Михаил Минков
Между естественото и свръхестественото

Въпреки че староисландската литература винаги се е смятала за едно от върховите постижения в европейската култура, представата на мнозина за нея се изчерпва с едно мъгляво понятие — „сага“. Малко са онези, които се решават да надникнат в нейния чуден свят, а още по-малко са неразколебаните след първия сблъсък с непривичния й стил и всеприсъщата й загадъчност. Не е трудно да се обясни защо староисландската литература изглежда така трудно достъпна. Тя е творение на един далечен и самобитен свят, който не може да бъде разбран и почувстван без известно усилие на мисълта и въображението. Читателят, който се впуска в него без предварителна нагласа, изпитва чувството на мореплавател без компас и лесно стига до отчаяние.

Многобройните изследвания в областта на староисландската литература са довели както до ценни открития, така и до редица разногласия сред авторитетните мнения. И все пак всичко казано и писано представлява принос за изграждането на правилен подход към нея. Преди всичко друго нека се запознаем с историческата обстановка, в която се заражда исландското литературно творчество.

Летописите разказват, че Исландия била известна още в древността, а по-късно там се настанили ирландски отшелници. Истинската история на острова обаче започва с неговото преоткриване в средата на IX век от норвежкия викинг Нададур и неговите спътници, отклонени от пътя си към Ферьорските острови. Те не забелязали следи от живот и тръгнали обратно, „… а когато отплавали, над планините паднал голям сняг и затова те нарекли земята Снеланд — Снежна земя…“. (Из „Книга за заселването“ — исландски летопис от XII век.) Водачът на втората експедиция, шведът Гардар Сваварсон, разбрал, че Снежна земя е остров, а норвежкият викинг Флоки Вилгердарсон (организатор на третата експедиция) и неговите хора й дали нейното сегашно название: „… Пролетта била доста студена. Тогава Флоки се качил на една висока планина и видял на север, зад планините, един фиорд, пълен с ледени грамади. Затова те нарекли земята Ийс-ланд — Ледена земя, — както и се казва оттогава.“ (Из „Книга за заселването“.)

Първият постоянен заселник на острова бил норвежецът Инголвур Арнасон, днес тачен като баща на исландската нация. През 870–871 г. той се настанил край днешната столица и нарекъл местността Раюкяр-вийк (днес Рейкявик) — Залив на дима^[1]. Последвала истинска вълна от заселници, предимно норвежци, а също и келтски роби, доведени от Британските острови. Според Ари Торгилсон (1067–1148), първият исландски историк и автор на „Книга за заселването“, обитаемата земя на острова била заселена за около шестдесет години. В много от сагите се посочва изрично причината за това масово изселване от Норвегия: стремежът на крал Харалдур Красивокосия да се наложи като владетел на цялата страна и терорът, упражняван от него, над дребните феодали. Пренаселеността на Норвегия по онова време е била друга съществена причина.

Заселниците се разположили на повече или по-малко отдалечени едно от друго семейни стопанства и заживели от скотовъдство, земеделие и риболов. Села и градове в страната не е имало. Този изолиран начин на живот се запазил докъм края на седемнадесети век, когато Рейкявик от една-единствена ферма прераства постепенно в град. Усамотените семейни стопанства обаче и днес са твърде обичайна гледка сред исландския пейзаж.

Изворите на сведения за живота на първите заселници не са толкова богати и надеждни, колкото може да се помисли. Обширните исландски саги, писани три-четири века по-късно, са доста несигурен източник и достоверното в тях се отсява с мъка. Затова, когато говорим за „викингските времена“ такива, каквито ни ги представят сагите, би трябвало да спотаим известна доза съмнение.

Съдейки по писмените разкази, всеки младеж от знатно семейство е желаел да навлезе в живота, като първо опознае външния свят — Норвегия и другите северни държави — и служи на някой тамошен владетел или стане викинг, т.е. морски разбойник. Викингски експедиции се организирали до различни страни: Англия, Шотландия, Ирландия, Нормандия, та дори Италия, и при успех носели голяма слава за участниците в тях. Битките и сраженията са били нерядко явление и в самата Исландия, но впечатлението, което може да се придобие от разказваното в сагите — че това е било едва ли не основното занимание на жителите й, — е погрешно. Суровият живот изисквал напрегнат ежедневен труд за осигуряване на прехрана и основната тежест падала върху мъжете, които били на първо място животновъди, земеделци, занаятчии, рибари и строители, и едва тогава викинги.

Жените в това общество разполагали със завидна свобода в сравнение с католическа Европа. Доколко една жена е имала правото да избира съпруг по свое желание, не можем да бъдем сигурни, но е добре известно, че тя, ако бракът не потръгнел, обявявала развод и се завръщала при родителите си.

Исландия е неплодородна страна, с оскъдна по площ обработваема земя, с дълга, макар и недотам сурова зима, атакувана от природни бедствия. През периодите на неплодородие наставал глад, с който населението в езическите времена се преборвало по различни начини. Единият от тях бил твърде прост: новородените деца, най-вече момичетата, и старците били „изнасяни навън“, т.е. оставяни да умрат далече от хората. Една от първите забрани, наложени от християнството, била върху практикуването на този жесток обичай.

Векове наред в страната нямало никаква централна власт. Висши управници били жреците — пазители на храмове, вероятно тридесет и шест на брой през десети век. Всеки свободен жител ставал „подвластник“ на един такъв старейшина — обикновено на онзи, който живеел в непосредствена близост, но имал право да се откаже от него и да си избере друг покровител, макар и неговото поселище да било по-отдалечено. Старейшините и подвластниците си обещавали взаимна подкрепа при всякакви трудности: съдебни дела, родови вражди, неплодородие и глад и т.н.

