Рафаил Бахтамов
Откритието

— За хода на следствието ще докладвате на мен — каза прокурорът. — Вземете делото.

* * *

Срещу входа — плакат. На плаката — самолет с широко разперени криле. На небесносиния фон с червени букви е написано: „Повече светли“ с три категорични удивителни.

— Разбира се, светли петролни продукти — обясни придружаващият го инженер.

Валерий гледаше огромните корпуси на резервоарите, високите колони и кули, около които се виеха разноцветни тръби. Ушите му бръмчаха от обяснения, с цифри на температурите и наляганията, термини — каталитичен, термичен, специален крекинг.

— Бих искал да видя инсталацията, където е станала експлозията — каза той.

— Щом желаете… Само че защо експлозия? Просто авария.

Тоя не беше първият. Тук предпочитаха всяка друга дума: авария, неприятност, произшествие — само не експлозия.

„Обектът на престъплението“ — инсталацията за високотермичен крекинг — по вид не се отличаваше от другите. Същата грамада от метал, тухли и тръби.

— Може ли да се качим?

— Разбира се. Но инсталацията работи нормално.

Все пак той се качи с асансьора. Обиколи площадката. Но отдолу се виждаха поне общите контури. А тук една тръба закриваше всичко.

Влязоха в операторната. Началникът на инсталацията — възрастен човек с посивели рошави вежди — се представи, показа всичко, каквото трябваше, но не се месеше в разговора. Отговаряше придружаващият го инженер.

— Да, инсталацията се управлява оттук. С тези шибъри. Първо трябва да се отвори левият, а след това десният. Трудно е да се направи грешка — цветовете, както виждате, са различни. Дали са боядисвани наскоро? Вярно, боята малко се е изтрила. Има схема, абсолютно ясна. Разбира се, виси отдавна — виждате, хартията е пожълтяла. Ако се отворят по обратния ред? Взрив е възможен. Не, не е задължителен. Всичко зависи от параметрите в момента: от концентрацията, температурата, налягането.

Валерий мълчи. Нищо ново. Всичко това е казано в заключението. Дори шибърите бе виждал вече — на скица. И беше си представял; операторът отваря първо левия. Изчаква, докато температурата падне до 150 градуса. Отваря десния. Следи по приборите покачването на температурата. Затваря и двата. И това е всичко. Проста работа.

— Да продължим ли? — вежливо пита придружаващият го инженер.

— А? Не, не… Да се връщаме.

Инженерът изглежда малко разочарован. Какво всъщност очакваше той: хитри въпроси, клопки? На раздяла те се поглеждат и се усмихват — връстници, до вчера студенти, специалисти…

* * *

Секретарката на директора кимна на Валерий като на стар познат.

— Да ви отворя ли?

— Ако обичате.

Въведе го в стаята (бюро със зеленикаво стъкло, мастилница, сметало; по стените диаграми: нещо се качва, нещо пада).

— Седнете — каза тя. — Сега ще я извикам.

Когато остана сам, Валерий премести креслото, приближи стола. Каза спокойно и твърдо:

— Влезте.

Тя влезе с усмивка. Като видя непознат, се опита да стане сериозна, намръщи се. Но устните й продължаваха да се смеят.

— Седнете — каза той малко сухо. — Казвам се Кримов, Валерий Петрович Кримов. Натоварен съм… да проверя обстоятелствата по делото (той не искаше да я сплашва веднага с думата „следовател“).

Тя се сви, притихна.

— Разкажете, моля, подробно как стана всичко.

В разказа нямаше нищо особено, никаква нишка. Всичко беше известно, дори скучно. Левият шибър. Десният…

— А не направихте ли обратното?

Тя не бързаше да отговори. Мъчеше се да си спомни — това се четеше по лицето й. Странно, не я питаха за първи път.

— Не. Отворих първо левия. После десния.

— Да не би да сте забравили? Случва се понякога…

— Не.

— И температурата ли успяхте да видите!?

— Разбира се! Всичко беше по инструкцията: температурата отначало спадна, след това почна да се повишава.

— Не може да бъде — не се сдържа Валерий. Човек може да сбърка шибърите. Но температурата… Ако температурата се е понижила, не би станала експлозия. Значи тя не говори истината.

— Успяхте ли да запишете данните в дневника? (Той много добре знаеше, че нищо не е записано.)

— Не, не успях…

Ясно. Ще се извини с взрива.

