Оригинално заглавие
Security Check, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
3,5 (× 2 гласа)
Сканиране, разпознаване и начална корекция
K–129 (2014 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
Mandor (2014 г.)

Публикувано в списание „Наука и техника за младежта“, брой 1/1966 г.


Често може да се чуе, че в нашия век на поточни линии и масово производство занаятчията, изкусният майстор на дървото и метала, чиито ръце са създали толкова прекрасни творения в миналото, е вече отживял. Подобно твърдение е прибързано и погрешно. Разбира се, сега умелите майстори са малко, но те съвсем не са изчезнали. И както и да се е променила професията на занаятчията, той продължава макар и скромно да си живее. Вие можете да го намерите дори на остров Манхатън, стига да знаете къде да го търсите. В тия квартали, където наемите са ниски, а противопожарните правила изобщо не съществуват, в сутерена на жилищен дом или на тавана на изоставен магазин се е приютила неговата мъничка, задръстена с вехтории работилница. Макар да не прави цигулки, часовници с кукувици или музикални кутийки, той пак си е майстор, какъвто е бил винаги, и всяко изделие, излязло от ръцете му, е неповторимо. Той не е враг на механизацията: под стружките на неговия тезгях вие ще намерите работен инструмент с електромотор. Това е един напълно съвременен занаятчия. И той винаги ще си съществува, той — майсторът, който без сам да подозира, твори от време на време безсмъртни произведения.

Работилницата на Ханс Мюлер заемаше просторно помещение в дъното на един бивш склад недалеч от моста Куинсбъро. Прозорците и вратите на зданието бяха заключени, самото то подлежеше на събаряне и нямаше да е чудно, ако някой ден изпъдеха Ханс от там. До работилницата се стигаше през запустял двор, който денем служеше за автомобилен гараж, а нощем — за място, където се събираха млади закононарушители. Впрочем, те не причиняваха на майстора никакви неприятности, защото той умееше да се прави на богородица, когато се появеше полиция. На свой ред полицията разбираше деликатното му положение и много-много не му връзваше кусур. По такъв начин Ханс беше в добри отношения с всички и минаваше за честен и миролюбив гражданин.

Работата, с която се бе захванал сега, би озадачила неговите баварски прадеди. Преди десет години и той сам би бил учуден от нея. А всичко започна с това, че един негов фалирал клиент му заплати за някаква поръчка вместо с пари с телевизор…

Ханс прие възнаграждението без особена охота. И не защото се смяташе за старомоден човек. Той просто не можеше да си представи откъде щеше да намери време, за да гледа тая нещастна измишльотина. „Нищо — рече си Ханс, — в краен случай ще го продам някому. Все ще взема за него петдесет долара. Но преди това нека погледам що за програми показват по тая телевизия!“

Той завъртя копчето, на екрана се появиха движещи се картинки и Ханс Мюлер, подобно на милиони други хора, пропадна безвъзвратно… В паузите между две реклами му показваха свят, за съществуванието на който той не бе и подозирал — един свят на сражаващи се космични кораби, на екзотични планети и странни народи, света на капитан Зип, командира на „Космичния легион“. И едва когато скучното описание на достойнствата на някаква каша се смени с почти толкова скучния двубой между двама боксьори, които явно бяха сключили пакт за ненападение, той се освободи от очарованието.

Ханс беше простодушен човек. Той от малък обичаше приказките, а това бяха съвременни приказки, и то за чудеса, за каквито братя Грим не биха могли и да мечтаят. Стана тъй, че Ханс Мюлер се отказа да продава телевизора.

Измина не една седмица, преди да улегне неговото наивно възхищение. След това Ханс започна да разглежда обстановката и мебелировката на телевизионния свят на бъдещето с критичен поглед. В своята си област той беше художник и хич не му се вярваше, че след сто години вкусовете на хората ще деградират до такава степен. Въображението на авторите на рекламните предавания го нервираше.

Ханс нямаше високо мнение и за оръжието, което използуваха капитан Зип и неговите врагове. Не, той не се опитваше да разбере принципа, по който действува портативният дезинтегратор. Смущаваше го само едно: защо тоя дезинтегратор непременно трябва да бъде толкова претрупан. А облеклото, а вътрешността на космичните кораби? Та те изглеждаха неправдоподобни! Откъде можеше да знае той ли? Ханс винаги бе притежавал чувство за целесъобразност и сега то се проявяваше в нова за него област. Вече казахме, че Ханс беше простодушен човек. Но глупак той не беше в никакъв случай. Щом чу, че в телевизията плащат добри пари, той седна до работната маса. Дори и ако продуцентите не бяха взели вече „на мушка“ автора на декорите и костюмите от постановката за капитан Зип, идеите на Ханс Мюлер неизбежно щяха да направят впечатление. Неговите скици се отличаваха с необикновена достоверност и реализъм, в тях нямаше и следа от оня фалш, който беше започнал да дразни дори най-младите поклоници на капитан Зип. Договорът беше подписан незабавно.