Висш законодателен орган било Общото събрание (или Общия сбор) — едно от първите в Европа. То се е свиквало през юни на Полето за сбор, разположено на около 40 км от Рейкявик. Законите, заимствани от старонорвежкото право, се учели наизуст от „законоразказвачи“, назначавани от жреците-старейшини. До тези специалисти по право можел да се допита всеки нуждаещ се. Съдебните дела се водели по строго установен, изключително сложен ред и тъй като понякога делото се решавало чрез намеса на сили, подкрепата на влиятелни старейшини била особено необходима за всяка от страните.

Провеждането на всеобщи сборове имало съществено значение за вътрешната и външната политика на страната, затова и сагите обръщат особено внимание на тази важна част от живота.

Свободното време било запълвано с различни развлечения: игри с топка върху лед, „конски боеве“ (описани в „Сага за изгарянето на Нял“), пирове и веселби, на които се рецитирали стихове и били разказвани истински или измислени истории. Организирали се големи празненства — например есенни гощавки, с които посрещали зимата, и дълги пиршества по време на езическия празник Йол, запазил името си и в наши дни, макар и вече със съдържание на християнската Коледа. Така били скъсявани безконечните зимни нощи, затова и на исландски „развлечение“ в буквален превод е „скъсяване“, а „забавлявам се“ е „скъсявам си времето“.

Потискащият зимен мрак благоприятствал засилването до краен предел на вярата в свръхестествените сили. Този факт се осъзнавал от самите исландци и е използван при изграждането на психологическите образи на някои герои: те не понасят тъмнината, защото навсякъде из нея им се привиждат ужаси.

До идването на християнството свръхестествените сили се делели, най-общо казано, на добри и лоши. Към първите спадат различни създания от божествен произход: аси, вани, дийси, алви. Към вторите се броели великаните във всички техни разновидности: скрежни исполини, планински великани, тролове и т.н. Те били врагове и на боговете, и на хората и се е очаквало в крайна сметка да унищожат света. След приемането на християнството дотогавашните богове и великани не изчезват от съзнанието на хората, напротив — те се обединяват и минават на страната на нечестивия. Великите владетели на света от езическите времена — Один и Тор — сега са дяволи в човешки образ, тръгнали по земята да пакостят на хората и да се борят срещу християнството: така ни ги представят авторите на саги. В края на 102-ра глава от „Сага за изгарянето на Нял“ (непоместена в превода) е предаден спор между немския мисионер Таигбранд и исландската ясновидка Стейнун: „Чувал ли си ти — рекла тя, — че Тор извикал Христос на двубой, а той не посмял да се бие с него?“ — „Чувал съм — рекъл Тангбрандур, — че Тор щял да стане само прах и пепел, ако бог пожелаел да му вземе живота.“ — „Знаеш ли — попитала тя — кой ти разби кораба?“ — „А ти какво би казала?“ — попитал той. „Ще ти кажа“ — рекла тя. Следват стихове, от които става ясно, че виновникът за нещастието е бил Тор. Самият Снори Стурлусон и неговият датски съвременник Саксон Граматик пишат, че Один бил азиатски магьосник, който дълго време мамил хората с цел да бъде почитан като бог.

Съществена част от вярата в свръхестественото заемат така наречените „реймлейкар“ — разходки на мъртъвци, описвани както в сагите, така и в по-късните народни приказки. Границата между живота и смъртта очевидно е убягвала на древните исландци; преходът от едното състояние към другото им е изглеждал, от една страна, мъгляв и загадъчен, а от друга, постепенен и дори донякъде обратим. Нерядко смъртта започва с една особена фаза, през която човек е „обречен“ или „белязан“ — тогава той започва да халюцинира или чувства необясним студ. Идва мигът, в който обреченият издъхва, но след време може да проговори отново (и то нерядко в стихове), да се раздвижи в гроба си и дори да тръгне да се разхожда, обикновено с цел да върши пакости. Сагите и приказките често разказват за оживели мъртъвци, които издевателстват над хора и добитък, и понякога обезлюдяват цели области. Те стават най-активни по Коледа, а любимите им свърталища са църковните дворове и самите църкви — една особеност, чиито корени може би следва да се търсят освен в тягостния ефект на зимния мрак, също и в представата за нестихващата борба на старите владетели на света, понастоящем в съюз с дявола, срещу ненавистното за тях християнство.

(Вярата в свръхестественото и днес е съвсем жива в Исландия, за нея се говори често: понякога искрено, друг път — предимно в туристическите брошури — тя се възвеличава като национално достойнство, което обаче надали трябва да се приема сериозно.)

В 1000 г. Общият сбор, след дълги спорове, приема християнството и неговите обичаи и закони като задължителни за цялата страна. С новата вяра идва и нуждата от писменост. Старите руни — знаци, използвани предимно за изписване на магически заклинания и надгробни слова — се оказват неподходящи и ето че в Исландия, както и в другите скандинавоезични страни, навлиза латинската азбука в нейната англосаксонска разновидност. По онова време езикът в Исландия и континентална Скандинавия е един и същ, а англосаксонски (староанглийски) е все още твърде близък до него и нововзаимстваната писменост се утвърждава лесно. Макар и оттогава насам исландският език и правопис да са претърпели известни промени, можем да кажем без опасност да направим голяма грешка, че средновековният общ език-майка, от който произлизат днешните норвежки, та дори и шведски и датски диалекти, е все още жив и се говори като родна реч от четвъртмилионното исландско население. С това се обяснява донякъде и сравнително големият интерес на съвременните исландци към тяхната стара литература: те са в състояние да четат оригинални текстове от XII и XIII век без никакви помощни пособия.

* * *

Поради различни сложни обстоятелства почти всичко ценно в староскандинавската литературна съкровищница е или сътворено, или най-малкото записано от исландци. Ако вярваме на разказите в сагите и на сравнително надеждните исторически летописи, можем да направим заключение, че голяма част от първите заселници са произхождали от знатни норвежки родове, вероятно носители на непрекъснатата традиция в различни видове изкуство — най-вече поезия. Затова една от причините за процъфтяването на исландската литература може да се открие в сравнително високия процент културни за времето си хора сред обитателите на острова.

