Януш Бялецки
Разказът на готварския чирак

3 януари 1977 година

Само за кухнята

Кашаварчето — именно така ме наричат другарите ми. Кашаварче ли? Е, добре, така да е. Макар моята официална титла да звучи малко по-иначе: помощник на главния гастроном на космическата ракета или, по-кратко казано, готварски чирак.

Има разлика, нали? Но да си кажа правата, не само на моите другари се харесва повече първата титла. На мен също. Тя е доста по-проста, по-кратка и дори някак си… по-вкусна, така да се каже…

Въпросите на стомаха са не по-малко важни в космическата ракета, отколкото сред обикновените консуматори на земния хляб. Аз напълно съзнавам значението на моята роля. „Чрез стомаха към сърцето на мъжа“ — гласи една стара поговорка. Що се отнася до мъжката част от екипажа, то аз бих искал чрез стомаха да въздействувам по-скоро върху техните мозъци — за да работят те на най-големи обороти.

А поговорката „Чрез стомаха към сърцето“ ми се ще да приложа повече към прекрасната Лизелота, но — млъкни сърце!… — заклел съм се, че това ще бъде само „дневник на кашаваря“. За всичко останало, което става на кораба, по-добре се обърнете към специалните съобщения на другите членове от екипажа.

Непосредствено отношение към моята кухня има, обаче, „Изкуственият гравитатор“. Така че, няколко думи за него. Той все още не е пуснат в действие по причини, известни само на моите високопросветени по техническа линия колеги. Поради това ние се намираме в състояние на безтегловност и така ще продължи още два дни. Това положение си има и своите положителни страни. Първо, два дни аз ще мога да се занимавам с любопитни експерименти по приготовление на блюдата в състояние, в което не се е намирал и най-пияният готвач в света. И, второ, в случай че състоянието на безтегловност се окаже не много благоприятно за изпълнението на моите задължения (това ще разбера скоро и няма да забравя да ви го съобщя), тези неудобства ще изчезнат в момента на включването на „Изкуствения гравитатор“.

4 януари 1977 година

Само за безтегловността

Кога най-после ще включат този „Гравитатор“ и ще ме избавят от това непоносимо положение в кухнята! Засега, независимо от липсата на тегло, аз го благославям с най-тежки думи. Изглежда обаче, че и думите тук са изгубили тежест, защото никому не правят ни най-малко впечатление. Просто на просто всички са изморени от това състояние на безтегловност (отначало даже беше приятно, дума да не става) и тъжно поглеждат към дебелото туловище на „Изкуствения гравитатор“.

Бях изпуснал бележника си и той танцуваше из кабината, а аз подире му. Най-после, след безброй балетни пируети успях да го уловя и да запиша само един епизод от моите патила.

Бях решил да проявя инициатива и да отбележа „годишнината“ на нашето пребиваване в Космоса. Взех бутилка вино, отворих я и… от нея не потече нито капка.

— Що за глупави шеги? Кой е изсмукал виното без мое разрешение — попитах заплашително и впих изпитателен поглед в космонавтите. Изпитателният поглед се оказа съвсем безполезен в това положение, когато всички подозрително се люшкаха от ъгъл в ъгъл, от пода до тавана и обратно. При това състояние на безтегловност даже и най-заклетите въздържатели не можеха да избягнат „плавателните движения“.

— Никои не е пил ни капка — отвърна професор Оскар Вуд. — По-скоро вие, скъпо кашаварче, не сте отпили от източника на знанието едно много просто сведение за поведението на течностите в условията на безтегловност. Виното, младежо, не може да се излее само, трябва да се изтърси из бутилката като гъст сироп.

Възмутих се: да се сравнява благородното питие с някакъв си сироп! С яд (предназначен за някого другиго) ударих дъното на бутилката. От гърлото й излезе мехур колкото неголяма любеница. Тъкмо започнах да подозирам, че вместо вино съм излял нещо друго, и професор Иво Иванович обясни:

— В състояние на безтегловност течността под въздействието на своите вътрешни междумолекулярни сили приема кълбовидна форма. Съветвам ви да отложите чествуването на годишнината, след като бъде пуснат „Изкуственият гратвитатор“, а засега да вдигнем за тост нашите туби.