Но Ханс постави условия. Той се трудеше от любов към изкуството, обстоятелство, което не можеше ла се разклати дори от факта, че сега той печелеше повече от когато и да било. И Ханс заяви, че, първо, не му трябват никакви помощници и, второ, че ще работи в своята малка работилница. Неговата работа ще се състои в това, да представя скици и експонати. Масовото им производство може да става другаде, защото той не е фабрика, а майстор-занаятчия.

Всичко потече като по мед и масло. За шест месеца капитан Зип се преобрази коренно и започна да буди завист у създателите на „космични опери“. В очите на зрителите това вече беше не представление за бъдещето, а самото бъдеще. Новият реквизит вдъхнови и актьорите. След представление те често се държаха тъй, като че ли са пътешественици във времето, пренесени внезапно в дълбоката древност, и се чувствуваха страшно неловко от отсъствието на най-обикновените за тях околни предмети.

Това Ханс не знаеше. Той продължаваше да си работи с увлечение, отказвайки да се срещне с когото и да било, освен с режисьора, а всичко останало уреждаше по телефона. Екранът на телевизора му позволяваше да проверява дали не са осакатили идеите му.

Една неделя късно вечерта Ханс Мюлер довършваше модела на новия херметичен шлем, когато изведнъж почувствува, че в работилницата има още някой. Той се обърна предпазливо към вратата. Нали тя беше затворена, как са се изхитрили да я отворят тъй безшумно? До вратата, с погледи отправени към него, стояха неподвижно двама души. Ханс почувствува, че кръвта му се смразява, и бързо мобилизира целия си кураж. Добре, че пазеше в работилницата съвсем малко пари! А може би това беше по-лошо? Ами ако се разгневят?…

— Кои сте вие? — попита той. — Какво търсите тук?

Единият се запъти към иего, а вторият остана до вратата, без да сваля очи от майстора. Двамата бяха в нови дрехи с нахлупени ниско над очите шапки, които не позволяваха да се видят лицата им. „Твърде добре са облечени — каза си Ханс, — за да бъдат обикновени крадци!“

— Не се вълнувайте, господин Мюлер — отвърна първият непознат, подразбрал лесно мислите му. — Ние не сме бандити, ние сме представители на властта. От контраразузнаването.

— Не разбирам!

Непознатият пъхна ръка в скрития под палтото портфейл и извади купчина снимки. Като се порови из тях, той измъкна една.

— Вие ни причинихте доста неприятности, господин Мюлер. Търсим ви от две седмици. Вашите работодатели отказаха да ни дадат адреса ви. Пазят ви от конкуренцията. Но, тъй или иначе, ние сме тук и бихме искали да ви зададем някалко въпроса.

— Аз не съм шпионин! — възмутено отвърна Ханс, като се досети за какво ставаше дума. — Вие нямате право! Аз съм честен американски гражданин!

Гостът не обърна внимание на гнева му. Той показа снимката.

— Познавате ли това?

— Да, това е вътрешността на космичния кораб на капитан Зип.

— Вие ли я измислихте?

— Да.

Втора снимка.

— А това?

— Това е марсианският град Палдар, погледнат от въздуха.

— Ваша собствена измислица?

— Разбира се!

— А това тук?

— Това е протонно оръжие! Нима е лошо?

— Кажете ми, господин Мюлер, всичко това ваши собствeни идеи ли са?

— Да, аз не заимствувам нищо от другите.

Първият непознат се доближи до другаря си. Няколко минути те разговаряха толкова тихо, че Ханс не можа да резбере нищо. Накрая те като че ли постигнаха съгласие. Съвещанието им приключи, преди Ханс да се досети, че не би било лошо да прибегне до телефона.

— Твърде съжалявам — обърна се към него непознатият, — но излиза, че някой е нарушил закона за секретността. Възможно е това да е станало случайно, даже… несъзнателно, но то не променя нещата. Ние сме длъжни да проведем следствие. Моля да ни последвате!

Той каза това толкова властно и строго, че Ханс покорно сне палтото си от закачалката и започна да се облича. Пълномощията на гостите не подлежаха на никакво съмнение и Ханс дори не им поиска да се лигитимират.

Неприятно, наистина, но той нямаше от какво да се бои. Ханс си спомни разказа за оня писател-фантаст, който още в началото на войната бе описал с поразителна точност атомната бомба. Щом се вършат толкова много изследвания, подобни инциденти са неизбежни. Интересно каква тайна е разкрил той, без сам да знае! Вече на вратата той се огледа и обиколи с поглед работилницата и застаналите зад гърба му непознати.

— Това е глупава грешка — каза Ханс Мюлер. — Ако и да съм показал в програмата нещо секретно, това е чисто съвпадение. Аз никога не съм правил нещо, което може да предизвика недоволството на ФБР-то.

И тук за първи път прозвуча гласът на втория непознат. Той говореше някакъв странен английски език с необикновен акцент.

— Какво е това ФБР?

Но Ханс не чу въпроса, защото в същия момент забеляза кацналия в двора марсиански космичен кораб.

Край