Средновековната исландска литература може да се раздели на множество жанрове, сред които се открояват епическата поезия (позната под общото название Стара Еда), скалдовата поезия и различните видове саги и разкази в проза. Отделно трябва да се спомене и своеобразното произведение със смесен характер на Снори Стурлусон, днес наричано на негово име Снора Еда (Еда на Снори).

Първите записани исландски произведения са, както може да се очаква, с религиозно и правно съдържание. Истинското художествено творчество се появява черно на бяло по-късно, въпреки че една част от него — поезията — е имала зад себе си вековна устна традиция.

Засвидетелстваните ранни староисландски произведения в мерена реч спадат към две основни групи: Стара Еда и скалдова поезия.

Думата „еда“ има неустановен произход и неясно значение. С нея се обозначава както съвкупността от староскандинавските епически поеми, познати от няколко исландски сборника (Стара Еда), така и произведението на Снори, което следва да опишем по-нататък.

Въпросът чие дело е Старата Еда е спорен; съотношението между народностния и личния елемент в нея не може да бъде определено с никаква сигурност. Смята се, че поемите са не по-късни от края на миналото хилядолетие — периода на утвърждаването на християнството в Скандинавия.

Старата Еда разказва за подвизи на богове и герои, за сътворението и края на света, а някои произведения предлагат система от нравоучения и елементарна философия. Много от героите са исторически личности, живели векове преди да бъде създадена Еда: Йормунрекур (готският крал Ерманрикс, умрял около 375 г.), Тьодрекур (готският крал Тиудорикс, умрял в 526 г.), Атли (хунският вожд Атила) и т.н. Прави впечатление, че сред дългата редица готски, бургундски и франкски имена скандинавците са изключение, при това съвременници на авторите сред тях няма, докато героят на едноименната староанглийска поема „Беоулф“ — най-старата и най-обширната старогерманска епическа творба, запазена днес — е именно скандинавец.

Основна тема в поемите за герои е смелостта в разни нейни проявления, сред които най-ярко проличава жертвоготовността и безстрашието пред лицето на смъртта. Тази високо ценена добродетел сред германските народи в Скандинавия е била издигната в култ. Можем обаче да си зададем въпроса: не изпъква ли в тези произведения на преден план тяхната възпитателно-назидателна роля, не са ли те създадени с цел да се осигури вътрешен противовес срещу естествения човешки страх от смъртта, особено насилствената, която в онези времена дебнела хората буквално на всяка крачка. Желанието, с което героите отиват на смърт, едва ли е имало чести съответствия в действителността, макар и в някои поверия да се казва, че загиналите в бой ще гостуват на всевишния Один, а починалите на легло се отправят в ада. Един от най-великите и безстрашни герои на исландската проза — Гунар Хамундарсон от „Сага за изгарянето на Нял“ — е именно човек, който обича живота най-страстно.

Поемите за богове, великани и чудовища са послужили на Снори Стурлусон като градивен материал за част от неговата Снора Еда. Цитатите, които той вмъква в разказа си, дават представа за облика на цялостните оригинали. В тях боговете съвсем не винаги будят възхищение и страхопочитание. Напротив, те често биват представяни като комични фигури, изпаднали в неудобни положения. Това важи преди всичко за Тор — най-силния от боговете, — но е вярно и за останалите, които в „Свадата с Локи“ например са представени като развратници, отдали се на всевъзможна поквара.

Поемите на Еда имат разнороден произход, но всички те се смятат за дело на западноскандинавски творци, т.е. на норвежци и на техните потомци в Исландия и Гренландия. Подобно творчество, както се вижда от откъси в рунически надписи и от някои латински преводи на Саксон Граматик, е съществувало и в Дания и Швеция, но цялостни оригинални произведения до нас не са стигнали.

Метриката на Еда е традиционно германска. Най-често наблюдаваната разновидност на формата е т.нар. старословесен размер (форнюрдислах), срещан в подобен вид и в англосаксонската поезия, което навежда на мисълта за общогерманска поетична традиция, и то най-вече англоскандинавска. Стиховете се свързват по двойки чрез две или три алитериращи думи, което означава, че те трябва да започват или с еднакви съгласни, или с каквито и да е гласни. На определени места алитерацията може да се заключва в един стих. Стиховете се състоят от редуващи се силни и слаби елементи — обикновено това са дълги ударени и кратки неударени срички, с различни допълнения и усложнения към правилото. Тук е уместно да споменем, че ударението в исландски език пада винаги върху първата сричка. Това важи както за личните имена: Гунар, Берхтора, Харалдур, Скарпхедин, Колскегур, така и за нарицателните: валкюрия, ейнхерий, викинг, берсерк, кюртил, херсир и т.н. — термини, срещани в превода.

Редуването на гореспоменатите елементи става по много начини, всички те еднакво чужди за несвикналия съвременен слушател, който вероятно би дочул смесица от онова, което се разбира под хорей, ямб, амфибрахий и т.н. в българската поезия. Как точно се е възприемал ритъмът на тези стихове от тогавашния скандинавец, ние не можем да си представим, тъй като не винаги знаем точно кои думи в стиха са ударени, не сме чували музикалните тонове на ударението и слухът ни не различава дълги и кратки срички по същия начин, по който те са били разграничавани в старите езици на германските народи; една характерна особеност, която днес няма точно съответствие в никой диалект.

Старата Еда е запазена в няколко исландски сборника. Най-важният от тях е „Кралската книга на Старата Еда“ — ръкопис от втората половина на XIII век, направен от телешка кожа. Цитатите на Снори се покриват доста точно с този текст и може би са взети от по-стар общ първоизточник.