Така и направихме. Какво друго ни оставаше?

5 януари 1977 година

Земевладелец без земя (или аз)

Ура! Нашият мил, нашият прескъп „Изкуствен гравитатор“ заработи. Едва сега разбирам защо учените го пишат с главна буква и разредено, като че става дума за някаква много важна персона. Но защо „като че ли“? Той наистина е такава. Благодарение на него почувствувах, че от сърцето ми падна камък, въпреки че именно сега ние получихме тегло и „Изкуственият гравитатор“ ни натовари като „камъни“ със своята сила на тежестта.

Аз съм в стихията си. А моята стихия е, разбира се, космическата ферма. Да, да, аз съм първият космически фермер, но ако бяхте ме попитали „А колко, например, земя притежавате вие, стопанино?“ — отговорът би бил твърде особен: „Николко, нито шепа“.

И това не е шега, а „безпочвено отглеждане на растенията“. Трябва веднага да отбележа, че не отглеждам нито овощни, нито зърнени и изобщо, нито едно от ония растения, с които сте свикнали. Аз съм специалист по отглеждането на водорасли с енергичното название „хлорела“. Екстра работа, нали? Нашият колега професор Ямамото от Токийския университет може да ви обясни по-подробно за какво става дума, защото именно в неговата страна, още преди да се роди първият космонавт Юрий Гагарин — бе забелязано, че водораслото „хлорела“ е богато на белтъчини, въглехидрати и даже на мазнини. При съответно приготовление, тя дори е вкусна.

А защо съм земевладелец без земя? Защото моята храна расте в басейн с вода. И как само расте! За едно денонощие увеличава теглото си десет пъти.

6 януари 1977 година

Космическо приключение

Днес се случи малко произшествие. Професор Антонио Боргезе е не само велик астроботаник, но и не по-малко велик… лакомник. Наистина моите водорасли се размножават твърде бързо, но не са чак толкова много, така че, когато професорът-лакомник поиска за трети път допълнително, аз протестирах.

— Скъпо мое кашаварче — загърмя в отговор експанзивният италианец, засегнат на болното си място, — ако ще бъдеш такъв скъперник, то аз страшно ще ти отмъстя и камък върху камък няма да остане от твоята зеленчукова градина.

— Интересно, по какъв начин?

— Много просто. Ще обявя стачка и ще престана да дишам. С това ти ще загубиш петстотин литра въгледвуокис в денонощие. Ако успея да склоня и моите колеги да постъпят по същия начин, много ще ми бъде интересно какво ще ядат твоите многоуважаеми водорасли? За фотосинтезата те се нуждаят не само от вода, минерални соли и слънчеви лъчи, но и от „це-о-две“!

Усмихнах се с чувство на превъзходство.

— Шегичката си я бива! Но вярвам няма да жертвувате дишането си, а може би и живота си, за да унищожите моята тревица.

В отговор на думите ми поривистият италианец стана и с драматичен жест посочи една от вратите на салона.

— За те убедя — каза той, — още сега отивам в анабиозната камера и ще остана там, докато не престанеш да упорствуваш и да ни мориш от глад заради своя „режим на икономии“.

Професор Петру Константинеску ме улови под ръка и приятелски ме посъветва:

— Той е буйна глава, по-добре отстъпи. Защото ако се замрази, ще остане да живее, но ти наистина няма да получаваш тези петстотин литра въгледвуокис ежедневно. Той е прекрасен агитатор, ще завлече и останалите. Какво тогава ще стане тогава с фотосинтезата?

След това разяснение аз сложих оръжие и мълчаливо бутнах пред професор Боргезе огромна порция хлорела, силно напомняща на италианеца неговите любими макарони.

