Ян Винарж
Еста (Из бележника на репортера)

— И така, вие искате да научите нещо за тях…

Докато Шевцов не проговори, изобщо не знаех дали е чул въпроса ми. И сега той седеше все така полуизтегнат в удобното кресло, с притворени очи. Държането му никак не ме учудваше — той трябваше добре да си отпочине. Аз дори не знаех дали ще се съгласи да разговаря, а май че и той не знаеше това. Но най-сетне се реши.

— Значи искате да ви разкажа за тях — повтори той. — Но защо?

— С удоволствие бих написал нещо — отговорих му и веднага изложих единствения аргумент, който ми хрумна. — Хората трябва да научат за тях.

— Съгласен съм с вас. — Сега вече Шевцов отвори очи и започна да ме разглежда внимателно. — Но защо се обръщате именно към мен? Най-интересното ще научите на Земята в Биохимическия институт или от доктор Лее, когото изпратиха тук. Идете при него!

— И все пак научната страна на въпроса е най-важното. — Той, естествено, знаеше това, а беше убеден, че и аз го знам, но сигурно искаше и аз да го повторя. Сякаш, за да се убеди, че сведенията му ще попаднат в добри ръце.

— Че се обръщам към вас, също така не е случайно: та нали вие ги открихте тук, на Еста, нали още от самото начало вие се занимавате със случая.

— Не би могло да се каже, че от самото начало — възрази Шевцов. — Това вече беше втората част. Всичко е започнало преди сто и петдесет години и за истинското начало ние знаем само от техния палубен дневник. Четохте ли го?

— Да, или по-скоро отделни места…

Бях го прегледал вчера, веднага след кацването ни. Това беше обикновен палубен дневник, но всички събития в него бяха така живо изложени, че аз се почувствувах почти като действителен участник.

* * *

— Един месец — каза Рос и се отмести от затихналата програмна самодействуваща изчислителна машина. Черната буря, незаглушавана вече от тракането на машината, отново гръмна във високоговорителите.

Най-напред се обади Гранди, капитанът на тази първа експедиция, изпратена на планетата Еста:

— Всички ли? — попита той.

— Всички — потвърди Рос, който беше вече напълно спокоен като останалите. Колко чудно е, помисли си той: ние никак не приличаме на корабокрушенци, намиращи се на тридесет парсека от Земята, на чужда непроучена планета, в една доста повредена ракета, която никога не ще може да стартира. Никой не би разбрал, че ни остават едва четири седмици живот. Това само ние знаем и външно по нищо не личи.

* * *

Всичко започна преди четиринадесет дни, когато Нина дойде при Рос.

— Много чудно, Нина — стисна той още веднъж ръката й под лакътя. — Тук ли те боли? И сега, нали? — Рос се замисли. Укрепващото лекарство би трябвало вече да действува — май че няма да излезе навехнат мускул. Но какво може да бъде, дявол да го вземе?…

— Едва ли е нещо сериозно, но все пак протегни ръката си. Малко ще те заболи.

Той взе един от наредените на масата инструменти, допря го до опънатата кожа на ръката и и натисна копчето.

— Това е всичко, Нина. Засега не уморявай ръката си.

Щом момичето затвори вратата зад себе си, той извади с пинсета тънката игла от инструмента, нагласи я под микроскопа и започна да регулира микроманипулатора. Едва видимата частичка от мускула, която иглата беше измъкнала, трябваше внимателно да се нагласи за наблюдение с електронния микроскоп. Рос бързо работеше…

Това беше преди четиринадесет дни. А днес? Потърси с очи Нина. Тя се бе отпуснала на кушетката до вратата, а до нея седеше Пиер. В този миг те се обърнаха един към друг и се усмихнаха малко тъжно. „Нещастието е особено голямо за нея — та те се познават само от два месеца“. Същата мисъл го споходи и тогава… Когато повика в кабинета си Гранди и Пиер, за да им съобщи здравословното състояние на Нина. Тогава той още не знаеше всичко.

* * *

— Трябваше ми доста време, докато ги видя. — Рос посочи с глава към купа снимки, направени от електронния микроскоп. — Наложи се да използувам и някои по-специални методи, но това е без значение. Важно е какво видях. — Той прекъсна разходката си из стаята и се замисли. Трудно му беше да съобщи подобно нещо в присъствието на Пиер. — Това не са болестотворни бактерии, впрочем те изобщо не са бактерии, а вируси. Тук те видимо изпълняват ролята на предизвикващите гниене бактерии — разлагат мъртвите организми, които нямат съпротивителни сили. Озоват ли се тия животинки в тялото на човека, той започва да се разлага, макар че химическият процес е различен от обикновеното гниене. Този процес е болезнен, но само докато не са засегнати краищата на нервите. После болките изчезват, което показва, че болестта е напреднала и не може да се прекрати. И в края на краищата…

Той замълча, защото знаеше, че думите му са еднакво мъчителни както за самия него, така и за другите двама.