Тъй като стиховете дълго време са се предавали устно, в тях са се вмъкнали изопачени форми. На места е невъзможно да се определи дали думата е неизвестен архаизъм, или е записана грешно. Това проличава в превода, където несигурните места са отбелязани. В това отношение е направено отклонение от често срещаната практика при превод на староисландска поезия стиховете да се нагласят по усмотрение на преводача, тъй като това би могло да създаде неверни представи и да доведе до погрешни изводи у онези, които желаят да се замислят по-дълбоко над проблемите на митологията.

Поемите на Еда днес се смятат за връх в творчеството на германските народи. Силният им драматизъм и яркото изображение на древния житейски мироглед карат специалистите да пишат за тях с нескривано възхищение.

* * *

През същия период — края на миналото хилядолетие — в Скандинавия процъфтява и друг вид поезия, чиито автори се наричат скалдове. Най-ранният споменат представител на това творчество е норвежецът Улвур Безстрашния, живял вероятно през VIII век. Първият скалд, на когото се приписват някои от запазените днес стихове, е друг норвежец — Браги Стария, творил около един век по-късно. Поезията на скалдовете достига разцвет по времето на крал Харалдур Красивокосия и става исландски монопол; към края на XI век почти всички придворни скалдове в Норвегия били исландци.

Скалдовете странствали из всички скандинавски страни, та дори и в Англия, в чиито северни области дълго време са господствали норвежки и датски феодали. Приемали ги и самите английски крале, но те едва ли са разбирали нещо от невероятно заплетените чуждоезични стихове — в това отношение можем да смятаме разказа за посещението на Хали Совалката у крал Харолд за реалистичен. Ако вярваме на исландските саги, скалдовете намирали навсякъде добър прием и себелюбивите феодали, съблазнени от възможността да чуят имената си възпети в стихове, ги канели да им гостуват за дълго време.

До нас са стигнали имена и поеми на много скалдове, предимно цитирани в сагите, но поради устното предаване на стиховете и изключително сложния им език някои от тях до момента на записването им са били изопачени до пълна неразбираемост, други са явно преработени и нагодени към вкуса на съвременниците, трети са направо измислени в по-ново време и приписани на стари скалдове. Почти всички стихове са запазени в различни варианти и възстановяването на оригинала е често непосилна задача, а самоличността на автора, въпреки цитираното име, съвсем не е сигурна.

Поезията на скалдовете в идейно-тематично отношение е по-проста от тази на Еда. Преобладават описания на битки и кошмарни сънища, срещат се и поеми, посветени на несподелена любов, „стихове-гаври“ и други.

Повечето от скалдовите поеми са изпъстрени с шаблонно-асоциативни модели: „храна за вълци“ (труп), „вино за гарвани“ (кръв). Поетите често възхваляват великия смел феодал или възпяват собствената си храброст по доста схематичен начин. На места се забелязват цели изрази, вмъкнати просто за да се запълни стиха според изискванията на формата, от което страда образното въздействие, а нерядко и цялостният смисъл. Намират се обаче и поеми с оригинална образност, с искрени чувства и картини с неочакван ефект.

По своята форма скалдовата поезия надминава и най-смелите представи за сложност. Прилежното спазване на множеството строги изисквания е несъмнено една от причините, довели до избледняване на съдържанието. Скалдовите поеми са с различна дължина и структура. По-дългите се наричат „драпа“, „кведе“ или „флокур“ — те са били посвещавани на крале и ярлове, — а по-кратките, най-често осемстишия, носят името „вийса“. Такива вийси са например стиховете на Тормодур Скалда на Въгленовата вежда от едноименния разказ. Те са били съчинявани предимно в „господарски размер“, който представлява усложнен вариант на старословесния размер, срещан в Еда. Стихът носи три ударения, като често се появява и четвърто, вероятно по-слабо. Между ударените срички обикновено има слаби елементи. На ритъма се обръщало специално внимание и скалдовете били насърчавани да го изучават прилежно и да усъвършенстват техниката си. Предвид на това, че в, общо взето, неравномерната за нашето възприятие метрика на скалдовата поезия древният слушател е чувал съвършен за неговите представи ритъм, сметнах за уместно да преведа скалдовите стихове в почти равномерен размер. Тъй като думите в българския език са по-дълги, беше необходимо стиховете в превода да носят четири ударения, което — както вече се спомена — не нарушава особено правилата за стихосложението, защото е отчасти допустимо и в оригиналите.

Всяка двойка стихове се свързвала чрез тройка алитериращи думи: две в първия и една във втория. Във всеки нечетен стих има две непълни вътрешни рими, т.е. състоящи се от различни гласни и еднакви следходни съгласни. В четните стихове римите трябва да бъдат пълни. Римуват се корените, а не окончанията на думите. Приложено на български, това правило би дало: „воден — бледи“, „розов — слиза“ за нечетен стих и „воден — мода“, „розов — лозе“ за четен. При превода то е спазено навсякъде освен там, където в оригинала има отклонения от него — например в някои от стиховете, приписвани на Хали Совалката и на неговия съперник Тьодолвур.

Достатъчно е да споменем още две от многобройните останали правила, които, разбира се, не могат да бъдат приложени на български — предпоследната сричка в стиха трябва да бъде дълга, а последната кратка и неударена, — за да добием представа с какви трудности е трябвало да се пребори един скалд.

За да отговарят на тогавашната естетика, поемите трябвало да включват множество „оприличавания“ (кеннингар) — своеобразни, напълно неразбираеми за всеки непосветен метафори. Златото например се оприличава на „морски огън“, „речен блясък“, „езерен пламък“, „заливно сияние“, „водно зарево“, „ледено зарево“ и т.н. Често оприличаванията се вплитат едно в друго подобно на математическо степенуване: битката е „бурята на Один“, мечът е „огънят на Одиновата буря“, а войнът е „борът на пламъка на Одиновия вихър“. Староисландският синтаксис позволява всичко това да се изрази твърде пестеливо, в рамките на стих от няколко срички.

