Валентина Журавльова
Летящи по Вселената

Това е драма, драма на идеи.

А. Айнщайн

Чинът, на който седях в първи клас, беше близо до прозореца. Съвсем близо: можех да докосна с ръка нагрятата му от слънцето грапава рамка. Годините минаваха, стаите се сменяха, но аз винаги си избирах място, близо до прозореца. Нашето училище се намираше на висок хълм в покрайнините на града. От прозореца се виждаха множество интересни неща. Но най-често гледах антената на радиотелескопа. Тя ми изглеждаше малка, макар да знаех, че е огромна — обърната към небето тристаметрова чаша.

Обичах да наблюдавам загадъчните й движения. Може би затова всичко, което научавах в училище, някак естествено се свързваше с антената.

Това беше антена на радиотелескоп, който ловеше сигналите на разумни същества от други планети.

Ние бяхме приятели с антената. Когато не можех да реша някоя трудна задача, антената ме окуражаваше: „Нищо, ти непременно ще се справиш! И на мен не ми е леко. Трябва да търся, да търся, да търся…“ Напролет повърхността на рефлектора отразяваше слънчевите лъчи и по тавана на класната стая трептеше бяло зайче. Денем и нощем, в жега и студ, в делник и празник работеше антената на моя радиотелескоп.

Но веднъж тя спря. Погледнах през прозореца и я видях неподвижна, наведена надолу. Изтичах при нея. Тичах колкото силите ми държаха: училищния двор, улицата, шосето… Край антената спокойно се разхождаха хора: никой не ми обръщаше внимание.

Дълго не се връщах в интерната. Знаех: ще ме питат защо плача. Как да обясня?…

Оттогава антената на телескопа си остана неподвижна. Прочетох във вестника, че продължилите повече от четиридесет години опити да се хванат сигнали от другозвездни цивилизации са излезли безуспешни. Аз продължавах да виждам през моя прозорец решетестата конструкция на антената. Но слънчевото зайче вече не бягаше по тавана. Понякога в мен проблясваше наивна и дръзка мисъл: аз ще се поровя, ще измисля нещо и телескопът отново ще започне да шари по небето…

Станах астроном, а в астрономията си избрах проблемата за връзките с другозвездни цивилизации. Нас на шега ни наричаха „знакотърсачи“. Бях станала „знакотърсач“ в трудно време. Последният много сериозен и безрезултатен опит бе предизвикал разочарование. Много „знакотърсачи“ се бяха заели с други проблеми. Виждахме, че старите пътища са негодни, а нови не знаехме.

В нашия институт останаха тридесет души, едва ли не половината от всички „знакотърсачи“ на Земята. Нямаше хипотеза, която ние да не бяхме готови да проверим. Нашите инженери бяха изобретили свръхфини радиофилтри и бяха конструирали свръхчувствителни системи на молекулярни усилватели. Готвехме се за нови търсения.

И ето, че за два дни всичко се промени.

Вечерта на първия ден се срещнах с един човек, когото познавах много отдавна. Дълго се разхождахме в градската градина, след това покрай реката. Ръмеше ситен дъжд. Ние седяхме съвсем близо до водата и говорехме. Разговорът беше тягостен. От време на време чувах нашите гласове като че ли отстрани и си мислех: „Защо не можем да се разберем?“ Думите ни приличаха на студените дъждовни капки по шлифера ми. Всичко, което говорехме тази вечер, правеше невъзможно най-простото: да си кажем няколко добри думи. Простите и обикновени думи биха ни се сторили ненужни и фалшиви.

Връщах се в къщи пеш покрай реката. Вървях и се мъчех да си докажа, че този човек ми е безразличен. Доказателството излизаше логично и точно като геометрична теорема.

След това се спрях на моста и се замислих защо всичко стана така. Колко лесно е да се докаже една теорема и колко трудно е да се докаже любовта! През сивата пелена на дъжда виждах светлините на града и си мислех: „Те горят и аз ги виждам, ако угаснат, ще видя, че ги няма. Всичко е просто. А как да се види любовта?“

Над реката духаше силен вятър, аз измръзнах и забързах за къщи. Дълго ходих из стаята и когато ми стана извънредно тежко, почнах да подреждам книгите си.

