Василка Алексова
Мирча Елиаде и неговото тройно призвание

Световноизвестният учен-изследовател в областта на историята на религиите и на индийската култура Мирча Елиаде е и един от най-интересните и самобитни писатели в съвременната румънска литература, останал за съжаление до смъртта си (в 1986 г.) непознат у нас. Неговите научни трудове привличат интереса на специалистите още през 30-те години на нашия век, а днес се издават навсякъде — в Америка и Западна Европа, в СССР, Китай, Индия и Япония. Съдбата води М. Елиаде от една страна в друга, от един континент в друг, целият му живот преминава в творчество и странстване, а пълният с ръкописи куфар е негов постоянен спътник. На научното дело на Елиаде са посветени 27 монографии и множество студии и статии, за него се говори повече от пет десетилетия. Но този забележителен ерудит, който чете лекции и публикува научни изследвания на четири западни езика, е написал всичките си художествени произведения на родния румънски език. Далеч от родината, той продължава да мисли и твори „по румънски“ като истински представител на румънската култура.

Роден на 9 март 1907 г. в Букурещ, в семейството на военен, М. Елиаде получава образование в един от най-добрите букурещки лицеи „Спиру Харет“. Още в началните класове будното и любознателно дете се увлича от естествени науки, а на единайсет години започва да пише и фантастични разкази. Мансардата в малката семейна къща превръща в лаборатория и библиотека. Интересите му са всестранни, малкият Мирча иска да узнае всичко за света, вселената и живота. Той не чете, а „поглъща“ знания, спи по четири часа в денонощие, но изучава само онова, което го привлича. Много години по-късно ще признае, че никога не е могъл да се задълбочи и да усвои нещо наложено отвън, по програма. Ето защо в края на една учебна година се оказва на поправителен изпит по румънски, френски и английски. (Същият Елиаде след време ще пише и говори свободно на френски и английски, а затова колко добре познава родния си език, можем да съдим по художественото му творчество.) На 14-годишна възраст (през 1921 г.) публикува първата си статия, а още същата година получава наградата на вестник „Зиарул щиинцелор популаре“ за фантастичния разказ „Как открих философския камък“. До 1925 г. печата в различни вестници и списания статии по ентомология, история на религиите, ориенталистика и алхимия. И така, когато завършва лицея, разбира, че има тройно призвание: от една страна — научното изследване, а от друга — литературата, най-напред фантастичната, а после — реалистичната, което определя неспокойния му творчески път.

През 1928 г. той завършва Философско-филологическия факултет на Букурещкия университет и заминава с румънски кораб за Индия, където махараджа Маниндра Чандра Нанди му предлага стипендия. Какво по-хубаво за младия учен-ориенталист! В Калкута Елиаде изучава с истински жар индийската философия и необходимата му санскритска граматика. Книжните знания обаче не го задоволяват и през 1930 г. се отправя към високите хималайски манастири, където две години наблюдава живота на йогите. През времето, прекарано в Индия, публикува няколко статии върху индийската философия и подготвя дисертация на тема „Сравнителна история на йогийските техники“ (издадена през 1936 г.). Верен обаче и на литературното си призвание, Елиаде написва два романа — единият е до голяма степен автобиографичен („Изабел и водите на дявола“), а другият — фантастичен („Угасващата светлина“). Когато се завръща в Румъния, натрупал познания, опит, впечатления, той се опитва да покаже своята Индия в научните си трудове и в художествената си проза. Започва да чете лекции в Букурещкия университет на теми „Проблемът за злото в индийската философия“ и „Всеобща история на религиите“. Основава списание „Залмоксис“. До 1940 г. (когато напуска родината си) издава няколко пространни научни изследвания („Азиатска алхимия“, „Йога“, „Космология и алхимия на брахманите“) и много статии („Индия“, „Океанография“ и т.н.). Научните публикации на Елиаде впечатляват със своеобразния си, дори поетичен език. Той пише леко, увлекателно, сякаш разказва, като се старае читателят да схване и възприеме идеите му, да повярва в истинността им. Все по това време пише и няколко романа и новели, „реалистичните“ — „Майтреи“, „Завръщане от рая“, „Сватба в небесата“, „Хулигани“, и фантастичните — „Госпожица Кристина“, „Змията“, „Тайната на доктор Хонигбергер“. Според критика Еуджен Симион художествените творби на Елиаде, посветени на темата за любовта и проблемите на младото поколение, вълнуват румънския читател от 30-те години, защото му предлагат необичаен за него възглед: бунт и еротика, трагични изживявания, философия на отчаянието. Екзистенциалната проблематика е нещо ново за румънската литература в междувоенния период. Колкото до фантастичните новели на Елиаде, те са построени върху фолклорни символи или върху мотиви, свързани с индийската философия и мистика. Читателският интерес към книгите му е огромен и критиката откликва на всяка от тях. Отзивите са ту ласкави, ту критични и все пак за всички е ясно — и като учен, и като писател М. Елиаде е явление в културния живот на страната. „За този човек от нашето племе някога ще се говори само в суперлативи… защото трябва да се признае, че М. Елиаде е една от най-ярките личности, които е създал румънският народ“ — казва неговият съвременник Петру Манолиу.

