Владимир Немцов
История с копчето (Из записките на радиоконструктора)

На изследователя-конструктор се налага често при неговите творчески търсения да излиза далеч зад стените на своята лаборатория.

Такъв е примерът с историята, която стана в конструкторското бюро, в което някога работех.

Историята, която ще разкажа, не е измислена, а действителна случка, станала в една от лабораториите в зората на изграждане на съветската радиопромишленост.

При мен, в лабораторията, работеше техник — още твърде млад човек, енергичен, пламенен, увличащ се — с една дума, склонен към истински творчески труд. Именно от такива хора излизат смели инженери, готови на всичко заради любимата работа.

Веднъж ние с този техник — да го наречем Паша Курбатов — конструирахме нов радиоапарат. За изработването на бобинките ни бе нужен материал, отговарящ на най-високи изисквания — диелектрик, притежаващ отлични електрически качества и при това много траен, който би издържал удари, и годен да понася студ и топлина.

Помня колко печални разочарования ни донесоха първите образци на радиодетайли от новия материал, така наречения „полистирол“.

Електрическите свойства на полистирола бяха забележителни, този полупрозрачен материал причиняваше минимални загуби.

Но радостта ни беше преждевременна. Бобините, направени от него, не издържаха на топлина и студ и изведнъж ни в това, ни в онова време се пукаха.

Инженер-химиците, които разработваха полистирола, бяха в отчаяние, а радиотехниците ги караха да бързат и изпращаха безрадостни протоколи от изпробванията, където откровено пишеха това, което мислеха за новия материал.

Трябваше да се намери нова технология за получаване на полистирол.

По това време получаването на пластмаси беше за промишлеността новост, и то не напълно ясна. Някои производствени колективи пускаха лоши канчета за бръснене, някакви пъстромраморни чинии, мастилници и играчки. Тези изделия бяха нетрайни.

И ето веднъж Паша Курбатов намери на пода копче.

То беше прозрачно, но нито от стъкло, нито от целулоид, а от някаква нова пластмаса.

Паша ми показа копчето, а аз веднага се заех с лупата и пинцета. Материалът се оказа траен и от леките удари не се явяваха пукнатини. Това не беше галалит.

В термокамерата копчето издържа доста висока температура.

Определихме и електрическите свойства на този материал. Предварителната проверка показа, че така нареченият „ъгъл на загубите“ в него е доста малък.

Нещастното копче драскахме с нож, дупчехме го, чукахме го. То издържа всичко.

Най-после в лабораторията се появи материалът, който ние така дълго търсехме! Значи, той някъде се произвежда. Невъзможно е в целия Съветски съюз да съществува само едно такова копче.

Ние не знаехме химическия състав на тази прозрачна пластмаса — нека нея да я изследват химиците, а ние през това време ще търсим фабриката, произвеждаща чудните копчета, и ще поръчаме бобините за нашите радиоапарати. След това, ако се наложи, ще извикаме ленинградци и на тях вероятно ще им е нужна технологията за изделия от полистирол. Откъде да знаем, възможно е съвместните усилия на инженерите от фабриката за копчета и учените химици от института да дадат именно този материал, който е така нужен за радиопромишлеността.

Казах на техника:

— Паша, поставя се задача. Трябва да се узнае откъде у нас в лабораторията е попаднало това копче.

Още същия ден техникът пристъпи към прилагане чудесата на разузнавача.

За съжаление авторите на детективските романи му пречеха да види главното и често го насочваха към лъжливи и много забъркани следи.

Курбатов започна с това, че реши да установи кога загадъчното копче е попаднало в лабораторията.

Изясни се, че днес сутринта прислужницата е помела и не бе невъзможно да е оставила копчето незабелязано, тъй като то бе на видно място посред стаята.

По-нататък несъмнено бе, че прозрачното копче с рисунка може да бъде само от женска дреха.

У нашите лаборантки подобни копчета не се намериха, значи загубило го е някое външно лице. Кой е идвал днес в лабораторията?

Сутринта идваха много сътрудници на института: от съседните лаборатории, от конструктивното бюро, от опитния завод, секретаря на главния инженер и девойка от плановия отдел.