И изведнъж забравих всичко. Прелиствайки страница след страница, аз си мислех, че във всяка епоха хората естествено са си представяли извънземните сигнали подобни на онези, които са съществували по същото време на Земята. Изобретено било радиото — и те започнали да очакват, че ще хванат радиосигнали. Излетяха нашите първи ракети — и започна да се говори за пристигане на чужди космически кораби. Възникна квантовата оптика — и почнаха да хващат светлинни снопове… Но защо непременно така? Сигналите, ако има изобщо такива, са изпратени от цивилизация, която е несравнимо по-стара от нас. Сигналните цивилизации (това е наш професионален термин) трябва да са не просто по-развити. Те са всемогъщи, те умеят да правят всичко, което не нарушава природните закони. Те ще изпратят не ония едва доловими сигнали, които ние хващаме с пределната чувствителност на приборите, а сигнали с колосална мощност. Сигнали, също тъй ярки, както светлините на града, които гледах от моста. Само слепец няма да ги види! Но ние не познаваме такива сигнали. Или те изобщо не съществуват, или…

Изводът беше зашеметяващ: сигналите са пред очите ни, ние толкова често ги виждаме, че просто не ги забелязваме!

… Това беше кошмарна нощ. Не спах нито минутка. Огън ме избиваше от мисълта, че откритието е много близко.

— Те горят — повтарях си аз, — тях всеки може да ги види. Ако угаснат, ще видим, че ги няма.

Призори бях много уморена и вече без всякакво вълнение можах отново да проследя целия ход на мислите си. Сигналните цивилизации са ни изпреварили извънредно много в своето развитие, но свръхсветлинните скорости са недостъпни и за тях. Те няма да летят, дирейки разум. Те ще пратят сигнали. И това ще бъдат не насочени сигнали, а нещо, подобно на призива: „Слушайте всички!“ Такъв сигнал автоматически ще има ефект навсякъде, където е възможен високоорганизован живот. Да речем на планетите, които имат атмосфера. Следователно сигналите ще бъдат еднотипни за Земята, Марс и Венера. А главното — те ще бъдат продължителни. Те трябва да работят милиони, дори десетки, стотици милиони години. Но какво може да издържи милиони години?! За такъв период ще се разрушат и най-високите планини…

В 9 часа сутринта започнах експеримента. Идеята ми беше проста. Бях намерила нов път, а по този път трябваше да мине машина, серийната логическа машина „Р–10“. Програмирах задачата, смисълът на която беше приблизително следният.

Да допуснем, че сме станали всемогъщи. Решили сме да изпратим сигнали на всички планети, където по принцип могат да съществуват висши форми на живот, включително и на неизвестни нам планети. Сигналите трябва да бъдат видими за всички що-годе разумни същества.

Какви са тези сигнали?

Пуснах машината, а след това занесох копие от програмата на своите колеги. У нас е прието новите хипотези да се подлагат на най-унищожителна критика. Ние изпробваме новите идеи като метал, който трябва да бъде използуван за изработването на много важен апарат.

Върнах се в лабораторията си. Машината работеше. По показанията на контролните прибори виждах, че машината поглъща все нова и нова информация. По нейно искане информацията се предаваше от централните хранилища.

Ние неведнъж бяхме използували такива машини за проверка на своите хипотези. Машините никога не се смееха. Но те разбиваха на пух и прах много остроумни идеи. Веднъж изчислихме, че на машина от типа „Р–10“ са нужни средно девет минути, за да разбие всяка нова „знакотърсаческа“ хипотеза…

Погледнах часовника. В лабораторията се бяха наблъскали всички колеги. И всички гледаха часовника. Минаха четиридесет минути, машината работеше и ние виждахме, че тя изпраща все нови и нови въпроси. Дванадесет минути тя се рови в архивите на Международния астрофизически съюз. Четири минути трая разговорът й с Пулковската обсерватория. И изведнъж пълна изненада: машината за дълго време се свърза с информационния отдел на Киноархива. Не знам какво търсеха там нейните електронни събратя, но това трая повече от три часа.

Ние чакахме. Някой се сети да телефонира да ни донесат обеда тук в лабораторията. Машината се свързваше с най-различни организации. Приличаше на човек, който, запъхтян от бързина, задава въпрос след въпрос.

В шест часа вечерта ме накараха да си почина. Отидох в библиотеката и легнах на дивана. Обещаха ми да ме събудят след един час. Когато се събудих, беше дванадесет без пет. Втурнах се към „Р–10“. Тя работеше. Казаха ми, че от девет часа машината обработва данните за Марс и Венера.

Останахме цялата нощ. Почти непрекъснато звънеше телефонът, питаха ни, но какво можехме да отговорим?… Сигналите можеха да се окажат нещо всеизвестно, обикновено. И ние разбирахме: няма да бъде много лесно да се пречупим и да погледнем по новому на нещо, което от памти века се е смятало за земно…

В осем часа сутринта машината свърши работата си. През нощта бяха долетели астрономи от Москва, Мелбърн и Отава. Стаята не можеше да побере всички и мнозина стояха в коридора. Егоров, нашият началник, се приближи до буквопечатащата апаратура на машината, натисна клавиша и машината кратко предаде:

— Северните сияния.