Срещат се и оприличавания в пълен разрез с днешното естетическо чувство: жената е „тояга на морската жар“ (т.е. дърво, украсено със злато), а стройната й снага бива уподобявана на стрък лук.

Тези сложни изисквания се компенсират от едно привидно облекчение. Словоредът е напълно свободен, думите могат да се пръскат в рамките на едно четиристишие, и то така, че на пръв поглед се губи всякакъв смисъл. Правила за подреждането им впрочем е имало; Снори Стурлусон се е постарал да ги опише в съчинението си върху скалдовата поезия в Снора Еда, но те са толкова на брой, че съвкупността им представлява по-скоро хаос, отколкото система. Трудно е да се повярва, че скалдовата поезия е била разбирана при първо прослушване, ако и според авторите на саги да е било така. Самите те очевидно не са я разбирали напълно, защото понякога цитират стихотворения на погрешни места, а формите, записани в изопачен и безсмислен вид, са толкова много, че е трудно да се намери поема, която да не се нуждае от поправка. Днес цели стихотворения са неразбираеми за нас, а дори и когато думите поотделно са ясни, специалистите предлагат доста начини на сглобяване, което дава разносмислови варианти.

От всичко, казано дотук, става ясно, че скалдовете са създали може би най-трудно преводимия литературен жанр. Древният слушател е чувал алитерацията там, където ние не я подозираме (например: остра — игла), усещал е съвършен за неговия език ритъм, възхищавал се е на множеството стереотипни оприличавания, а не е изключено и да е схващал общия смисъл на поднесения му словесен ребус. Българският превод може да бъде само далечно копие на всичко това, но все пак внушава някаква представа за духа на скалдовата поезия.

* * *

Староисландската поезия във всички нейни разновидности започва да бележи упадък след началото на нашето хилядолетие. Затова пък на нейно място изгрява художествената проза на прословутите саги. Въпросът за тяхната поява е получавал най-различни отговори, които предполагат и различни подходи към тези писмени паметници. Според едно от по-раншните схващания те са достоверни разкази, предавани от уста на уста до момента на тяхното записване — от началото на XIII век нататък. От това се е правил изводът, че на тях може да се гледа като на първоизточник, който дава верни сведения за живота в езическа Исландия отпреди хилядната година и отразява запазената дотогава в непроменен вид древногерманска психика. Друго важно следствие е, че в такъв случай сагите са по-скоро исторически летописи, отколкото художествени произведения. Корените на традицията да се предават разкази от уста на уста са се търсили в историята на келтските народи. Тази стара теория намира привърженици и днес — така Гийсли Сигурдсон, специалист по староисландска литература и келтски езици, преди по-малко от година излезе с нова теория за това как ирландските роби пренесли в Исландия разказваческото изкуство, без обаче да посочва никакви доказателства. Привържениците на теорията за устното предаване на сагите се позовават на цитати като например този от „Сага за потомците на Стурла“: „Там имаше веселби и големи забави, и развлечения, и много видове игри: и танци, и борби, и забавления със саги… Хролвур от Скалмарнес разказа сагата за викинга Хронгвидур и за Олавур Краля на Бойците, за отварянето на могилата на берсерка Траин и за Хромундур Гифсон…“ Обръща се внимание и на произхода на думата „сага“: буквално = нещо разказано, разказ.

Днес обаче най-видните изследователи са склонни да смятат сагите за чиста литературна фикция и да разграничават думата „сага“, която в ежедневната реч наистина значи „устен разказ“, от литературния термин „сага“, утвърден през XIII век и означаващ нещо съвсем определено — писмено произведение от обособен литературен жанр.

Повечето главни герои и основните събития, залегнали в сюжетите, са несъмнено заимствани от историята, било то от устни разкази или от исторически паметници, каквато е „Книга за заселването“. Целта на авторите обаче съвсем не е била просто да преразкажат и запишат наученото. Подробните анализи показват, че те са били творци, ръководени преди всичко от една своеобразна естетика, довела до появата на пресметнати сюжети, премислени диалози и грижливо изваяни литературни образи. Авторите не се поколебават да заимстват идеи едни от други, а също и от чуждестранни произведения — латински и старофренски. Един от най-видните съвременни привърженици на теорията за приемствеността между исландската и романоезичната литература — професор Херман Паулсон от Единбургския университет — е посочвал множество убедителни примери в подкрепа на това схващане. Очевидно самите автори на саги не са смятали разказваното от тях за чиста истина: как иначе биха могли да приписват на своите герои деяния, описани в чужди произведения и извършени примерно от всеизвестни библейски личности? Ето защо митът за спонтанното възникване на исландската проза като продължение на устните традиции, както и теорията за нейните келтски корени започват да избледняват.

Сред различните видове саги се открояват следните:

„Саги за крале“ — истории за скандинавски владетели, предимно норвежци. За връх в този жанр се смята сборникът на Снори Стурлусон от около 1223–1235 г., наричан днес „Земният кръг“ по първите думи в произведението.

„Саги за древни времена“ — общогермански митове и легенди, нерядко сходни по сюжет с поеми от Старата Еда (или може би просто техни преразкази). На места в тези саги се чувства силното влияние на френските рицарски романи.

„Саги за рицари“ — късни преводи или преразкази на френски рицарски романи. Някои от тези произведения обаче се смятат за оригинални исландски творби.

„Саги за исландци“ — наричани още „Родови саги“. Те са общо около четиридесет; точният им брой не може да се посочи, защото критерият, според който едно произведение спада към този жанр, не е съвсем строго определен. На тях ще се спрем по-подробно, тъй като именно те са донесли на Исландия славата на страна, създала високохудожествена проза.