Още преди звънеца за обяд Паша се отправи към столовата.

Той беше уверен, че ще види върху роклята на някоя драгоценните прозрачни колелца.

Впрочем в дълбочината на душата си той все пак допускаше почти невероятната възможност да съществува само едно копче на дрехата. Паша с пристрастие разпитваше сътрудничките на лабораторията и другите отделения не са ли виждали някъде такива копчета.

Аз в същото време звънях до всички московски предприятия, произвеждащи галантерийни изделия.

Председателите на занаятчийските артели, техническите ръководители за производства на дребно, произвеждащи зъбни четки с дръжки от пластмаси, гребенчета и копчета, в един глас ми отговаряха, че никога нищо не са чували за прозрачни копчета, направени от друг материал, а не от стъкло, галалит или целулоза.

Цялата надежда беше в Паша. Но той се върна от столовата разстроен и разочарован; никоя от сътрудничките на института не беше загубила прозрачно копче.

Ето го едно единствено лежи на дланта на техника Паша, продупчено, издраскано, очукано с чукче, изтърпяло всичко заради науката.

За историята с копчето чуха и инженерите от съседните лаборатории. На тях също им беше нужен добър изолационен материал, с много по-високи механически и температури свойства от всички досега.

— Паша, мили! На тебе гледа цялото човечество — молеха инженерите. — Нима при твоя талант не ще можеш да узнаеш откъде се е появило това копче в лабораторията.

Паша смутено мачкаше кепето си с ръце и въздишаше.

В лабораторията се яви и самият заместник-началник на техническия отдел. И той ни посъчувствува на мъката и се замисли.

— Почакайте — изведнъж каза той и се приближи към телефона. — Мухин, ти с кого беше днес в четвърта лаборатория? Да, когато донесохте лед за камерата.

Изясни се интересна подробност, която после послужи на Паша за пътеводна нишка в търсенията му. Оказа се, че още преди започване на работа в лабораторията действително е идвал Мухин — работник от нашия технически отдел, при това заедно със сътрудница от специалното производство, дето се получава сух лед.

Девойката донесла лед и помогнала на Мухин да го постави в камерата.

— Адресът на мястото, откъдето се доставя сухият лед, е известен — дълбокомислено разсъждаваше Паша. — Фамилията на разносвачката на леда? — Паша ще я узнае от Мухин.

— А кой я познава? Ще се справиш в бюрото за пропуски, там ще ти кажат не само фамилията, но и номера на личната й карта.

Паша отиде във фабриката И там, като застанал до вратата, зачакал кога от вратата ще излезе Люба Карпова (той узнал името и фамилията й).

Пазачът обещал на настойчивия младеж да му покаже девойката.

Паша не разказал на пазача за копчето, тъй като това би звучало недостоверно, но за да обясни своето поведение, той казал, че търси братовчедката си, които не е виждал от детинство.

„Знаем ги ние тия братовчедки. Да беше го измислил по-добре“ — говорели насмешливите очи на стареца и бедният техник, като не знаел къде да се дене, стоял червен като домат.

Той познал Люба веднага: на бялата й блуза блестели същите прозрачни копчета.

Паша се завтекъл към девойката и без да обръща внимание на другаря й, нито на пазача, който укоряващо клател глава, повлякъл Люба настрана и протягайки й копчето, заеквал от вълнение:

— Откъде… сте… ги купили?

Трудно било да се докаже на девойката, че подобен въпрос на непознатия младеж се оправдава от интересите на науката. Люба просто помислила, че момъкът или не е съвсем нормален, или я разиграва нарочно.

Паша разбрал всичко това, Той бърза измъкнал от джоба си пропуска, показал комсомолския си билет, клел се, бил се с юмрук в гърдите и се страхувал, че изплашената девойка ще плюе на всички доказателства и ще избяга.

Страсната реч на младия поборник на науката, неговото искрено вълнение и честните открити очи покорили моминското сърце.

Люба отговорила на всички въпроси на интересния младеж.

