Еди Шварц
Отмъщение

Владо и Том тъпо гледаха. На Оранжевата Полянка, на десетина метра от мястото на бившия склад, сред грамада от издънени консервни кутии и изпотрошена апаратура се търкаляха и сито се прозяваха цяла шайка от тези… тези тукашни същества. Те думкаха по издутите си търбуси, гледаха към двамата приятели и се зъбеха доброжелателно.

— Как можахте да направите това, как? — изстена Владо.

— Кхак? К-к-кха-ак! — се опитаха да повторят звукосъчетанието онези на полянката. После изригна клокочещ кикот.

— Пък им е и весело! — изръмжа Том.

Думите му бяха посрещнати от нов взрив смях. На двамата астронавти не им оставаше нищо друго освен да мълчат величествено и глупаво. Още един удар. Експедицията завършваше като фарс.

* * *

Преди четири светлинни години Владо и Том още бяха в топлата компания на другарите си от междугалактическата експедиция, която пътуваше към съзвездието „Саламандър“. В огромната ракета имаше осигурен пълен космически комфорт. И може би и досега Том и Владо щяха тайно от командира да играят в каютата си древната игра „белот на две ръце“, която беше им показал археологът Бек, ако ракетата не бе минала на няколко милиона парсека от тази противна планета.

В оня фатален ден приборите установиха поразителната прилика на условията на тази планета със земните. Ура, там има живот! Абсорбционно-гравитационният спектър недвусмислено показваше това. А може би най-сетне ще срещнем братя по разум? Съветът на експедицията реши Том и Владо да отскочат с транспортно-реверсивната субракета до новооткритото небесно тяло и да го проучат. На връщане щяха да ги приберат.

Двамата ужасно се вълнуваха. Представяха си срещата с колосалната цивилизация на местните мислещи същества и умираха от нетърпение. Докато траеше подготовката за тяхното стартиране, те се опитваха да си представят как ли ще изглеждат тези разумни туземци. Сънуваха диви, антинаучни сънища. Владо се разхождаше с очарователна осмокрака дама по терасата на стоетажна наклонена кула, а Том спореше на философски теми с очилат пъпчив кактус.

Разбира се, и двамата трескаво се ровеха в богатата стереофонобиблиотека, за да си припомнят основните видове космическа флора и фауна. Това охлаждаше техните фантазии.

— Запомни какво ни каза Стареца — казваше Том. — Там ще трябва да събираме треволяци за Междугалактичния Хербарий и да правим кулинарни експерименти с Местните Зарзавати!

Това беше профилактика срещу евентуални разочарования. Но и Владо, и приятелят му инстинктивно се надяваха, че планетата няма да ги излъже. Те дори я нарекоха галено „Лиляна“ — на името на Владовата приятелка, изпратена като космичен метеоролог на далечния астероид АБВГД-ж. Действителността ги посрещна неподготвени. Ракетата се прилиляни на малка уютна полянка. Биха се чувствували съвсем като на излет, ако не ги смущаваше оранжевият цвят на тревата. За по-малко от час двамата астронавти построиха Постоянния Лагер — сглобиха къщичката, склада за хранителните припаси и отделно — склада за апаратурата.

— Тръгваме ли? — попита Владо, изгарян от колумбовски комплекс.

— Както кажеш — отговори Том. — Можем да останем малко, да се попечем под трите ултразелени слънца.

Но личеше, че и на него не му се почива, а просто не иска да издаде любопитството си.

— Ще се печем из пътя — отсече Владо.

Избраха си една посока, която нарекоха условно Изток, и поеха натам. Четири дни не намериха нищо особено, като се изключат две летящи къртици и още едно нещо, за което не можеха да установят точно дали е растение, животно или нито едното, нито другото.

Най-сетне, когато вече се бяха отчаяли да открият някакво разумно същество, храстите край тях изшумоляха и оттам се подаде глава с любопитно зинала уста.

— Маймуна! — радостно възкликна Том.

Клоните изтрещяха и на поляната се измъкна космато едро същество. То тежко пристъпваше на задните си лапи, а с предните стискаше як клон с окършени вейки. После се облегна на тоягата си, изтегли свитите си на тръбичка бърни напред и изфуча срещу пришълците.

— Много ми е приятно!… — объркан каза Владо.

— Как сте? — любезно запита Том.

Лилянецът въздъхна и примига. Имаше много странен вид. Изглеждаше като сглобен от различни маймунски и човешки резервни части.

— Да-а! Официалното посрещане е в разгара си. Духовата музика се отменя поради отсъствието на диригента. Той ще се роди след няколко милиона години — печално констатира Том.

— Подранили сме мъничко — мрачно се съгласи Владо. — Това тук е още маймуна.

— То вече не е маймуна, но в никакъв случай още не е дивак — уточни Том.

— По-добре да си беше само маймуна.

— Защо?

— Защото ако те нападне разярено животно, можеш да се браниш, а с тия тук няма да вземем да воюваме, я?

— Как ли ще я караме с тези музейни експонати, докато се върнат нашите?

— Том! — прекъсна го Владо. — А лагерът?

Том веднага го разбра. Ами ако тези първобитни лилянци са подушили складовете? Той бързо насочи рефлектора на видеографа на изток. Екранът се обля с трепкаща светлина, показа се Оранжевата Поляна. Но тя вече не беше безлюдна. Край транспортно-реверсивната субракета и складовете палаво подскачаха десетина маймуноподобни обитатели на планетата. Те си подхвърляха някакъв предмет и весело подвикваха с гърлени гласове. Играта им беше нещо средно между баскетбол и хокей на трева.

— Какво си подмятат? — запита Том, без да откъсва поглед от екрана.

