Включено в книгата
Оригинално заглавие
Head Job, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 4 гласа)
Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
ventcis (2014)

Издание:

Чарлс Буковски. Гореща музика

Преводач: Емилия Михайлова

Редактор: Анелия Любенова

Коректор: Надя Димитрова

Художествено оформление: ИК Алекс Принт

Формат: 84/108/32

Печ. коли 14

ИК Алекс Принт, Варна, 1995


Марджи обикновено започваше да свири ноктюрните на Шопен, след като слънцето се скриеше. Тя живееше в голяма къща доста навътре от улицата и около залез-слънце вече бе добре подкрепена с бренди или със скоч. На 43, фигурата й бе още стройна, а лицето нежно и изящно. Съпругът й бе починал млад преди пет години и оттогава тя живееше сама и в очевидна изолация. Съпругът беше лекар и бе имал късмет на стоковата борса, а парите бяха инвестирани така, че й носеха стабилен месечен доход от 2000 долара. Една сериозна част от двете хиляди отиваха за бренди или скоч.

След смъртта на съпруга си тя бе имала двама любовници, но и двете любовни афери се бяха оказали безцелни и краткотрайни. Мъжете, изглежда, не притежаваха магическо излъчване и повечето от тях бяха лоши любовници — както физически, така и духовно. Интересите им като че ли се концентрираха само върху нови коли, спорт и телевизия. Хари, починалият й съпруг, поне я беше водил понякога на симфонични концерти. Бог да й е свидетел, Мехта се проявяваше като много лош диригент, но все пак бе по-добре, отколкото гледането на Лаверн или Шърли. Марджи просто се бе примирила с едно съществуване, без присъствието на мъж-единак. Водеше кротък, тих живот със своето пиано, с брендито си и със своя скоч. И когато слънцето залезеше, тя се нуждаеше изключително силно от пианото си, от своя Шопен, и от скоча и/или брендито си. Започваше да пали цигара след цигара с настъпването на вечерта.

Марджи си имаше и едно забавление. Неотдавна в съседната къща се бе нанесла нова двойка. Само че те едва ли можеха да се нарекат двойка. Мъжът бе с 20 години по-възрастен от жената, як и набит, избухлив и изглеждаше полуоткачен. Беше и грозен, и винаги имаше вид или на пиян, или на махмурлия. Жената, с която живееше, също бе странна — намръщена, безразлична. Почти като в състояние на унес. Двамата се държаха така, сякаш бяха привързани един към друг, но все пак като ги гледаше, човек оставаше с чувството, че бяха двама врагове, принудени да се понасят. Караха се непрекъснато. Марджи обикновено чуваше гласа на жената, а после — внезапно и гръмко — и гласа на мъжа, който неминуемо крещеше някакви нецензурни обиди. Понякога гласовете биваха последвани от шума на строшено стъкло. По-често обаче можеше да се види как мъжът се качва и заминава нанякъде със старата си кола, при което два-три дни до завръщането му кварталът оставаше спокоен и тих. На два пъти и полицията бе отвеждала мъжа, но той после идваше пак там.

Един ден Марджи видя снимката му във вестника — мъжът бе поетът Маркс Реновски. Тя бе чувала за работите му. На следващия ден отиде до книжарницата и купи всичките му налични книги. През същия следобед тя смеси поезията му със своето бренди и по-късно, когато се стъмни, забрави да свири ноктюрните на Шопен. От някои от любовните му поеми й стана ясно, че той живее със скулпторката си, Карен Рийвз. По неизвестна причина, Марджи престана да се чувства така самотна както преди.

Къщата бе собственост на Карен и в нея често се организираха партита. И винаги, при всяко парти, когато музиката и смехът ставаха най-силни, Марджи виждаше едрата фигура на Маркс Реновски, появяваща се вън през задния вход. Той сядаше с бутилката си бира в задния двор, сам под лунната светлина. Точно в такива случаи Марджи си припомняше любовните му стихове и си мечтаеше да се срещне с него.

В една петъчна нощ, няколко седмици след като бе купила книгите му, тя ги чу да се карат високо. Маркс явно беше пил, а гласът на Карен се извисяваше все повече и повече. „Слушай“ — чу тя гласа на Маркс, — „всеки път, когато имам желание за питие, аз ще си наливам това проклето питие!“ „Ти си най-грозното нещо, което някога ми се е случвало в живота!“ — чуха се и думите на Карен. Последва шум от борба. Марджи изгаси светлините и притисна лице до прозореца. „Проклета да си“ — чу как казва Маркс. — „Ти непрекъснато ме нападаш и ей сега ще ти дам да се разбереш!“

Тя видя как Маркс излиза на предната веранда, понесъл пишещата си машина. Машината бе портативна, но стандартен модел и Маркс залиташе надолу по стълбите, като на няколко пъти едва не падна. „А аз ще се отърва от главата ти!“ — изкрещя Карен. — „Ще изхвърля проклетата ти глава навън!“ „Давай“ — каза Маркс — „изхвърли я!“ Тя видя как Маркс слага машината в колата си, а после и един едър, тежък предмет — очевидно главата — който излетя през перилата на верандата и падна в двора й. Той подскочи при съприкосновението със земята и се търкулна точно под един от големите розови храсти. Маркс замина с колата си. В дома на Карен Рийвз изгаснаха всички светлини и настъпи тишина.