Интересно, нима не е шега от страна на майката природа, че хората сключиха с тия невзрачни „бурени“ (както вече започнаха да ги наричат най-капризните от моите клиенти) съюз на живот и смърт? Но това е наистина така. Ако не беше издишваният от нас въгледвуокис, водораслите нямаше да има какво да ядат. А ако не бяха водораслите, то ние нямаше да има какво да дишаме, тъй като при нашите местни условия, когато на един човек се падат по сто кубически метра ракетно пространство, още след двадесет и четири часа съдържанието на въглеродния двуокис в атмосферата на кораба би се увеличило с половин процент, а това би било опасно. За щастие нашите водорасли… и така нататък…

Това звучи наистина парадоксално: векът на атомната техника и… един от най-примитивните представители на флората…

Ако не съществуваше тази „затворена система“, за всеки член на нашата експедиция аз трябваше да нося по цял тон храна (350 килограма продукти и най-малко толкова вода), като не се броят балоните с кислород и апаратурата за пречистване на въздуха от излишния въглероден двуокис.

14 май 1977 година

Само за еднообразието

Моля да ме извините за дългото прекъсване на моите записки. Но, ей богу, нямах нито минута свободно време да драсна макар и няколко реда. Моите клиенти се разбунтуваха още в началото на февруари.

— Не мога даже да гледам вече тези отвратителни водорасли — крещеше най-високо от всички, не друг, а професор Боргезе. — Ако нашата готвачка (това се отнасяше за мен) не измени менюто, ще напусна ракетата. Каква работа има тук астроботаникът? Уж трябваше да събираме от различните планети образци от растения. А къде са те?

Всички наши опити с кацането на други планети дадоха резултат по-скоро незначителен, за да не кажа — нулев. Още в петдесетте години професор Опарин предполагаше, че от милиард планети, най-много на една ще съществуват условия за възникването на органически живот. Неговата хипотеза се оказа далеч не прекалено песимистична. След редица неуспешни опити да открием космическа храна главният ръководител се отказа от по-нататъшни кацания, имайки предвид огромните загуби на гориво.

От ден на ден за мен ставаше все по-трудно и по-трудно да се справям със стомасите на космонавтите. Не помогна дори подправката на водорасловите блюда с „вкусови вещества“. Имах няколко кутийки от тези специалитети с най-разнообразни вкусови оттенъци, така че можех да предложа на космонавтите следните деликатеси: закуска (водорасли, подправени със съответното вкусово вещество); супа от костенурка (чети по-горе); антрекот (чети по-горе): пуйка с боровинки (чети по-горе); бев-строганов (чети по-горе); вино, сладолед, пасти (чети по-горе).

Уви! В цялото това разнообразие нещо куцаше. Клиентите ми все по-често негодуваха, че, тъй де, пуйката с боровинки, съвсем не е пуйка, а хлорела, че шампанското съвсем не е шампанско, а типична хлорела, че кифличките не са тестени, а хлорелени… Проверявах надписите върху кутийките със специалитетите: гаранцията бе до края на 1977 година. (Така във всеки случай уверяваше фабриката за хранителни концентрати във Вълчидръм. Гарантирала, значи и толкоз. С удоволствие бих им пратил рекламация от Космоса, но ми бе неудобно пред останалите другари и изобщо пред целия свят: та предаванията от нашия кораб се ловят от станциите по цялата Земя…)

На всичко отгоре, моят главен преследвач (разбира се, имам предвид професор Боргезе) се изхитри да открие дълбоко пазената от мен тайна под името „кръговратът на водата“. Ще спестя и за вас, и за самия себе си изброяването на всички ругатни, с които ме обсипа професор Боргезе след своето откритие, по-добре е да ви обясня направо каква беше работата.

Разбирате, предполагам, че би било непростимо да се губи място в ракетата за огромните количества вода, необходима за членовете на екипажа за цяла година. Това би представлявало приблизително по тон на пияч, включвайки не само удовлетворяването на годишната жажда, но и използуването на определено количество за хигиенични и технически цели. Вместо всичко това ние си имаме „кръговрат на водата“, което значи, че водата, отделяна от нашите организми, се пречиства и отново става „годна за пиене“. За разбрания човек са достатъчни две думи, какво да се говори повече.