„Саги за исландци“ са дело на неизвестни творци предимно от XIII век. Реализмът им ги сближава с един друг жанр — разкази за исландци, най-добрите от които са включени в настоящето издание.

И двата жанра привидно отразяват езическия начин на живот, разбиранията, обичаите и поведението на първите поколения исландци. Не трябва обаче да се забравя, че авторите не са били техни съвременници, а са живели три-четири века по-късно в общество с утвърден християнски мироглед. Именно този мироглед е създал образи, вероятно твърде отдалечени от езическите им прототипове. Принципите, с които героите живеят и умират, са до голяма стенен плод на християнски тълкувания и всяка тяхна стъпка е проследена през погледа на пристрастния християнски автор. „Първичните германски добродетели“, за които говорят ранните изследователи, са всъщност норми на един въображаем свят, съобразени с изискванията на исландската литературна естетика от XIII век. Така например героите нерядко са атеисти, не правят жертвоприношения или заявяват открито, че да се вярва в боговете, е глупост. От християнска гледна точка това се смятало за похвално или поне за предпочитане пред култа към езическите богове-дяволи, но едва ли е нещо друго освен пристрастно отношение на автора към неговия герой.

Една от най-характерните черти на „Саги за исландци“ е, че много от най-ярките образи в тях са трагични герои. Такива са Гунар от Подножието и Скарпхедин Нялсон от „Сага за изгарянето на Нял“, както и Гийсли Сина на Киселия и Гретир Асмундарсон от двете едноименни саги. Трагизмът почти винаги произтича от сблъсъка между стремежа към доблестно и красиво поведение — основна норма в живота на героя — и лошия късмет, който го преследва. Понятието „късмет“, добър или лош, има съществено значение в староисландската литература; това е висша сила, която ръководи всяка важна дейност на хората, и по това прилича на съдбата, но за разлика от нея не е неотменна и неумолима, а напротив: може да се променя и да се предава от човек на човек като зараза, да се губи и да се печели. Няма съмнение, че всичко това е почерпано от действителността. Трудният живот, изпълнен с рискове и неочаквани развръзки, динамичното, наситено с внезапни обрати ежедневие наложили схващането за първостепенната важност на понятието „късмет“, за неговата променливост и подвижност. Хората с доказан неотдавнашен късмет били търсени и канени за спътници и съучастници в трудни начинания, докато онези, които наскоро са претърпели някакъв провал, били смятани за опасни, способни да попречат и на успеха на другарите си. Красивите били почитани като хора с добър късмет, а грозниците били отбягвани. За най-големи късметлии били смятани кралете, ако, разбира се, не докажели обратното с неуспехите си, или — в езическите времена — ако не настъпели неблагоприятни климатични промени, които били приписвани на лошия кралски късмет. Има сведения за това как шведи езичници убили един свой крал, който не успял да оправи лошото време.

Нерядко лошият късмет тласка най-доблестните към гибел и те са неспособни да му противодействат. На пръв поглед изглежда, че авторите изповядват абсолютен фатализъм. Ако обаче разгледаме внимателно постъпките на трагичните герои, забелязваме нещо странно: те като че ли сами избират лошия си късмет. Гунар отказва да спази сключеното примирие, макар и да знае какво ще последва от това, а Скарпхедин се подиграва с Флоси точно когато двете враждуващи страни са на път да се помирят. Струва си да се попитаме дали лошият късмет е наложен от свръхестествени сили, или произтича от характера на самите герои, които вършат „неразумни“ постъпки, или, с други думи, дали героят е неблагоразумен, защото злата съдба го кара да бъде такъв, или го постига зла съдба именно поради неблагоразумието му. Очевидно на въпроса не може да се отговори еднопосочно; причинно-следствената връзка е налице, но причината и следствието не могат да се разграничат. В тази сложна зависимост се крие и част от обаянието на староисландската литература.

Трагичният герой обикновено знае, че го чака гибел; той е запознат с предсказанията на ясновидците, в които вярва твърдо, или сам е сънувал пророчески сънища, които винаги се сбъдват. И все пак съпротивата му не отслабва; привидно безсмислената борба става смисъл на краткия остатък от неговия живот. Същото упорство пред лицето на неминуемата гибел се забелязва и в митологичните сюжети: боговете се сражават срещу силите на злото до последен дъх, макар и да са убедени в неизбежността на своята смърт. С това те стават пример за хората, а за онези от тях, които все още не са готови да ги последват, Один казва:

Малодушният не мисли,

че животът му е кратък,

и от битки бяга,

но дори и да получи

от желязото пощада,

старостта го срива.

Из („Словото на Високия“ от Старата Еда)

И още:

Мре добитък,

мрат роднини,

мрем самите ние,

ала не умира

славата на онзи,

който е живял красиво.

(Пак там)

Стилът на староисландската проза е дотолкова необичаен за съвременния читател, че при един точен превод той веднага би го окачествил като отчайващо лош. От съвременна гледна точка този стил изобилства с всевъзможни слабости: повторения, безразборна смяна на глаголни времена, непоследователност, неяснота. Не трябва обаче да забравяме, че това творчество не е било предназначено за нас, а за читатели от съвсем друга епоха. Едва ли някой от тях е отправял критика към стила. Сред преводачите от староисландски единно мнение относно степента на съхранение на този стил не е постигнато. Някои от английските преводи наподобяват преразкази, докато други, например норвежките, са почти буквални, а има и такива, които стигат дотам, че запазват смесването на глаголните времена — тъй е например в английския превод на „Сага за Гийсли Сина на Киселия“, дело на Джордж Джонстън.