През 1940 г. младият учен е изпратен като културен аташе в Лондон, а по-късно става румънски културен съветник в Лисабон. През 1945 г. се установява в Париж и започва преподавателска работа в Сорбоната. Периодът 1950–1957 г. за него е „скитнически“ — чете лекции и изнася доклади в Рим, Падуа, Страсбург, Мюнхен, Франкфурт на Майн, Марбург, Цюрих, Аскона. И все пак именно тогава излизат едни от най-важните му трудове по митология, сравнителна история на религиите, семиотика на религиозните обреди („Трактат по история на религиите“, 1949; „Митът за вечното завръщане“, 1949; „Шаманизмът и архаичните техники на екстаза“, 1951; „Ковачи и алхимици“, 1956). Името на Елиаде е вече легенда. Книгите му се публикуват в Америка и Европа и почти веднага се превеждат и преиздават. Когато през 1957 г. се премества в Чикаго като професор по история на религиите, М. Елиаде е вече учен със световна известност. Изследванията му са насочени към широк кръг от проблеми — древноиндийска философия, магия и окултизъм, закономерности на митологичните системи на Изтока и Запада, митологично мислене в различни исторически епохи, шаманизъм, вярвания и обреди на народите от Индонезия и Австралия, религиозен символизъм и мистика. Един след друг излизат нови теоретични и обобщаващи трудове: „Митове, видения и мистерии“ (1957), „Раждане и ново раждане“ (1958), „Мит и реалност“ (1963), „Свещеното и обновеното“ (1963), „История на религиозните вярвания и идеи“ (I-II, 1976–1978), „Йога. Безсмъртие и свобода“ (1968), „Мистични раждания“ (1976) и т.н. Елиаде неведнъж е упрекван за небрежно цитиране и неточно тълкуване на източниците, както и за това, че провежда изследването не от фактите към изводите, а от идеята към подбрани примери, но неговата блестяща ерудиция, оригинални схващания, аналитично мислене гарантират шумния успех на книгите му. Днес библиографията на трудовете на големия учен включва около 1300 заглавия (книги, студии, статии). Признание на научното му дело е неговото избиране за редовен член на Американската академия за наука и изкуство и на Белгийската академия на науките, а шест университета (между които и Сорбоната) са му присъдили званието доктор хонорис кауза.