 

 

Когато Марджи се събуди на следващата сутрин, часът бе 8:45. Тя направи тоалета си, сложи две яйца да се сварят и си наля чаша кафе само с нищожна глътчица бренди. Приближи се до предния прозорец. Големият глинен предмет все още лежеше под розовия храст. Тя се върна до печката, извади яйцата, охлади ги под студената вода и ги обели. Седна да закусва и отвори една от последните публикувани стихосбирки на Маркс Реновски, „Едно, две, три, аз обичам себе си“. Разлисти я към средата на тома.

„О, аз имам цели ескадрони

от болка,

Батальони, армии

от болка,

континенти от болка,

ха, ха, ха

но

аз имам теб.“

Марджи довърши яйцата си, наля две нищожни глътчици бренди във втората си чаша кафе, изпи го, облече зеления си раиран панталон, жълтия пуловер и — сега приличаше малко на Кетрин Хепбърн, когато е била на 43 — тя сложи червените си сандали и излезе на двора. Колата на Маркс я нямаше отпред на улицата, а къщата на Карен бе притихнала. Тръгна към розовия храст. Главата-скулптура лежеше с лицето надолу под него. Марджи усети как сърцето й се разтуптя. Тя протегна крак, обърна главата и лицето погледна право в нея отдолу от прахта. Това с положителност бе Маркс Реновски. Тя вдигна Маркс и придържайки го внимателно притиснат до жълтия пуловер, го внесе в къщата. Сложи го върху пианото, после си наля бренди с вода и седна да го гледа, докато изпие питието си. Маркс беше с ъгловати черти и грозен, но някак съвсем истински. Карен Рийвз бе талантлива скулпторка. Марджи бе благодарна на Карен Рийвз. Тя продължи да изучава главата на Маркс — можеше да види всичко, изписано там: доброта, омраза, страх, лудост, шеговитост, но най-вече изпъкваха любовта и шеговитостта. Когато към обяд по ефира започна излъчването на класическата музикална програма, тя увеличи звука на радиото и започна да пие с истинска наслада.

Около 4 следобед, все още на бренди, тя му заговори на глас: — Маркс, аз те разбирам. Аз бих могла да ти донеса истинско щастие.

Маркс не отговори, само продължи да си стои отгоре на пианото. — Маркс, аз четох книгите ти. Ти си чувствителен и надарен мъж, Маркс, и се шегуваш толкова много! Аз те разбирам, скъпи, аз не съм като онази… онази друга жена.

Маркс само продължаваше да седи ухилен, отправил поглед към нея през малките си, полупритворени очи.

— Маркс, бих могла да ти изсвиря Шопен… ноктюрните, етюдите.

Марджи седна до пианото и засвири. Главата бе още там, точно до нея. На човек просто му ставаше ясно, че Маркс никога не гледаше футбол по телевизията. Той вероятно гледаше Шекспир и Ибсен, и Чехов по канал 28. И както в поемите си, бе велик любовник. Тя наля още бренди и продължи да свири. Маркс Реновски слушаше.

Когато Марджи изсвири концерта си, тя погледна към Маркс. Беше му харесало. Убедена бе в това. Стана от стола. Главата на Маркс бе на съвсем същата височина като нейната. Тя се наклони напред и го дари с лека целувка. След това се отдръпна. Той се усмихваше, усмихваше се със своята така приятна усмивка. Тя долепи отново устните си до неговите и този път го целуна бавно, със страст.

 

 

На следващата сутрин Маркс бе все още там, върху пианото. Маркс Реновски, поет, съвременен поет, жив, опасен, прекрасен и чувствителен. Тя погледна през предния прозорец. Колата на Маркс все още я нямаше. Той още не беше се върнал. Маркс стоеше надалеч от онази… кучка.

Марджи се обърна и му заговори: — Маркс, ти имаш нужда от добра жена. — После отиде в кухнята, сложи две яйца да се сварят, наля една нищожна глътчица скоч в кафето си. Тихичко затананика. Денят бе напълно идентичен с предишния. Само че по-хубав. Усещаше го по-хубав. Тя препрочете още малко от работите на Маркс. Дори написа сама една поема:

„Този най-божествен инцидент

ни събра

заедно;

въпреки че ти си от глина,

а аз съм от плът

ние се докоснахме,

ние някак се докоснахме.“

В 4 следобед на вратата се позвъни. Тя отиде и отвори. Беше Маркс Реновски. Пиян.