В този пръв превод на български език е направен опит да се постигне средно решение: разказът е изцяло в преизказно наклонение, отстранени са някои дразнещи повторения, възстановена е логическата последователност. Всички останали стилистични особености, като например преливането на непряка реч в пряка, са запазени. Когато на фона на строгия сух стил изникват цветисти изрази или клишета от книжовния стил, това означава, че те имат своите съответствия в оригинала.

* * *

Снори Стурлусон е най-известният староисландски прозаик, днес тачен от мнозина негови сънародници като най-великия писател на Исландия във всички времена. Роден е през 1179 г. в семейството на Стурла Тордарсон — един от тогавашните исландски първенци, притежаващ старейшински (жречески) сан. Снори наследява сана от баща си и става един от най-влиятелните хора в страната, но се замесва в неизбежните за времето съперничества и вражди, и бива принуден да напусне острова и да се установи временно в Норвегия като царедворец на крал Хакон Хаконарсон^[2]. Когато научава, че негови близки са загинали в Исландия, той решава да се върне в родината си, но крал Хакон се опитва да го възпре. Въпреки кралската забрана, Снори отпътува и с това си навлича гнева на норвежкия владетел, предварително раздразнен от неспазеното от Снори обещание да подчини Исландия на норвежката корона. Кралят поръчва на един от своите исландски довереници — Гицур Торвалдсон — да върне Снори в Норвегия или, ако не успее, да го убие. Гицур избира по-лесното разрешение. През нощта на 23.9.1241 г. той и дружината му нападат Снори в неговия дом в Рейкхолт и го убиват. Великият исландски писател, живял досущ като героите на повечето саги, загива по същия начин като тях, но все пак следва да се отбележи едно нетипично, поне в литературата, обстоятелство: Гицур Торвалдсон е зет на Снори.

Снори Стурлусон е прочут преди всичко с две свои произведения: „Земният кръг“ и Снора Еда. И двете творби имат неоценимо значение най-вече като източници на знания за скандинавската история, култура и митология. Не трябва обаче да се подценява и тяхната художествена стойност, която от някои критици се изтъква дори на първо място.

Снора Еда се състои от четири части: 1. Пролог; 2. Измамването на Гюлви; 3. Слово за скалдовото изкуство. Четвъртата в сегашните издания част била създадена най-рано и представлява поема в 102 строфи, съчинена в сто различни вида стихосложения и посветена на крал Хакон и на ярл Скули. Поемата била довършена през зимата на 1222–1223 г. След това Снори решил да напише и коментар към нея, а също и теория на скалдовата поезия, в която да разтълкува различни оприличавания и да обясни принципите на тяхната употреба. В крайна сметка Снори осъзнал нуждата от един митологичен сборник, какъвто е „Измамването на Гюлви“, тъй като голяма част от оприличаванията водят началото си от митове. Така Снора Еда се оформя като учебник по скалдовата поезия в период, в който този вид творчество запада. И въпреки, че не изпълнил предназначението си — да възроди замиращия жанр, — трудът на Снори се оказал много по-ценен, отколкото той навярно си е представял. В „Измамването на Гюлви“ се съдържа по-голямата част от знанията ни за старогерманските богове и днес е немислимо да говорим за германска и скандинавска митология, без да познаваме основно тази малка книжка. С това се обяснява и огромната признателност, която всички днешни специалисти изказват на Снори — той е спасил за поколенията онова, което било вече на път да се забрави и да изчезне завинаги от обремененото с християнски учения съзнание.

Когато четем „Измамването на Гюлви“, не трябва да забравяме, че авторът е бил убеден християнин, а разказът почива върху материал от полузабравени времена. Доколко творбата на Снори, писана два века след утвърждаването на християнството, отразява истинските езически вярвания, можем само да гадаем. Самият той е заявил, че на написаното не трябва да се гледа сериозно — очевидно за да не скандализира съвременниците си. От някои пасажи, посочени в обяснителните бележки, става ясно, че Снори е осъвременил преданията. Все пак, поради липса на по-достоверен наръчник по германска митология, днес сме принудени да се осланяме на него с доверие, с изключение на местата, където грешките са очевидни.

Много от старогерманските митове имат съответствия в митологиите на други народи. Враждата между аси и великани например отговаря на войната между старогръцките богове и титаните. Митът за слизането на Хермодур в пъкъла и неуспешният му опит да освободи оттам Балдур наподобява историята на Орфей и Евридика, а оплакването на Балдур и неговото оживяване след възраждането на унищожената вселена напомнят за скръбта на Деметра и завръщането на дъщеря й Персефона от ада през пролетта.

Интересно е да се проследи с кои свои богове древните германци са отъждествявали гръко-римските — това личи донякъде от имената на дните в седмицата, стъкмени по подражание на латинските. Както и може да се очаква, вторник, денят на Марс, става ден на Тюр — безстрашния бог-воин. Наименованието на сряда обаче поднася изненада — от „ден на Меркурий“, бога вестоносец, тя се превръща в „ден на Один“ (Уодан, Уотан, Вотан и т.н.) — божеството баща. Четвъртък пък, ден на гръмовержеца Юпитер, у германските народи е ден на Тор, бог на мълниите и „шампион“ на асите, докато Венера, чийто ден е петък, е отъждествена с Фриг.

Стилът на Снора Еда е сравнително гладък, езикът е лесен и почти не се различава от съвременния книжовен исландски. И все пак „Измамването на Гюлви“ съдържа някои загадки: неизвестни от други източници думи, недообяснени събития и противоречия. Това важи и за цитатите от Старата Еда, както вече споменах, и за пасажите в проза. На такива места читателят се препраща към обяснителна бележка.