И през този толкова „академичен“ период от живота на Елиаде ученият и писателят в него живеят в съгласие, в творческо единство. На писателя се дължи образният език в научните трудове, а изследователят предлага интересни сюжети. Едва ли конкретното научно знание поражда автоматично литературен сюжет, но богатата ерудиция подхранва непрекъснато художественото въображение на белетриста. Въпреки че многобройните лекции и пътувания го принуждават да ограничи литературната си дейност, М. Елиаде успява да завърши в „западния“ си период романа-фреска („Забранената гора“, 1955) и няколко фантастични новели и малки романи („Новели“, 1963; „На улица Мънтуляса“, 1968; „В двора на Дионис“, 1977; „Младост без младост“, 1979). Новите му произведения бележат и нов етап в неговата фантастика, фантастика от „ерудитски“ тип, както я нарича румънският критик Еуджен Симион. Основна тема в, тях продължава да бъде отношението между свещеното и обикновеното, а действието се развива почти винаги в Букурещ. „Всяко родно място представлява една свещена география — казва Елиаде. — За тези, които са го напуснали, градът на детството и юношеството се превръща винаги в митичен град. Букурещ е за мен център на неизчерпаема митология.“ Обитателите на този „митологичен, свещен“ град обаче са обикновени, непосветени хора, които авторът поставя в необикновени ситуации. Фантастичният елемент в романите и новелите му се подсилва от целенасочените прекъсвания в хода на белетристичното време. Много характерна в това отношение е новелата „При циганките“. Всекидневието, обикновеният живот пораждат според Елиаде успореден, въображаем свят и разликата между тези два свята е различното усещане за времето и пространството.

Включените в този том романи представят и двете страни от литературното призвание на М. Елиаде — реалистичната (чрез „Майтреи“) и фантастичната (чрез „Змията“). Двата романа добре характеризират ранния период на писателя. Преведени са на много чужди езици. Различни по тематика и сюжет, те имат и нещо общо — репортажната структура. Накъсано повествование, кратки изречения, повторение на имена и лични местоимения, наблягане върху жестовете на героите, честа, дори понякога прекалено честа употреба на глаголи със значения „говоря“. У читателя се създава впечатлението, че е свидетел на непосредствена изповед („Майтреи“) или че следи коментар от мястото на действието („Змията“). Едно от достойнствата на книгите на Елиаде е тъкмо силното усещане за автентичност на събитията. И още нещо сближава двата представени тук романа — темата за любовта. Всъщност любовта присъства във всички творби на писателя, но може би основна тема тя е само в „Майтреи“ и „Сватба в небесата“. Романът „Майтреи“ почти единодушно е приет за най-доброто произведение на Елиаде. Написан е през 1933 г., когато авторът е едва на 26 години, и многократно е обект на литературни анализи както в междувоенния период, така и в наши дни. В тях се срещат нерядко възторжени определения — „роман-чудо в творчеството на писателя“, „поема за любовта“, „роман-соната“, „митология на любовното изживяване“. Правят се сравнения с „Манон Леско“ и „Павел и Виргиния“, героинята бива наричана нова Жулиета. Дори големият румънски критик Дж. Калинеску, иначе прекалено строг спрямо творчеството на М. Елиаде, по-ласкаво, макар и с лека ирония, представя „екзотичния“ роман „Майтреи“. Но доколко романът е екзотичен и какво е екзотичното в него? Разказана е вълнуващо любовна история, която би могла да се случи навсякъде, ала авторът е избрал за място на действието Индия, опитвайки се да предаде на читателя своята дълбоко осмислена представа за тази страна със странния й за европееца морал, с твърдо установените й идеи за прекрасното и доброто. Особената атмосфера в романа се създава от преплитането на простота и тайнственост в поведението на главната героиня. Майтреи за любимия е необикновена — наивна и спонтанна, непоследователна в реакциите си, но твърде интелигентна и задълбочена. У нея Алън открива „тропическа флора от символи“. Наблюдавайки семейството й, той все по-дълбоко прониква в мисленето и духовния мир на индийците: „Колко богата беше душата й! Отново си давах сметка, че обикновените, наивните, прозрачните сме ние, цивилизованите, че всеки един от тези хора, които обичах толкова много, крие една история и една митология, в която не може да се проникне, че те са пълнокръвни и дълбоки, сложни и неразбираеми.“ Екзотиката в романа на М. Елиаде идва не отвън, от индийския пейзаж или от порядките в Индия, а от поведението на главните герои, от сблъсъка на двата различни морала, който предопределя раздялата им. Извисеността и силата на чувствата, пълното себеотдаване, поетичността на физическата близост все така проникновено са отразени и в „Сватба в небесата“. Любовта в романите на Елиаде сякаш пренася героите в друг свят — чист и богат, свят за двама. „Ние не сме влюбени от този свят. Нашата съдба не се осъществява тук, на земята. Ние се опознахме само в любовта и любовта е нашият рай — казва героят от «Сватба в небесата». — … Нашата любов сякаш нямаше земни корени… Може би само веднъж на хиляди години тайнството на любовта се проявява така пълно.“ Еротиката в цялото творчество на — Елиаде, както и в „Майтреи“, има според самия автор метафизична функции. Героите се влюбват и се обичат, но за писателя не е важно как и къде. Единствено важна е самата любов, отражение на една съдба, а нейният социален контекст остава на заден план. „Майтреи“ е един от най-вълнуващите любовни романи в румънската литература. Учудваща за младостта на писателя е лекотата, с която създава така пластични, ярки и сложни образи в твърде ограничено по обем повествование. В настоящото издание „Майтреи“ е поднесен на български език в талантливата интерпретация на неотдавна починалия млад преводач Валентин Харалампиев.