Ние се слисахме. Идеята за северните сияния се бе появила у нас още вечерта, но кой знай защо я отхвърлихме. Един през друг ние формулирахме първия въпрос:

— Северните сияния зависят от Слънцето, нали?

— Да — отговори машината. — Сигналите се налагат върху идващия от Слънцето поток корпускули. За продължителни сигнали е целесъобразно използуването на местна енергия. А сигналният характер на полярните сияния се проявява в закономерното редуване на окраската.

Вдигна се такъв шум, че нищо не можех да разбера. Машината бе обсипана с десетки въпроси, но Егоров каза:

— Не всички наведнъж! Най-напред трябва да узнаем как именно, с една дума, как се променя цветът на сигналите.

Той програмира въпроса, а машината отговори:

— Периодичността е две и половина години. Продължителността — един и половина–два часа. Всеки две и половина години аналогични сигнали се наблюдават и в полярните сияния на Венера и Марс. Най-доброто описание, по данни на Диони — Исландия, е от 1865 г.

След един час ни донесоха микрофилм, снет от книгата на Диони. Ето как е описано в нея това сияние.

„Съобщиха ни, че северното сияние започва, и ние се покатерихме колкото е възможно по-бързо на най-високия покрив на форта. Близо до зенита припламна бял облак. Отначало се осветлиха краищата на облака, след това той лумна и бяла светлина заля небето и морето. Изящните мачти на нашата шхуна ясно се открояваха на тази северна светлина. След това през бялата светлина, която бе постигнала пълен блясък, видяхме червена лента. Това не бе толкова често описваната дъга, а трептяща лента с добре очертани граници. Внезапно червената лента угасна. Небето ни се стори пусто, но скоро лентата пламна отново. След това червената светлина на лентата бе сменена с жълта. Тези светли ивици изглежда бяха съгласувани помежду си. В продължение на половин час те се появяваха и угасваха в еднакви интервали от време, след което видяхме сноп цветни лъчи. Дълги светещи стълбове се издигаха нагоре, смели и бързи. Те бяха с различен цвят — от жълт до пурпурен, от червен до изумруден. И сякаш, завършвайки това величествено зрелище, на небето отново се появиха червени и жълти редуващи се ленти. Те постепенно се издигаха нагоре и се превърнаха сякаш в брачен венец на небето. Сиянието взе обикновения си за тези места вид.“

Ние дълго мълчахме. След това някой каза:

— Две червени ленти и една жълта… Това е нещо като повикване за предаване. А самото предаване — това са светлинните припламвания във вид на стълбове.

Да, тук се долавяше някакво различие от обикновените форми на сиянието… Но ние не успяхме да намерим подробно описание или цветни кинокадри на основната част на „предаването“. Северното сияние е обикновено явление, на никого не беше хрумвало да го разглежда като сигнали на други цивилизации и да прави снимки непрекъснато в продължение на две-три години. Открихме само няколко кадъра, в които случайно бяха попаднали сигналите на „повикването“. Това беше лента от стар кинопреглед за морски бой в полярна нощ. През ослепителните избухвания на оръдейните залпове и огнените линии на трасиращите снаряди бе трудно да се различат призивните сигнали на Космоса…

* * *

Сега, когато пиша тези редове, въздухът трепти от грохота на мотори. На станция „Северен полюс“ дойде нова група винтолети. Ако хипотезата е вярна, след седемнадесет дни ние ще видим „сигналното“ сияние. Наблюденията ще се водят на полюсите на Земята, Марс и Венера. Ние работим денонощно, както работеше някога без почивка антената отвъд моя прозорец.

Може би милиони години са пламвали тези светлини. Те са сияли над безлюдната Земя. Светили са на пещерния човек. Светили са в оня ден, когато в Рим на площада на цветята е бил воден към ешафода Джордано Бруно…

Над Земята безспирно са припламвали звездни сигнали. Те са били затулени понякога от заслепяващия огън на войната. Гледали са ги очите на хора, погълнати от своите грижи. Но ония, които са ги пращали, са били търпеливи. Те са знаели, че ще настъпи време, когато човекът — пръв беше човек от моята родина — ще полети в Космоса. Знаели са, че ще дойде време, когато сигналите ще бъдат забелязани. Това време дойде!

Ние ще чуем гласовете, летящи по Вселената…