— Взривът ли ви попречи?

— Не съвсем… — тя почервеня. — Аз нещо… бях се замислила. А после стана това… и се уплаших.

Валерий не можа да скрие усмивката си. Веднага почувствува — напразно. Но беше късно.

Лицето й стана непроницаемо, безизразно. Сякаш някой постави между тях плътна преграда.

— Мога ли да си вървя? — попита тя.

— Да, моля. — Той въздъхна с облекчение.

* * *

— Емануил Семьонович Левин — представи се домакинът. — Експерт. Моля, седнете.

Помълчаха. Разбира се, физиономистиката е съмнителна наука, но тази малка, извънредно подвижна глава, хитрите дълбоко хлътнали очички и дългите устни…

Левин запуши, след това каза бързо, на един дъх:

— Проверката на експерта е приключена, заключението е съставено, да пристъпим към въпроса, с какво мога да ви бъда полезен?

— Дойдох при вас за съвет.

Отговорът изглежда смути експерта. Той се повъртя в креслото, загаси цигарата, запали друга. Може би очакваше, че новият следовател ще оспорва неговото заключение, и се бе приготвил да даде отпор?…

— Моля — каза той най-после. — С удоволствие…

Валерий му обясни. Таирова упорито отрича вината си. В края на краищата у него също са се появили съмнения. Той разбира, че това е несериозно, че съмненията са субективно нещо… Именно затова не е отишъл при прокурора, а е решил отначало да се посъветва с опитен човек.

— Опитен… за пръв път ме виждате… — промърмори Левин и се усмихна. Неочаквано се оказа, че усмивката му е мека, а бръчките край устните — уморени и добри.

Левин забеляза погледа на Валерий. Той оправи връзката си и се намръщи. Каза строго:

— Нямаме основания да не вярваме на Таирова. Но тя може искрено да се заблуждава. Вие знаете какви фокуси прави понякога паметта.

— Ами ако в инсталацията е станало нещо неизвестно… на науката?

— Вие, младите, много бързате с изводите. „Неизвестно на науката“ — това е нещо много сериозно, изключително. Тия думи трябва да се пестят, драги Валерий Петрович.

— Но кажете ми какво да правя. Да не й ли вярвам?

— Не, такова нещо никога няма да ви кажа. Нашето поколение много добре знае какво значи да живееш и да не вярваш на хората. На всяка цена трябва да й се вярва. И така, да предположим, че имаме нещо неизвестно, хикс. Къде да го търсим: в инсталацията, в химизма на реакцията? Според мен тук всичко е изследвано. Остава суровината, петролът. Разбира се, дълбоката преработка на петрола датира от десетки години. През това време е бил изследван петрол от хиляди сонди. Но сондите слизат все по-дълбоко и никой не ни гарантира, че ако в N случая не сме се натъкнали на ново явление, това няма да стане и в N + 1 случая.

— Разбирам.

— Страхувам се, че не напълно. Вероятността да се появи хиксът е нищожно малка. Предстои огромна работа, а шансовете за успех са близки до нула. Впрочем, в науката това е нещо обикновено, драги другарю Кримов.

— Интересува ме не науката, а справедливостта. — Валерий се изчерви: много гръмка дума. Той се поправи: — Искам да знам истината.

— Разбирам. Сега въпросът е практически: как да се търси този тайнствен хикс?

Левин извади бележника си и взе един молив от поставката. В горния край на листа се появи силуетът на сондажна кула. От нея бяха прекарани линии до стъпаловидните кули и по-нататък до резервоарите. Линиите се раздалечаваха и отново се събираха, насочвайки се постепенно надолу и надясно — към миниатюрните колони на петролопреработвателния завод.

— Началото е тук — върхът на молива сочеше сондажната кула. — Оттук петролът отива в сборния пункт, който обслужва група сонди или целия добивен район. След това идват резервоарният парк на петролното управление и резервоарите на производствено-стоковата служба. Тук се събира петролът от всички райони. В нашия случай — на цялото обединение. Следващият етап са резервоарите на стоково-суровинната база на завода. Най-после инсталацията.

— Благодаря. Но аз не разбирам напълно защо не е била предотвратена експлозията. Нима съставът на петрола не се проверява накъде?