— Ако знаех, че ще бъда принуден да пия нещо подобно — гърмеше професор Боргезе, — кракът ми нямаше да стъпи даже на първото стъпало към ракетата…

Но гърлото му пресъхна по време на тая реч и по навика на всички оратори в света той бързо пресуши пречистената в „затворената система“ чаша вода, която аз услужливо му поднесох…

7 юли 1977 година

„Таблетките на въображението“

Прочетох дневника си. Излиза, че още дума не съм споменал за втория полски участник в нашата експедиция професор Карол Гринецки. Но досега той с нищо не изпъкваше на масата, вежливо ядеше водораслите си, винаги замислен, вглъбен в своите проекти.

Вчера той идва при мен, някак хитро усмихнат и казва:

— Успях да получа вещество, с помощта на което можеш да „опитомиш“ даже професор Боргезе.

Отначало не повярвах, но бързо се убедих. Това чудо се наричаше „хапчета на въображението“. Бързам да ви дам представа за тях: достатъчно е да глътнеш една нищожна таблетка, отбелязана със съответното наименование, например „свински котлет“, „зеленчукова салата“, „сливова“, „кнедли“, „лютеница“, и пр., и пр., за да преживееш съвършено наяве — при това едновременно можеш да беседваш с другарите си, например за кибернетиката — всички обонятелно-вкусо-осезателни усещания от „поръчаните блюда“. Нямаше никаква нужда от моите водорасли, за да се чувствува, че устата ти е пълна с храна.

След като взех едно такова хапче и почувствувах, че се тъпча с яребица на скара, професорът неочаквано ми зададе въпроса:

— Е, как е?

Не можах да отговоря веднага: езикът ми бе зает да вкусва прелестите на това пикантно ядене, което не всякога можеш да намериш и на Земята.

Изсипах една „таблетка на въображението“ от серията „макарони с доматен сос“ в чаша чай и я поднесох на моя непоносим италианец. Още след първата глътка той просто подскочи:

— Къде съм? В космическата ракета, в плен на тоя нещастен кашавар, или в моя роден Неапол, в ресторант „Ла Пиза“?

Ние с професор Гринецки си разменихме само победоносни погледи. Професор Боргезе така ме прегърна, че аз почувствувах страх за съдбата на печените яребици, с които бе пълен стомахът ми. За щастие навреме си спомних, че моят храносмилателен орган е пълен само с „въображение“…

Приложението на „таблетките на въображението“ не се ограничаваше само в областта на гастрономията. Например професор Джордж Кеннет от Калифорнийския университет помоли за таблетка с название: „потресающ филм с Гари Купер в ролята на благородния ковбой“. А професор Мишел Серран… Но аз обещах да не пиша за неща без непосредствено отношение към гастрономията. (Любопитните отпращам към третия том „Записки на участници в космически експедиции“, стр. 324. Издателство за микрофилми.)

30 август 1977 година

Финал, но съвсем не край

Нашето пътешествие достигна своя щастлив — т.е. земен — финал.

Аз отново съм обикновен земен жител, столуващ в пункта за обществено хранене. Само понякога когато трябва твърде дълго да чакам автоматичния келнер (регулиращите винтчета се приготвят все още не твърде качествено и оттам честите забавяния в обслужването), за да съкратя мъките на очакването, аз глътвам „хапче на въображението“ със специално създадено по моя молба от професор Гринецки съдържание: „варене на разтопена смола, а така също и други адски мъки на ония, които са приготвили недоброкачествени регулиращи винтчета“.

Това всъщност е всичко, но далеч не е и краят. На интересуващите се от другите аспекти на нашата експедиция, а не само от „кухненските проблеми“ препоръчвам обширна специална литература:

Лион Фок, Защита от космическото излъчване (Ауфбау Ферлаг, стр. 659–663 вкл., богато илюстр., изд, 1976 год.); Е. Дийн, Психотерапия на космическата умора (Ню Йорк, 1975 г.); Игор Стрелицин, Нови ракетни двигатели (Москва, Космосгиз 1977 г.); Лайош Наги (главен ръководител на нашата експедиция), Задачите на космическата ракета (Будапеща 1976 г.).

Можете да прочетете и други трудове. Приятно четене!