— Не мога да разбера — отговори Владо. — Усили звука!

Том завъртя копчето и към нечленоразделните викове на лилянците се примесиха напълно членоразделни атавистични земни ругатни.

— Електронният мозък! — извика Владо с ужас в гласа.

Умният колкото осемнадесет оксфордски професори и трима член-кореспонденти на БАН електронен мозък беше в ръцете на диваците! Той не можеше да понесе такава гавра! И не я понесе: някакъв чарк му се откачи и той започна да бълва шизофренични нелепости. След това сякаш дойде на себе си, произнесе с присъщото си механично хладнокръвие няколко латински сентенции за преходността на земното (респективно лилянското) битие и млъкна завинаги.

— Веднага назад! — каза Том и двамата астронавти с възможната най-голяма скорост полетяха обратно. През кратките почивки включваха за малко видеографа. Така станаха безсилни свидетели на гибелта на Апаратурата за Подбор и Анализ на Космическа информация, на Универсалната Походна Машина за Лъскане на Обувки УПМЛО–2 и на Прахосмукачката за Космически Прах.

И ето — при пристигането си Том и Владо гледаха (както бе казано по-горе) с тъпо отчаяние изтърбушените консерви с шунка, разбитите бидончета с кондензирано мляко, сдъвканите туби с хранителна паста и най-страшното — строшения робот-готвач, последен модел на индустриалното предприятие за производство на кибернетични кулинарни агрегати „Здрава храна“.

— Сега ще бъдем принудени да си готвим, докато дойдат нашите — каза Владо.

— Имаш ли поне повърхностна представа как се прави това? — попита Том.

— Никога не съм се замислял по този въпрос. Сигурно не е чак толкова трудно.

— Лъжеш се. Дядо ми беше прочут конструктор на кулинарни машини. Той твърдеше, че за тази работа трябвало вроден усет.

Владо го погледна с надежда:

— Не усещаш ли някакво наследствено предразположение?

— Не усещам нищо освен вълчи глад — призна честно Том.

— В ракетата има кутия с концентрати — каза Владо.

— Бр-р-р! — красноречиво отвърна Том.

— Бр-р-р-р-р! Бр-р-р-р-р! — повториха лилянците и се заляха в глупав смях.

Това преля чашата.

— Добре — промърмори Том. — Много добре! Вие ще платите за всичко!

В гласа му звучеше решителност.

— Какво си намислил? — разтревожи се Владо.

Том се обърна към него. В очите му горяха мрачни пламъчета.

— И да не ти е хрумнало да ми пречиш! — отсече Том. — Те събудиха звяра в мен!

— Ясно, ясно! Дивото зове, гласът на джунглите, архаичен инстинкт и пр. — любезно се съгласи Владо. — Не разбирам само какво си намислил. Ще ги хапеш ли?

Том не отговори. Той бързо привърза на гърба си Портативния Хвърчилет. Лилянците и Владо с интерес наблюдаваха какво ще стане.

— Ще се върна след два дена! — извика Том и отлетя в неизвестна посока. Владо дремеше, когато Том се върна. Без да съблича хермоскафандъра си, той шумно се тръшна върху койката и едва тогава погледна към Владо.

— Спи спокойно! Ние сме отмъстени!

— Какво си направил? — попита сънливо Владо.

— О! Нищо особено! — каза многозначително Том. — Нищо особено! — повтори той още по-загадъчно и се изсмя през зъби.

— Казвай веднага какво си извършил!

— Казах ти вече. Отмъстих за всичко! Аз ще смуча още няколко месеца тези противни хапчета-концентрати, но и те ще ме запомнят!

— Хапчетата ли?

— Не ставай глупав! Разбираш отлично, че имам пред вид онези приятели.

Владо даже подскочи.

— Ти си им направил нещо?!

— Да, момчето ми, при това нещо страшно, ужасно, смразяващо кръвта! Отмъщението е гениално! Луцифер трици да яде! Те ще си спомнят за мен след няколко милиона години!

Том отново изпробва зловещия си смях. Получаваше се добре.

— Ще говориш ли най-сетне! — изрева Владо.

— Да — спокойно отвърна Том. — Спомняш ли си голямата пещера на източното крайбрежие?

— Спомням си.

— Е, добре. Там аз нарисувах цяла серия наскални рисунки в стил Уолт Дисней. Дълбах ги с ултразвуковата Центрофуга! А на голямата плоска скала, на която се пекохме, нарисувах с универсални неизтриваеми бои ловна сцена: десетки лилянци са обградили един колосален, голям колкото слон чайник. Освен това поне на стотина метра оставих порцеланови статуетки на различни земни теми.

— Откъде ги взе?

— Не си ли спомняш, че никога не се разделям с моята колекция от примитивни порцеланови пепелници от средата на двадесетия век?

— Майчице! — можа само да каже Владо.

— На множество добре подбрани места дълбах надписи. Опитах се да си припомня всички видове писменост. Има и клинопис, и йероглифи, а накрая дори се подписах „чертами и резами“, както казваше вашият Черноризец Храбър.

Владо мълчеше.

— Край! — доволен се протегна Том. — Те никога няма да имат вярна представа за древността си. Помисли си само: десетки хиляди палеонтолози, археолози, изкуствоведи, историци и пр. ще си имат неприятности с тези „древни паметници“! И това само след няколко милиончета години.

Том отново се засмя.

Отвън на полянката безгрижните лилянци се забавляваха. През открехнатия люк долиташе весела глъчка. Те нищо и не подозираха.

— Ще видите вие как се яде чуждо ядене! — каза Том. — Ще видите!

После помълча малко и прибави:

— Само след няколко милиона годинки.