— Напротив, проверява се навсякъде. Но анализите са стандартни: относително тегло, процент на водата, механически примеси. С търсенето на хикса никой не се занимава. Вие трябва да започнете не от сондите — те са хиляди, а по обратния ред — от заводските резервоари. След това резервоарите на производствено-стоковата служба и т.н.

Той дълго гледа Валерий и кой знае защо каза тъжно:

— Младите хора лесно пламват и лесно угасват. Хм-да… Много ще съжалявам, ако и с вас се случи така.

* * *

На базата го посрещнаха сдържано. Очевидно го бяха взели за ревизор.

Той почна да проучва документите. С часове седеше над тях, четейки всички тези разрешения за изпомпване, данните на анализите, товарителниците. Той почна отдалеко: три месеца преди взрива. Искаше да свикне, да влезе в делничния ритъм на тези документи, за да почувствува по-рязко отклонението.

Краят на февруари. Март. Април. Започна май. Наближаваше 17-и — денят на взрива. Валерий напредваше все по-бавно. Надяваше се, че в документите на този ден ще успее да намери нещо особено, необикновено. Но не беше съвсем уверен. Данните в дневниците си приличаха като близнаци. В колоните на цифрите, в изброяването на видовете петрол не оставаше място за чудо.

Мина 17-и май. И 18-и. Завърши май, почна юни. Сега той само преглеждаше, без да чете, небрежно прелиствайки страниците. Нищо, ни най-малка следа.

След това го осени една мисъл: Евгени. Намери в бележника си служебния телефон на Евгени и му позвъни.

— Погосян е в лабораторията — каза непристъпен женски глас. — Откъде го търсите?

— От градската прокуратура! — злобно отговори Валерий и с удоволствие почувствува, че тонът веднага се промени.

— Слушам ви.

— Първо, не ви, а те. На телефона е Валерий. Второ, обажда се по работа. Трябва да се направи анализ на петрол.

— Ух… — Евгени явно беше преглътнал ругатня. — Какъв анализ: количествен, качествен? За какво?

— Моля те, не ме убивай с термини. Според мен качествен анализ. За какво — още не знам. За нещо такова… необикновено.

В слушалката се чу нахален смях.

— Поздравявам прокуратурата с новата класификация на елементите: обикновени и необикновени. Каква е работата?

— Не е за телефона. Честна дума, необходимо е.

— Пак добре, че е качествен… Добре, донеси пробите утре. Дочуване.

* * *

… Евгени повъртя в ръцете си бутилката с петрол.

— Разказвай.

Той слушаше с интерес. Рошеше косата си и мислеше. След това каза:

— Предполагам, че анализът няма да даде резултат. Ние нямаме представа какво да търсим. Би трябвало да моделираме схемата на контакта — разбираш ли, заводската инсталация в миниатюра — и да пъхнем там твоя петрол. Ако всичко полети по дяволите, значи момичето не е виновно.

— А това възможно ли е?

— Теоретически всичко е възможно — философски заяви Евгени. — Практически е нужен документ. Добър, солиден документ. С печат, с подписи. Така и така — молим да монтирате инсталация…

— Евгени, ще има ли полза?

— Полза едва ли — честно си призна той. — Виждаш ли, оттогава не е станала нито една експлозия. Значи условията са възникнали и са изчезнали. Защо са възникнали и защо са изчезнали — не се знае. Може случайно да се е създала голяма концентрация на този хикс, може нещо друго… Ето вече близо два месеца! Добре, ще направя анализ и утре ще ти дрънна.

Той не позвъни нито на другия, нито на третия ден. А когато Валерий успя да се свърже с него, каза неохотно: „Нищо, всичко е нормално. Стандарт. Дали ще избухне ли? Непременно. Ако прибавиш малко взривни вещества. Да речем тринитротолуол…“

* * *

Наложи се да чака дълго… Старата облицована с изкуствена кожа врата жално скърцаше след посетителите. На Валерий му омръзна да се разхожда от единия край до другия. Взе от секретарката вестник и седна до прозореца.

— При мен ли идвате? — се чу отдалеко.

Валерий с мъка се откъсна от вестника. Прокурорът стоеше на вратата усмихнат.

— Влезте.

Може би защото влязоха заедно или от дима, който висеше във въздуха като топъл облак, кабинетът се стори на Валерий не толкова официален. И прокурорът се държеше по-просто.

— Нали няма да ви пречи, ако се разхождам. Много добре. Е, заповядайте.