Нито една от белетристичните творби на Елиаде не блести със сложни стилистични фигури, но писателят притежава чудесната дарба да извлича от думите дълбок, неподозиран смисъл. Показателен в това отношение е романът „Змията“, единственото може би фантастично произведение на Елиаде, от което отсъства характерното за неговото творчество прекъсване в хода на времето. Изходен тук е фолклорният мотив за любовното заклинание, а основен елемент — пак времето, но в повествованието то запазва естествения си ход. И макар че романът започва твърде „обикновено“, постепенно натрупващото се безпокойство у героите се предава и на читателя. А събитията, които го пораждат, Елиаде втъкава някак мимоходом, почти незабелязано и все пак степенувано. Всеки нов момент идва да засили объркването, тревогата, събудените копнежи — разговорът за Исус, репликата за възможността да изживяваме отново същите неща, със същите хора и на същото място, играта на залози през нощта в гората, която пробужда толкова любовни копнежи и желания за приключения, разказът на Андроник в избата за отдавна убитата в манастира княжеска дъщеря. Читателят долавя, че героите на Елиаде живеят някак другояче, че усещат времето по различен начин. „Аз познавам всички тези стени, сякаш съм бил тук от самото начало… Понякога ми се струва, че сънувам, толкова много неща помня… Сякаш, съм се родил, когато се е градил манастирът“ — казва Андроник. Румънският критик Сорин Александреску установява три равнища на времето в този роман: обикновеното време на непосветените — групата; цикличното време на Дорина, за която някои събития се повтарят; извънвременния свят на Андроник. Второто и третото равнище са форми на свещеното време, времето на посветените.

Кулминационният момент в романа е чародейното повикване на змията в полунощ, под лунните лъчи. Андроник, който извършва магията, в еротичен план се идентифицира със змията. Като проследява въздействието му върху подсъзнанието на хипнотизираните герои, авторът разкрива психологическата си дарба. Андроник не успява да ги промени, но ги раздвижва, показва им, че има и друго усещане за времето. Единствено Дорина сякаш се ражда отново, напълно посветена, но такъв преход за нея е по-лесен. Пътят й към острова е символ на бягството от сивия, посредствен живот в истинския, чист свят без условности, където самотното дотогава „аз“ се слива с космоса.

Фантастичната проза на Мирча Елиаде ще се стори може би малко необичайна на българския читател. И все пак се надяваме, че литературното творчество на румънския писател и учен, представено в тази книга откъм двете му насоки, ще намери ценители у нас, защото в него има нещо много дълбоко и истинско: вечната връзка на човека с вселената и природата, с дървеса и треви, цветя и животни, въздух и вода — онова, което е по-силно и по-значимо дори от любовта и което откриваме истински може би тъкмо чрез нея.