина с крал Харалдур Бивника^[4].

— Откъде се взе? — попитал Торстейн.

Той казал, че току-що е излязъл от пъкъла.

— Какво можеш да ми разкажеш за там? — попитал Торстейн.

Оня отвърнал:

— Ти какво искаш да научиш?

— Кои понасят най-твърдо мъченията в пъкъла?

— Никой не е по-твърд — рекъл драугурът — от Сигурдур Убиеца на Фавнир^[5].

— Какво мъчение изтърпява той?

— Разпалва пещите с мъчениците — казал драугурът.

— Това не ми се струва толкова голямо мъчение — казал Торстейн.

— Не е така обаче — рекъл драугурът, — запалката е самият той.

— Тогава е голямо — рекъл Торстейн. — А кой понася мъченията най-трудно?

Драугурът отговорил:

— Старият Старкадур^[6] ги понася най-трудно, защото реве страшно по нас, дяволите. Това е по-голямо мъчение от почти всичко друго и ние никога нямаме покой от ревовете му.

— Що за мъчение изтърпява той — попитал Торстейн, — та да не може да го търпи такъв смел човек, какъвто разправят, че е бил?

— Горят му глезените.

— Това не ми изглежда толкова страшно — рекъл Торстейн — за такъв юнак, какъвто е бил той.

— Не си прав — казал драугурът, — защото само ходилата му се подават нагоре от огъня.

— Това е страшно! — казал Торстейн. — А сега изреви веднъж като него.

— Тъй да бъде — рекъл драугурът. После си издул бузите и надал силен вой, а Торстейн си скрил главата в полите на плаща. Ревът го замаял много и той попитал:

— Толкова силно ли реве?

— Това нищо не е — казал драугурът. — Защото така ревем ние, малките дяволчета.

— Изреви хубаво като Старкадур — казал Торстейн.

— Бива — казал драугурът. Тогава ревнал отново, така отвратително, че на Торстейн му се сторило ужасно такъв малък дявол да може да вие така силно. Торстейн направил пак като преди — увил си плаща около главата, и все пак бил така поразен, че се вцепенил и си изгубил ума. Тогава драугурът попитал:

— Защо се умълча така?

Като се посъвзел, Торстейн отговорил:

— Мълча, защото се чудя какъв е тоя страшен глас у теб, дето ми изглеждаш такова малко драугурче. И това ли беше най-силният рев на Старкадур?

— Нищо подобно. Това е — рекъл той — по-скоро най-слабият му рев.

— Стига вече си се занасял — казал Торстейн, — искам да чуя най-силния му рев.

Драугурът се съгласил. Торстейн се приготвил — сгънал плаща и си го увил около главата, като го придържал с две ръце. Драугурът се бил премествал към Торстейн с по три седалки при всеки рев и вече между тях оставали само три. Тогава драугурът си издул страшно бузите, завъртял очи и завил така силно, че на Торстейн му се сторило съвсем непоносимо, и в това време забила камбаната в селището, а Торстейн паднал в несвяст на пода.

Драугурът пък така се стреснал от камбанния звън, че продънил пода, а после още дълго се чувал воят му в земните глъбини.

Торстейн скоро дошъл на себе си и станал; върнал се при постелята и си легнал.

2. На сутринта хората станали. Кралят отишъл на църква и слушал службата. След това отишли да ядат. Кралят не бил особено весел. Той заговорил:

— Някой снощи да е ходил сам в нужника?

Торстейн се изправил и паднал пред краля, признал, че е нарушил заповедта му.

Кралят отвърнал:

— На мен това не ми напакости особено, а ти показа онова, което се говори за вас, исландците — че сте много вироглави. А ти забеляза ли нещо?

Тогава Торстейн разказал цялата случка тъй, както била станала. Кралят попитал:

— Какво мислеше, че ще спечелиш, като го караш да реве?

— Ще Ви кажа, господарю. Тъй като бяхте предупредили всички хора да не ходят там сами, а и се появи драугур, сметнах, че няма да се разделим без премеждия, но мислех, че ще се събудите, господарю, като зареве, и ми се струваше, че ще бъда спасен, ако усетите какво става.

— Така и стана — рекъл кралят. — Събудих се и разбрах каква е работата и казах да бият камбаната, защото знаех, че иначе с теб е свършено. А ти не се ли уплаши, когато драугурът взе да реве?

Торстейн отговорил:

— Аз не знам що е това страх, господарю.

— Не ти ли трепна сърцето? — попитал кралят.

— Да, така беше — рекъл Торстейн, — защото при последния му рев нещо ми затрептя в пазвата.

Кралят рекъл:

— Сега името ти ще бъде удължено и ще се казваш Торстейн Трепета и ето един меч, който искам да ти подаря по случай кръщаването^[7].

Торстейн му благодарил.

Разказват, че Торстейн станал царедворец на крал Олавур, а после останал при него и загинал на „Дългия змей“^[8] заедно с други кралски юнаци.