Валерий предварително бе решил какво ще каже. Без емоции, само фактите. За анализа няма смисъл: резултатът е отрицателен.

— Добре сте поработили — отбеляза мимоходом прокурорът. — Нищо ново? Така. Май трябва да я предадем на съда?

— Като че ли.

Прокурорът спокойно продължаваше да измерва стаята с крачки. Каза, без да се обръща към Валерий:

— Значи не трябва да я предадем на съда.

— Защо? — престори се на наивен Валерий.

— Защото следователят не е вътрешно уверен. А защо — това, надявам се, вие ще ми обясните.

— Таирова не се признава за виновна.

— Знам. Много печално. Но само това не е достатъчно.

— Аз й вярвам, Хасан Махмудович…

Прокурорът най-после се обърна към него. Каза тихо:

— Това вече променя работата. Бяхте ли при експерта?

— Бях. Той смята, че е възможно само едно — разбира се, освен грешка на Таирова — неизвестен примес в петрола. Аз давах да анализират петрол от резервоарите. Безрезултатно. А според един мой другар… химик… това нищо не доказва…

Прокурорът дълго мълча. Махна с ръка уморено.

— Отивам при консултант.

* * *

Зала. Наредени като буква Т маси. Върволица от телефони. Осветен с лампички пулт — съвсем както в завод.

Невъзможно е да се разказва. Някой е влязъл и стои — чака Валерий да свърши. Началникът слага слушалката и замислен взема две други. Появява се секретарката и му прошепва нещо. Началникът кима.

Думите идват неугледни, бледи. Тук, в деловата залисия на плановете, въпросите и работите, неговите съмнения изглеждат като игра на фантазията. Девойка, която говори истината. Неизвестно явление. Съставът на петрола се променя. Всяка сонда… Той се сепва. На кого е седнал да обяснява. На специалисти по петрола!

— Да, да — началникът кима. — Съставът не е постоянен дори в една и съща сонда.

Отново звъни телефонът, хлопа се врата. Валерий не може повече, задушно е.

— Така не бива. Да осъдим напразно човека. — Гласът му се губи. — Това не е шега, разберете!

— Разбирам — бавно казва началникът. — Това не е шега.

Лицето му е странно, сякаш той се е замислил за нещо друго. Ръката вдига и поставя телефонната слушалка. Ясно се чува щракането — в кабинета е много тихо.

— Имате право, това не е шега — повтаря началникът. — Но добре, да продължим. И така, вие допущате, че взривът е предизвикан от особена причина: от състава на петрола или от неизвестен примес. Да речем, че е така. А как ще открием това, мислили ли сте?

— Може да се монтира в лабораторията малка инсталация…

— Да се възпроизведат условията. А, Иван Христофорович?

— Може.

— Само че това не е моя идея, а на Евгени Погосян от Института за преработка на петрол.

— Щом е тяхна идея, при тях ще я монтираме. Ще им се обадиш ли, Иван Христофорович?

— Защо не, може.

— Али Ахмедович, предупреди в добивните райони: материали, документи, проби… И изобщо нека помогнат. Нямат никак време ли? Нищо, помоли от мое име.

* * *

И първата, и втората, и третата проба не дадоха нищо.

— Винаги е така — мърмори Евгени. — Нищо, шестата ще даде резултат.

— Хм-да — каза той мрачно, когато и шестата проба излезе неуспешна. — Хм-да, ще трябва да отидем на самото място.

Валерий ставаше в пет, бързаше за електрическата железница. По-късно нямаше смисъл да се ходи, началствата изчезваха по „обекта“. Там вече не можеше да ги намери. Разбира се, „гората от сондажни кули“ е метафора. Гора няма, всяка сонда си стърчи самостоятелно. Но обединението заемаше огромна площ и началствата имаха навика да бъдат непрекъснато в движение: пеш, на трактори, на камионите, които пренасяха тръби, дори на агрегатите за хидроразрив.

По документите и на вид сондите по нищо не се различаваха една от друга. Металическа сондажна кула. Грамада, която равнодушно се кланя — помпата. Тръби и шибъри. Опитай се да разбереш кой от тези стотици близнаци има нещо общо с взрива.

Сондите в списъка му растяха като гъби. Когато ги избираше, той мъчително се бореше с чувството, че именно тази, пропуснатата, е предизвикала взрива. Вписваше я. Настървено я зачеркваше. Отново я вписваше. В края на седмицата началникът на Евгени каза подигравателно.

