Игор Росоховатски
Господарите на Космоса

… Остана едно сребристо-зелено прозорче. Само телеекранът на първия наблюдател продължаваше да свети. На него пратениците на Земята следяха чуждия звездолет.

— Те навлязоха в метеорния поток — каза Петър.

— Може би потокът не е страшен за тях… — произнесе Алва със стаена надежда и притихна. Все едно не можеше да се предприеме нищо повече. Предавателят изпрати предупреждението, но дали то беше стигнало до чуждия кораб, дали го бяха разбрали там?

Лео се умърлуши. Повдигаше му се. Мина му през ум, че трябва да посрещне смъртта си достойно, поне да се опита. От този космически капан нямаше измъкване — двигателите и всички прибори — освен предавателя и един телевизор — бяха излезли от строя под ударите на метеорити. За да се поправят, трябваше някой да излезе от звездолета. Но това бе невъзможно. Радиацията в този сектор беше такава, че вън човек със скафандър умираше след няколко минути, дори ако дотогава не го убиеше някой метеорит. И все пак космонавтите се опитаха да направят това на три пъти. Три опита — трима загинали.

„Хората са много крехки — помисли си Лео. — И енергетичната им обмяна е много малка. Те получават енергия главно от храната и кислорода, съвсем малка част от слънчевите лъчи и радиацията поглъщат непосредствено и я отдават през косата си във вид на излишна радиация и през кожата си заедно с топлината. Космосът ги убива с един свой полъх — с една мощна порция излъчване. Ако можеше да се промени енергетичната обмяна поне на космонавтите, за да получат те възможност да усвояват големи дози излъчване… Наистина, опити в тази насока бяха правени на Земята и на Венера още щом бе разшифрован напълно кодът на наследствеността и хората се научиха да създават от безжизненото живо. Но още колко време трябва да мине, докато човекът започне да променя себе си? Ако съумее…“

Наоколо се простираше черна бездна с неподвижни светулки из нея. Тя не е враждебна към хората. Просто е безразлична към съдбата им. Тя се развива по свои закони и ако не ги знаеш, осъден си на смърт — това е всичко. Хората усъвършенствуват звездолетите си, но загадките на космоса са неизчерпаеми. А всяка неразгадана загадка увеличава опасността. Колкото повече се отдалечаваш от Слънчевата система, толкова повече стават загадките.

През тия последни дни от своя живот Лео все по-често си представяше родната Слънчева система. Той беше се родил на изкуствен спътник на Земята — родителите му работеха там. Порасна в пансион на Земята. Младостта му премина на Марс. Там остана всичко най-скъпо. Оттогава по часовниците на звездолета бяха се минали две години, а по календарите на Земята и Марс — много векове. Там всичко трябва да се е променило. Но все пак там е родината: познатите орбити на ракетите, разкритите тайни, синкавата звездичка в черната пропаст. Добре, че на човек му остават спомените и той може да си избира най-добрите от тях.

— Този звездолет е по-съвършен — чу се гласът на Алва, която не отместваше поглед от екрана.

Лео си помисли: „По-съвършен… Какво значат тези думи в сравнение с безкрайността на Космоса?“

— Приготви се за предаване! — раздаде се командата на Петър.

„Няма какво, дългът преди всичко. Трябва да им предадем информация“. Това помогна на Лео да се съвземе. Той видя на екрана първите кадри от филма за Земята. Там, в чуждия звездолет, може би също ги виждат. Те ще получат представа за хората, с които се разминават, за обречените пасажери на титановия ковчег, в миналото — свръхмощен звездолет.

На екрана се редуваха геометрични фигури, карти на звездното небе, схеми на атоми. След това — етапи от историята на Земята: градове, изкуствени спътници, космодруми…

Лео гледаше екрана. Сега на него ще се появи отговорът, ако…

Отговорът се появи.

Отначало космонавтите видяха пътниците от чуждия кораб. Мащабът в долната част на екрана показваше, че по размери те значително превъзхождат хората. Ръстът им надминаваше пет метра. Лицата им не се виждаха. Космонавтите бяха обвити с някакви светещи полупрозрачни ципи. Около главите им припламваха и гаснеха малки мълнии.

„Те имат енергетични костюми — помисли си Лео. — Интересни същества. Такива не бяхме срещали“.

Но ето че един от космонавтите започна да се вижда по-ясно. Проличаха очите, веждите, устата.

— Те приличат на нас — каза Петър и Лео си спомни безкрайните дискусии за разумните същества от другите светове. Някакъв учен беше писал: „Излишно е дори да се мисли за такива същества. Всеки свят създава свои форми на живот.“

Космонавтът на екрана каза нещо, но хората от Земята не можеха да го чуят. После за миг екранът избледня, а след това на него се появиха кадри от филм за някакъв друг живот. Появи се подобие на кокоше яйце — с ядро и обвивка. Някакви овално извити телца се впуснаха в чудноват танц, започнаха да се делят и разпръскват, да се събират на групички.

Всичко това беше много познато.

„Делене на клетка и танц на хромозомите“ — спомни си Лео.