Положението обаче неочаквано се усложнило в най-главното: Люба не можела да каже къде се продават тези копчета. Тях майка й ги купила. „Мама сега я няма в Москва. Тя е кондукторка във влака «Москва-Симферопол» и ще се върне в къщи след няколко дни.“

Паша въздъхнал и веднага назначил среща на девойката за в неделя пред киното, когато ще се върне от пътуване майка й. Но не трябва да се губи време, трябва да се търсят копчетата и по други пътища. Да се обходят всички магазини в Москва, може пък нещо да се намери. Но един да върши това е трудно. Трябва да се мобилизират всички другари, а за това пък са необходими образци от тази галантерийна продукция и Паша със страх в душата си помолил девойката да замени всичките й копчета с най-хубавите в света — с кристални, златни или други. Люба разбрала, че заради науката е длъжна да се жертвува. Тя гордо се отказала от златните копчета, побягнала в цеха и връщайки се вече в работна куртка, изсипала в ръцете на техника отрязаните от блузата образци на бъдещия радиоматериал.

Заплетеното кълбо

В търсенето на копчетата вземаха участие все нови и нови хора: Люба Карпова, другарите на Паша от лабораторията, работници от техническия отдел на института, занаятчии от опитния завод и комсомолци, копирачи от чертожното бюро.

Уви, нито в един магазин на Москва и предградията не се намериха търсените копчета.

Настана денят на свиждането с Люба. Тъй като на Паша дотогава не му се бе случвало да се среща с девойка, той се прилепил до телефонната будка и се стараел да бъде незабелязан.

Девойката се бавела, а душата на Паша трептяла. Но когато Люба най-сетне се появила, станало ясно, че майка й пристигнала, но за копчетата нищо утешително не можела да каже. Копчетата били купени от галантерийно магазинче на някаква станция някъде между Москва и Симферопол. В това Любината майка била уверена. Повече от това тя можела да съобщи само, че копчетата са купени през деня, в дъждовно време. Ето всичките подробности, които Паша узнал. Положението не се облекчи, а копчетата, получени от Люба, продължаваха да се изпробват в лабораторията.

Едно от тях дадохме на химиците, които дълго го мъчиха, заливаха го с киселини и основи и накрая го разтвориха съвсем в някаква летлива течност и заявиха, че пластмасата, от която е направен изследваният образец-полистирол, и технологията на получаването му заслужават най-сериозно внимание.

Опитният завод към института ни предаде детайли за нови апарати, сглобяването и монтирането на радиостанцията трябваше да направим с Паша Курбатов.

Но той не може да монтира радиостанцията, защото не може да се примири с бобините, направени от ебонит или текстолит.

„Истински позор, пълно отстъпление от напредничавата наука!“ — мислеше Паша.

Прозрачните копчета му се присънваха през нощта ту пришити на картон, ту пълзящи на лента, ту играещи на хоро.

Преди съмване от тях като че ли се образуваха забележителните радиомакари, звънящи като стъкло, и ръбести изолатори.

Насън Паша ги чукаше, пилеше, но на блестящата повърхност на макарите не оставаше нито драскотина, нито пукнатина. Техникът изпробваше новия приемник, на който макарите и другите части бяха от полистирол. Приемникът на Паша се оказа толкова чувствителен, че Паша… за съжаление само насън… пръв в света прие сигнали от Марс.

Паша се уверяваше, че от качествата на изолационния материал зависи всичко, че без новата пластмаса не може да съществува съвременната радиотехника и отново се хвърли в търсения.

„Щом като кондукторката казва, че е купила копчетата през деня, значи ще изхвърлим от сферата на наблюденията голяма част от пътя, през който влакът преминава през нощта“ — мислеше момъкът.

Паша изучи разписанията и определи, че магазинчето с копчетата може да се намира някъде между Белгород и Лозовая.

Но и тук станциите не са малко.

Паша научава къде и кога се отварят и затварят търговските пунктове и имат ли почивка.

След това той се заема да размотае още една нишка от заплетеното кълбо: на станцията имало дъжд… Как би могло да помогне това? В харковските вестници от миналия месец бе посочено, че дъжд е валяло в цялата област… На Паша дъждът не допадна и той престана да се занимава с него.

Любината майка също се впусна в търсения и се стараеше да си припомни нови подробности, които биха могли да помогнат на работата.