— Млади човече, да не би да мислите, че ние тук си играем на шикалки? Анализът изисква време. А ние си имаме план. Ако се каните да изследвате петрола от всички сонди на обединението, поискайте да организират специален институт. След някакви си десет години…

* * *

— Разбирам всичко — каза прокурорът, след като го изслуша. — Но трябва да се бърза. Вие сам знаете, сроковете…

— Ще трябва ли да вземем разрешение от Генералния прокурор на Съюза?

— Вече поискахме. Мисля, че ще ни дадат още един месец, макар и не много охотно, и тях ги натискат. А след това… след това и над Генералния има прокурор — законът.

… Събуди се с главоболие и с твърдото намерение да свърши. Как и какво да свърши — още не беше решил. Но този ден, 31 август, трябваше да стане преломен.

Той взе две таблетки пирамидон и тръгна към завода. В диспечерската му казаха, че Таирова е болна. Взе адреса й от отдел кадри. За всеки случай, разбира се. Не се канеше да ходи при нея. Излезе и изведнъж разбра, че всъщност няма какво да прави, а предстои дълъг и мъчителен ден.

Трябва да свърши. Ако не беше тази болест. Да разпита Таирова и… Вече му се струваше, че всичко зависи от този разпит. Паметта услужливо му подсказваше какво именно трябва да изясни. Без тези сведения е невъзможно да се върви по-нататък.

„Е, какво пък — си каза той. — В края на краищата следователят има право…“ Но работата не беше в правото. Той просто трябваше да действува. Беше като свита пружина — не можеше да не се изправи.

Тя живееше в Калето — най-стария район на града. Валерий дълго се лута по тесните, постлани с плочи улички. Балконите на срещуположните къщи почти се докосваха. Момчета караха велосипеди край сгради от XIV, XV и XVI век с надписи: „Архитектурен паметник. Охранява се от закона“.

— Моля, заповядайте — хазайката отвори вратата. Тя говореше лошо руски, но това ни най-малко не попречи на Валерий да почувствува, че тук обичат и уважават гостите. Ако беше просто гост…

— Трябва да видя Таирова… Назима Таирова.

— Извинете, тя е малко болна — каза хазайката.

— Аз съм от прокуратурата. Идвам по работа.

— Да-да…

Нито уплаха, нито напрегнатост, нито припряна любезност. Лицето е все същото, спокойно и любезно. Дали го е разбрала?…

— Назима много преживява. Тя е от едно далечно село, оттатък Кировобад. В града се е учила. Работи — такава радост. Това нещастие. Добра девойка. Племенница…

— Моля ви да присъствувате на разговора.

— Да-да…

Назима седеше на ниско столче край печката. Когато той влезе, стана и остави настрана книгата. С необичайна за него наблюдателност (пружината се изправяше) Валерий видя всичко: и посърналото лице, и зиморничавото движение на раменете, и заглавието на книгата — „Каталитичен крекинг“.

— Болна ли сте?

— Малко.

— Не е много малко — въздъхна жената.

— Тогава да отложим. За вас е трудно.

— Не — каза тя. — Моля, не.

Жената кимна.

Въпросите бяха приготвени предварително. Той не поглеждаше в бележника си и не записваше отговорите. Не би ги забравил, дори да искаше. Това беше негово собствено дело.

Попита:

— Помислете още веднъж. Спомнете си. Не сгрешихте ли с шибърите. Това е много важно.

Тя смръщи чело старателно, детински — мъчеше се да си спомни.

— Според мен не — каза тя виновно. — Почаках, докато температурата се понижи, и след това затворих шибъра. И отворих десния… И едва след това се оттеглих, седнах и взех дневника. Бях се замислила, не помня за какво, и изведнъж — експлозия.

Валерий стана. Разбира се, тя говори истината. Делото няма да бъде приключено днес. И изобщо не е известно дали ще бъде приключено някога. Поне обвинително заключение той няма да подпише.

Излезе на булеварда. Веднага след пожълтялата трева на лехата започваше морето. Мислите му бяха ясни. Този взрив на 17-и е изключително явление, в продължение на десетки години взривове не е имало. Значи и сондата, която го е предизвикала, трябва да е необикновена. Разбира се, необикновена. Например по-дълбока от пет хиляди метра — до такава дълбочина по-рано не са стигали. Или ново, неотдавна открито находище. Или обратното — много стара. Понякога се случва да се връщат на петролни хоризонти, които са били експлоатирани преди половин век. Тогава и крекинг не е имало… И така, първо — сондата е изключителна.