— Бейби — каза той — ние знаем, че главата е при теб. Какво смяташ да правиш с моята глава?

Марджи не успя да отговори. — Маркс я избута и влезе в апартамента й сам.

— Е добре, къде е това проклето нещо? Карен си го иска обратно.

Главата беше в стаята за музика. Маркс закрачи наоколо. — Хубаво местенце имаш. Сама живееш, нали?

— Да.

— Какво ти става, страх те е от мъже ли?

— Не.

— Слушай, следващия път, когато Карен ме изгони, мисля, че ще взема да се пренеса тук. О, кей?

Марджи не отговори.

— Не ми отговаряш. Това означава о, кей. Е, добре. Но аз все пак трябва да взема онази глава. Слушай, чувам те да свириш Шопен, когато слънцето залезе. Ти си от класа. А аз обичам кучките от класа. Обзалагам се, че пиеш бренди, нали така?

— Да.

— Налей ми едно бренди. Три пръста в половин чаша с вода.

Марджи отиде в кухнята. Когато се върна с напитката, той бе в стаята за музика. Бе открил главата. И се бе облегнал на нея, опрял лакти на темето й. Тя му подаде чашата.

— Благодаря. Даа, класа. Ти имаш класа. А рисуваш ли? Пишеш? Композираш? Правиш ли нещо друго, освен да свириш Шопен?

— Не.

— Ах — каза той, вдигна чашата си и я пресуши наполовина — обзалагам се, че правиш и друго.

— Какво друго?

— Чукаш се. Обзалагам се, че си велика в чукането.

— Не зная.

— Е, аз зная. И не би трябвало да пропиляваш таланта си. Не искам да гледам как го пропиляваш.

Маркс Реновски довърши питието си и остави чашата върху пианото, точно до главата. После отиде до нея и я сграбчи в ръцете си. От него миришеше на повръщано, на евтино вино и бекон. Остри като игли косми от брадата му се забиха в лицето й, когато я целуваше. Той отдръпна лицето си и я погледна през мъничките си очи: — Не искаш да пропуснеш радостите на живота, нали, бейби! — Тя почувства пениса му да набъбва, опрян на тялото й. — Аз и путки ближа. Никога не бях близал путка, докато станах на 50. Карен ме научи. Сега съм най-добрият на света.

— Не обичам да ме карат да избързвам — едва чуто каза Марджи.

— А, това ми харесва! Това е, което обичам: борбен дух! Чаплин се влюбва в Годар, когато я видял да отхапва една ябълка! Обзалагам се, че ти забиваш зъби в ябълките също много хубаво! Обзалагам се, че можеш и други неща да вършиш с устата си, о да, да!

И той отново я целуна. Когато се отдръпна, попита Марджи: — Къде е спалнята?

— Защо?

— Защо ли? Ами защото там ще си свършим работата!

— Коя работа?

— Чукане, естествено!

— Махай се от къщата ми!

— Не говориш сериозно.

— Напротив.

— Искаш да кажеш, че не искаш да се чукаме?

— Точно така.

— Слушай, има десет хиляди жени, които искат да си легнат с мен!

— Аз не съм една от тях.

— О, кей. Налей ми още едно бренди и си отивам.

— Така може. — Марджи отиде в кухнята, наля три пръста бренди в половин чаша с вода, върна се, подаде му чашата.

— Слушай, ти знаеш ли кой съм?

— Да.

— Аз съм Маркс Реновски, поетът.

— Казах, че знам кой си.

— О — възкликна Маркс и пресуши чашата си.

— Е, трябва да си ходя. Карен, ами че тя просто ми няма доверие.

— Предай на Карен, че според мен е добра скулпторка.

— О, да, непременно… — Маркс взе главата и закрачи към вратата. Марджи го последва. На прага той спря. — Слушай, на теб не ти ли се приисква понякога?

— Разбира се, че да.

— И какво правиш?

— Мастурбирам.

Маркс изпъна рамене. — Госпожо, това е престъпление спрямо човешката природа и, което е по-важно, престъпление срещу мен. — Той затвори вратата зад себе си. Тя застана да го гледа през прозореца, докато вървеше внимателно надолу по алеята, понесъл главата. След което зави и продължи по пътеката към къщата на Карен Рийвз.

 

 

Марджи се върна в стаята за музика. Седна пред пианото. Слънцето залязваше. Значи, движеше се точно по график. Започна да свири Шопен. Свири го по-добре от всеки друг път.

Край