— Някакви физкултурници слизаха на тази станция — замислено, разтърквайки слепите си очи, говореше кондукторката. — Може да се каже, че аз за тях и в локва влязох. Загледах се… Момчетата като един високи, фланелките им пъстри…

— Какви фланелки? — се хвана техникът. Не може ли тя да каже колко бяха физкултурниците. — Девойки не видяхте ли? Не?…

Навярно това са футболисти. Възможно е те да са дошли да участвуват в календарната игра и ето дошли са не с местен влак, значи сравнително отдалече. На станцията, по думите на Любината майка, ги посрещнали тържествено, като че това било не обикновено, не редовно пристигане.

Вярващ в своята щастлива звезда, Паша започна трескаво да рови в спортните вестници и списания.

В централните издания не се намериха никакви сведения.

Паша се зае с местните вестници, след това започна да пише в районните физкултурни организации и на други места…

След две недели настойчивият техник можа точно да каже на коя от станциите в дъждовния юнски ден са слезли за участие в игра футболисти и от коя спортна организация.

Цветът на фланелките на футболистите съвпадаше напълно с описанието на кондукторката.

Паша Курбатов изпратихме в командировка на тази станция.

След два дни той ни изпрати телеграма: „Намерих копчетата тчк. Търся производството тчк“.

Почти цяла неделя от Паша нямаше известие. Накрая той се появи сам, щастлив и сияещ. Той бавно разтвори пакета, като го освободи от вървите и хартията, и в кутията ние видяхме купчинка от прозрачни колелца от новата пластмаса.

Разказ за майсторите

Не ще разказвам подробно за всички приключения на младия техник. Той се ровел в пачките фактури на завеждащия галантерийното магазинче, няколко пъти бягал в някаква търговска база, след това ходил в Харков, а оттам в малък районен градец, където и намерил в един полусутерен дребно полузанаятчийско производство на пластмасовите копчета, което водил стар майстор.

Този майстор веднъж с една партида прах от пластмаса, напомнящ общоизвестния карболид, получил и няколко килограма неизвестен нему бял прах.

Били изказани няколко предположения, че този прах, който се оказал полистирол, се приготвял в заводска лаборатория или край Москва, или в Ленинград.

Дълго време старият майстор се мъчил, изпробвайки загадъчния прах.

Копчетата от него или се разсипвали като сухи бисквити, или били мръсни и мътни.

След много опити майсторът все пак намерил необходимата температура, налягане, режим на нагряване и охлаждане, т.е. разработил технологията за пресоване на изделия от полистиролов прах.

Старият майстор не знаел, че изработваните от него прозрачни копчета от неизвестния нему прах ще помогнат на учените да създадат нужния изолационен материал за радиоапаратите.

Говори се, че в малкия градец, дето работел старият майстор, дошли химици от столичната лаборатория, научили технологията за изготвяне на копчета от полистирол, подробно записали всички данни, поблагодарили на майстора и се върнали за работа над новите пластмаси.

Не един от старите майстори им е помогнал. Опитните технолози на радиозаводите упорито са търсили начини за изработване на трайни детайли от полистирол.

Стотици специалисти участвували в тази работа.

Ето на масата пред мене лежи къс висококачествен кабел, останал от проводниците на телевизора. Под гъвкавата медна обвивка на дебелия проводник са скрити прозрачните еластични нишки. Това е изолация от полистирол, в нея почти няма електрически загуби и най-капризните ултрависоки честоти могат да минават по такъв кабел стотици километри, както автомобилите се носят по гладък равен път. С тези свойства полистиролният кабел се използува за далечни многоканални връзки, работещи с висока честота.

Проводникът, който се спуска от антената на моя телевизор, по-рано бе обикновен, какъвто се използува в осветлението, но после го замениха с високочестотен кабел и образите на екрана станаха по-ярки и по-отчетливи.

В малкия носим приемник, който е направен с миниатюрни лампи, стоят макарки и сигурни кондензатори от полистирол. Гледайки тези детайли, аз си спомням Паша Курбатов, майстора, който правеше прозрачните копчета, и другите майстори, инженери, изследователи, хора с неукротима жажда за изследване.