Снора Еда е запазена в четири цялостни ръкописа, най-стар сред които е „Книгата от Упсала“ (около 1300 г.). Това е единственият ръкопис, който утвърждава авторството на Снори: „Тази книга се казва Еда. Състави я Снори Стурлусон по начина, по който е подредена тук.“ Въпреки, че този ръкопис е най-стар, при издаването на Снора Еда обикновено се използват другите три версии, защото те са по-подробни и между тях има почти пълна съгласуваност, докато версията в „Книгата от Упсала“ е доста по-различна. Това важи и за изданието на Ане Холтмарк и Йоун Хелгасон от 1976 г., което послужи за основа на този превод.

* * *

„Сага за изгарянето на Нял“ се ползва със славата на една от най-добрите творби в скандинавската литература. Популярността й личи от това, че никоя друга сага не е засвидетелствана в толкова много кожени ръкописи и хартиени преписи, а днес исландец, който не е запознат поне с основното в съдържанието й, може да се сравни с българин, който не знае нищо за „Под игото“. Радио Рейкявик излъчва периодично откъси от текста й, а през лятото описаните събития се разиграват на открито във внушителни постановки. За съжаление днес не знаем нищо за автора й, нито пък къде и кога е написана, но можем да я отнесем към късните саги от края на XIII век (при опити за по-точна датировка се посочва периодът около 1280 г.). Най-старият ръкопис, съдържащ сагата, е от около 1300 г. Той, както и всички останали, е препис; оригинал до нас не е достигнал. Изследователите на сагата са положили огромни усилия, за да възстановят първоначалната версия и да отделят късните добавки, но и тук, както и в много други области във филологията, единство на мненията се постига трудно. Така или иначе, досегашните издатели на сагата не са следвали никога един ръкопис, а са наставяли откъси по свой избор. Преводачите също си позволяват известна волност: освен, че работят с веднъж сглобена и по този начин осъвременена версия, те изпускат пасажи с оглед на това преводът да бъде съобразен с вкуса на определена публика. Българският превод е изграден на следния принцип: основава се на изданието на Гюдни Йоунсон от 1945 г., което пък следва това на професор Финюр Йоунсон — най-големия познавач на исландската литература, — отпечатано в 1908 г., но е силно съкратен в сравнение с тяхната версия. Това бе необходимо поради следната причина: в най-пълния си вид „Сага за изгарянето на Нял“ е един типичен средновековен роман, притежаващ по-скоро сюжетна мрежа, отколкото сюжетна линия. Действието се развива из целия Северноатлантически океан и обхваща период от сто и петнадесет години, а героите са около сто и петдесет на брой. Текстът е изпъстрен с изброяване на родословия, често дълги по цяла страница, с безкрайни съдебни дела, водени по един и същ шаблонен ред, с натуралистични описания на битки и убийства, трудно различими едни от други. С оглед на това, че при първия си допир до староисландската литература читателят надали би проследил и една малка част от изброеното, сметнах за оправдано да поднеса една значително съкратена версия — плод на старателен подбор — с цел да се отрази целият основен сюжет и да се включат всички пасажи, хвърлящи светлина върху характерите на главните герои. Смятам, че в предлагания вид „Сага за изгарянето на Нял“ пази основното си достойнство — майсторски изградените психологични образи — и предава напълно задоволително атмосферата в Исландия през X–XI век поне такава, каквато е била тя в съзнанието на автора.

* * *

Съществува мнение, че сагите за исландци са възникнали като продължение на един друг жанр, достигнал разцвет също в XIII век — разкази за исландци, — но засега то не е подкрепено с напълно убедителни доводи. Тези произведения се наричат в буквален превод „нишки“, което подсказва, че е можело да бъдат вплитани в по-дълги текстове. Наистина някои от разказите се срещат като обособени глави в саги, други се появяват в ръкописите като отделни творби. Авторите невинаги посочват дали смятат написаното от тях за „нишка“ или сага, но дори и когато го правят, се забелязват колебания. Днешните специалисти причисляват към „нишките“ най-вече разкази за исландци, прославили имената си в Норвегия, в служба на тамошните владетели. Освен с обособената си тематика, разказите се отличават от сагите и с по-строгата си композиция. Сюжетът е прост и често подчинен на една лесно отделима основна идея.

Днес разполагаме с около четиридесет подобни произведения, запазени в няколко кожени ръкописа от XIV и XV век, най-важните сред които са „Книгата от Плоския остров“ и „Разложената кожа“. В някои от тях езикът е на места по-архаичен от литературната норма на XIII век, стилът е съвсем неизгладен, а повествованието не напълно ясно. Затова и тук издателите биват принудени да ползват няколко ръкописа при публикуването на един и същи разказ. От тези съображения при превода на „Разказ за Хали Совалката“ аз съчетах две различни версии, като подбрах онези пасажи, които дават по-ясен смисъл. Епизодът с телето убиец например може да се разбере само след такова наставяне на двете версии.

Някои от разказите са били допълвани с нови случки в по-късни времена, особено този за Хали Совалката — любимеца на едновремешната читателска публика. За него са били измисляни множество истории, подобни на тези за българския Хитър Петър. Издателите обаче обикновено отстраняват късните добавки и насочват вниманието си към първоначалния разказ от старите кожени ръкописи.

Повечето разкази за исландци са писани от неизвестни автори. Изключение от предлаганите тук правят само „Разказ за Торарин Невьолсон“ и „Разказ за Тормодур Скалда на Въгленовата вежда“, които са откъси от „Сага за Свети Олавур“ от „Земния кръг“ на Снори Стурлусон.

* * *

В заключение можем да кажем, че произведенията в този превод са подбрани с цел читателят да се запознае с част от най-доброто и най-достъпното в староисландската литература. Ако той успее да вникне в нейния дух и да почувства загадъчното й обаяние, несъмнено ще се обогати с ценностите на един далечен, но извънредно интересен свят.

Бележки

[1] Всъщност Инголвур е видял изпаренията от горещите извори край днешния Рейкявик. — Б.а. ↑

[2] На съвр. норвежки Хокон Хоконсон — Б.а. ↑