Хромозомите бяха разкъсани от тънките игли на лъчите и пак се слепиха. Блеснаха формули. Кой знае защо, Лео и неговите спътници ги разбираха. Това бяха формулите на синтезата на белтъка, на строежа и измененията на нуклеиновите киселини, които съдържат записите на наследствеността.

Лео погледна Петър. Аха, даже по неговото лице се изписа смайване. Откъде ли са научили чуждите космонавти земните означения? Защо това, което те показват, е толкова познато?

Екранът пак остана празен. В единия му ъгъл увисна неподвижно блестящ пръстеновиден звездолет. Няколко точки се откъснаха от него и започнаха да се увеличават постепенно. Ето че стана възможно да се различат фигурите в пулсиращи ципи с дълги шлейфове. Космонавтите летяха към кораба на земните пътешественици. Те бяха без скафандри. В ръцете си държаха някакви прибори.

Лео затвори очи. Той знаеше какво ще се случи сега. Метеорният вихър ще се стовари върху дръзките звездоплаватели, убийствените космически лъчи ще поразят мозъка им.

Някой от спътниците му изтърва възглас на възхищение и Лео отвори очи. Той успя да забележи на екрана облачето от разпръснатия метеорит край енергетичната обвивка на един от космонавтите. Чужденецът остана невредим и продължи пътя си.

Лео забеляза радостните усмивки на Петър и Алва. За тези, които им се притичат на помощ, не са страшни нито метеоритите, нито, очевидно, космическите лъчи. Енергетичните обвивки ги предпазват сигурно. Това са истински господари на Космоса. Откъде ли са те, от коя звездна система? Къде ли животът е могъл да се появи в такава могъща форма? Може би там, където бушуват огнени вихри и радиацията е хиляди пъти по-голяма от земната? И защо при цялата тази разлика те толкова приличат на хората от Земята?

Надеждата за спасение замъгли разсъдъка на Лео. Може би това е предсмъртно бълнуване? Но защо той вижда всичко толкова ясно и отчетливо?

Космонавтите изчезнаха от екрана. Те вече бяха до кораба на земните хора. Ако можеха да се включат и другите екрани, сега щеше да се вижда какво става там!

Петър скочи от креслото. На пулта светнаха лампички — една, две… десет… Пламна синьото сигнално око и Алва непроизволно натиска бутона, с който се отваряше седми отсек.

Лео не помнеше как стана от креслото. Той стоеше до другарите си в напрегната поза и гледаше втренчено в мрака зад широко отворения люк.

Там се появи гигантската матова фигура на един космонавт. Той се приведе и влезе в командния отсек. Гласът му заглуши тежкото дишане на тримата:

— Здравейте, земляци!

Лео отстъпи по-далечко от влезлия. Петър и Алва се хвърлиха към него, завикаха нещо. Думите им не се разбираха.

На Лео му се зави свят. Той припадна.

… Той виждаше кръгове, жълти и зелени петна. Паметта му се връщаше бавно. Над самото си ухо той чу гласа на Петър:

— Опасността мина.

„Коя опасност? — помисли си Лео. — Нима нашият звездолет е спасен?“

Петър произнесе още няколко фрази и Лео разбра, че думите за опасността се отнасят до неговото състояние. Той отвори предпазливо очи.

Познатото помещение. Двама огромни космонавти с матови обвивки. До тях, сякаш за да подчертаят размерите им, стоят Петър и Алва.

— Всичко е наред, братле — усмихва се Петър.

Лео го загледа отчуждено.

— Трябва да му обясним веднага всичко — каза Алва.

Петър сложи прохладната си ръка върху челото на Лео.

— Това са хора от Земята — каза той и посочва гигантите. — Те са стартирали оттам само преди няколко седмици по земните календари. Но корабите им развиват много по-голяма скорост от нашия. Те приели нашите сигнали и побързали да ни помогнат. Не можали да определят веднага, че нашият звездолет е от Земята. Едва когато сме започнали предаването, разбрали това и се опитали да ни съобщят кои са. Но ние не чувахме думите им и не разбрахме какво са искали да ни кажат с кадрите от своя филм. Нали помниш, че там имаше кадри за деленето на клетката, формули за синтезирането на белтъка?

Лео се опита да кимне утвърдително.

— И, разбира се, помниш колко столетия са изминали на Земята през времето на нашия полет? — продължава да го разпитва Петър. — А през това време хората напълно са овладели изменянето на наследствеността…

— И са се изменили?! — Лео се надигна на един лакът.

— Да. По такъв начин те са променили енергетичната обмяна в организмите си. Енергията, която нашият организъм не може да усвои и която го погубваше, те използуват като допълнителен заряд. Подробностите ще научиш после, когато оздравееш и закрепнеш. Намираме се в нашия кораб, връщаме се към Слънчевата система. Техният звездолет не притежава необходимата за нас защита…

Лео се загледа в тези, които ги спасиха. Зад матовите обвивки лицата на космонавтите изглеждаха загадъчни и строги. А на екрана се виждаха размазани звездни простори. Корабът вървеше с голяма скорост. Като следа зад него се точеше пламтящо петно — светлината на звездите.