Второ, тя трябва да е влязла в строя малко преди взрива. Най-вероятно тази година… Повече взривове не станаха. Очевидно скоро след 17-и сондата е престанала да дава петрол, излязла е от строя. Това трето. Много добре. Сондите, които отговарят на тези условия, няма да бъдат толкова много.

Валерий плесна с ръце. Добра или лоша, но това е вече система. Ами какво, ако… Той си спомни: „Неизвестно на науката — това е нещо много сериозно, необикновено.“

Той беше се научил да пести минутите. Знаеше наизуст разписанието на електрическите влакове, спирките на служебните автобуси, пътуваше на всичко, каквото му попадне, дори на каруци. И пак времето не му стигаше. Дните отлитаха, изтичаха през пръстите му, губеха се в книжа, проби, тичане.

Впрочем, откровено казано, всичко е толкова мрачно. Той обикна това сложно петролно дело. Може би затова девойките, които вземат пробите, го смятат за свой. Снощи Марутин, който завежда трети район, му каза: „Зарязвай своята бюрокрация и ела оператор при мен. Чист въздух, простор. Заплатата не е по-малка, има и премиални, и бъдеще. Ще станеш майстор, ще свършиш задочно.“ Казано бе на шега, а му влезе в главата — сигурно ще го вземе…

Но работите вървяха зле. Някак много бързо се изпари главната му надежда: дълбоките сонди. Една след друга той зачеркна от списъка сондите, направени на нови площадки. Останалите не обещаваха много. Събуждаше се нощем и мъчително прехвърляше в паметта си номерата на сондите. Струваше му се, че мрежата, която е поставил, гъстата, солидна мрежа се е скъсала и проклетата сонда е избягала, изплъзнала се е като риба. Запалваше лампата на бюрото си и вземаше до болка познатите книги.

… Той се освободи рано и реши да прескочи до Евгени. Напоследък почти не се виждаха. Пристигаше в Института късно, когато лабораторията вече не работеше, и оставяше бутилката на стария портиер.

В момента, когато се качваше в трамвая, той си спомни, че вчерашните проби бяха останали в прокуратурата. Да се отбива дотам не му се искаше, но по това дело той с донякъде суеверно чувство избягваше и най-малката небрежност. Бутилките бяха само осем и в чантата се чувствуваха много свободно. Когато се качваше в тролейбуса, те така задрънчаха, че всички пътници го загледаха.

— Привет на експлоататорите на науката! — посрещна го Евгени. — Край! Днес свършвам в четири, прибирам се и на кино. Идваш ли с мен?

— Да не би другите дни да работиш до осем…

— Поне до пет, понякога и до шест.

— Не ми е направило впечатление.

— Ясно. На експлоататорите не им прави удоволствие да виждат как другите се трепят за тях. Какво носиш? Петрол от времето на баба ми?

— Точно обратното.

— Я! — Евгени се заинтересува.

Три дни преди това на бюрото си в прокуратурата Валерий бе намерил бележка: телефонен номер и кратка молба: „Обадете се по телефона в обединението на Рустамов.“

Той се учуди: какво ли се е случило? Позвъни.

— Другарят Кримов? Да-да… — мекият почти непроменен от телефона глас се стори на Валерий отдавна познат, макар да го бе чул само веднъж. — Е, как вървят работите? Нищо ново ли няма? Разкажете, моля ви се, по-подробно. — И докато Валерий разказваше, повтори още няколко пъти: — По-подробно… По-подробно…

След това в слушалката дълго време не се чу никакъв глас; на другия край на жицата мислеха, а може би и се съветваха.

— Ходът на разсъжденията ви е правилен — чу най-после Валерий. — Ако съществува такава сонда, вие трябва да я намерите. Само едно уточнение. Вие сте избирали сондите, които са излезли от строя след 17-и. По-правилно би било след 10-и. Защото минават дни, преди петролът да стигне до резервоара. Сондата може да излезе от строя, но петролът ще върви. Съгласен ли сте?

Отново десетки сонди, а откъде време… Но изглежда че Рустамов бе предвидил всичко.

— Сам ще ви бъде трудно. Затова ще направим така. Ще възложим да съберат данните. А утре… не, в други ден… вземете кола и обиколете района. Разбрахме ли се?

И ето бутилките.

— Не е лошо измислено — каза Евгени. — Тези ли са? Впрочем моят шеф пак е в командировка. Имам два часа. Искаш ли да опитам?

— Опитай — вяло каза Валерий. Той не се преструваше. Всичко вече се повтаряше: и новите идеи, и надеждите, и оптимизмът на Евгени.

— Охо! От 6 километра дълбочина. — Той взе бутилката и доста дълго се въртя около инсталацията. Върна се, седна по-удобно.

— Какво става с аспирантурата?

Валерий махна с ръка.

— Скоро ще трябва да кандидатствувам в индустриалния.

— Идеята не е лоша. Твоята специалност, откровено казано, е измираща. Като на файтонджиите. Само че индустриалният не струва. Трябва във физическия. Какво реши с делото?

— Не знам. Но обвинителен акт няма да подпиша.

— Ще те изхвърлят!

— Ще се боря. Изобщо ще видим. Аз… Почакай! Нещо щракна. Може би бушонът?

Евгени се вслуша.

— Глупости, сторило ти се е. И запомни, че бушоните не щракат. Те изгарят тихо и мирно.

Все пак той се вдигна от стола и се приближи до инсталацията.

— По дяволите!

— Повредила ли се е?

— Нищо подобно… Всичко е нормално. Аз ей сега. Вземи да почетеш нещо.

Валерий запрелиства лениво една книга. Нещо много специално — върху природата на катализата. Остави я настрана, взе нова. Валерий стана, разходи се из лабораторията.

— За бога, не ми пречи! — завика Евгени.

Той взе бутилката („Пак същата“ — учуди се Валерий) и изля в инсталацията остатъка от петрола.

— Това е — каза той с облекчение. — А ти здравата си отслабнал. И си почернял. По цял ден ли си на слънце.

— Горе-долу.

— Видя ли новия филм? Издържан е технически. Големи майстори… — той скочи и се втурна към инсталацията.

Валерий остана на мястото си. Беше щракнало като първия път. Може би малко по-силно. Като че ли тапа изхвърча от бутилка.

— Какво стана? Защо мълчиш? Евгени!

— Стана — каза Евгени — взрив.

— Това да е взрив?!

— Ти да не искаш да отнесе половината лаборатория? До опити, опасни за живота, външни лица не се допущат.

— Кажи човешки…

— Да. Да. Да. Ясно ли ти е? Да вървим, вече е пет.

— В къщи ли?

Евгени свирна презрително.

— Аз например в лабораторията.

Защо, Валерий не разбра. Сега той изобщо трудно разсъждаваше. Качиха се на втория етаж. Влязоха в лабораторията.

Евгений запали спиртната лампа, постави нещо на нея. Поиска да го свали и се изгори. Почна да ругае, да си духа пръстите. Бялата течност кипеше и се пенеше. Евгени се усмихваше глупаво и щастливо. „Окис — мърмореше той. — Ацетилен… Амоняк“. Седна и си изтри потта с кърпата.

— Неуспех? Отначало ти се излъга, така ли?

Евгени се приближи до него, постави внимателно епруветката на масата. От нея се стичаха и падаха на пода бледорозови капки.

— Напротив, успех — каза Евгени глухо. — Голям, невероятен успех.

— Значи тя не е виновна?

— Боже мой, не говоря за това. Не разбираш ли? В този петрол е примесен извънредно силен катализатор. Той е ускорил реакцията на крекинга стотици, може би хиляди пъти. Направил я взривна. Главното — той действува върху най-различни вещества. Проверих с амоняк, ацетилен, окис…

— Почакай. Можеш ли да го докажеш?

— Дори на теб… Разбира се, че мога ща докажа.

— И да дадеш заключение?

— Естествено. Институтът ще даде заключение. Ти можеш да я пуснеш или да гарантираш за нея, или да прекратиш делото. Както обичаш — тя не е виновна. А това е природен катализатор с много силно и широко действие. Навярно ще предизвика преврат в съвременната… Нека кажем по-скромно: ще ускори много процеси. Разбираш ли значението му?

— Какво току повтаряш това глупаво: „Разбираш ли“? Да не съм идиот?!

— Вече не си. Ще телефонирам да затворят сондата. А сега… — той официално се поклони. — А сега, колега Кримов, позволете ми да ви поздравя с откритието.