След малко се обади Пиер. Изглежда той все още не можеше да сложи в ред мислите си.

— Значи Нина…

— Почакай, Пиер — меко го прекъсна Гранди и се обърна към Рос: — А как са проникнали в нейното тяло? Нима биологическата охрана…

— Мислих вече по този въпрос — уморено отвърна Рос. — Трябва да е нарушила някъде правилата на биологическата охрана.

— А, не е възможно. — Гранди беше все още спокоен, но виждаше се, че преценява нещо, което е свръх силите му. — … Не е възможно цялата биологическа охрана да не представлява нищо за тия ваши вируси, Рос?

Рос долови мигновено мисълта му — той беше лекар и рано или късно сам би я открил.

— Това и означавало… че и ние…

— Именно, именно — потвърди Гранди. Докато говореше, той беше запретнал десния си ръкав и сега протегна ръка към Рос.

Лекарят отвори шкафа с инструментите, после се обърна и натисна копчето на телефоновизора. На екрана се появи лицето на Нина.

— Рос — каза тя веднага, щом го видя, — всичко е наред! Ръката вече не ме боли!

— Това е прекрасно, Нина. — Беше му тежко, но се овладя. — Елате, моля ви при мен.

Рос изключи апарата, преди тя да успее да го попита каквото и да било.

* * *

„Сега вече го знаят — помисли си Рос. — За отчаяние няма време — трябва да намерим някакъв изход. Трябва да се намери изход!“

Той и не съзнаваше, че повтаря на глас мисълта си. А Нина, сякаш чакала думите му, веднага каза:

— Струва ми се, че изход има.

Всички се обърнаха към нея, но това не я смути. Тя погледна Рос и продължи:

— Ти твърдеше, че тези вируси не понасят студа.

— Да — кимна Рос. — Или по-точно при температура около нулата тяхното развитие напълно спира и те продължават да живеят подобно на спори. На практика в това състояние те могат да останат вечно, но щом температурата се повиши, отново оживяват. Какво си намислила?

— Мисля, че изходът е такъв…

* * *

— Всъщност, като погледнем от разстояние, мисълта е съвсем проста. Само че точно при такива случаи в моята родина казват: задним умом все крепки. — Шевцов ми се усмихна, облегна се по-удобно и продължи: — Още в ония времена учените разбрали, че главната опасност за ракетите се крие в повредата на ламбда-генератора. Като се прибави и недостигът на гориво — а то естествено няма да стигне без наличието на ламбда-поле, — ракетата може да развие само малки скорости. При разстояния, които се изразяват с десетки парсеци, един човешки живот не би стигнал за завръщане на Земята. Знаете ли как са разрешили тази проблема някогашните учени, като се съобразявали със съществуващите тогава горива?

— Да, чрез хибернатори, но какво общо има…

— Хибернатори — прекъсна ме Шевцов. — За хората, сложени в тях, времето е закъснявало десет пъти. В тях можело да лежиш сто години, а да остарееш само с десет. Това се постигало със специални хранителни разтвори и с ниска температура, около нулата. Още ли не се досещате?

— Около нулата ли? Почакайте! Това е температурата, при която онези вируси… Вие мислите, че като влязат в хибернаторите и…

— … само да чакат. Веднъж откритата идея била много проста за реализиране, само без една малка подробност. Те изпратили към Земята миниатюрна ракетна сонда с радиосъобщение за положението им. Това сега ни се струва много лесно, но при тогавашните методи на навигация е било истинско чудо. Останало им само да легнат и… да чакат. Главното било да спрат развитието на вирусите. Те вярвали, че хората ще открият средство, с което да ги излекуват, затова могли и да вземат подобно решение. Хибернаторите били изнесени от ракетата и инсталирани в една близка пещера. И след това…

— Чакайте — прекъснах го аз, — нали през време на полета на палубата на ракетата винаги оставал дежурен, който периодично се сменявал. Той трябвало не само да управлява ракетата, но и да настани хората в хибернаторите, а след това и да ги събуди — сами те не мога да сторят това.

— Правилно — кимна Шевцов. — Точно в това се състои и малката подробност…

* * *

— Пиер и Нина отпадат, разбира се. — С нетърпеливо движение Гранди прекъсна готвещия се да заговори Пиер и продължи: — Те имат пред себе си още цял живот и изобщо, с една дума, отпадат. Значи оставаме ние двамата.

Той се обърна към Рос и млъкна за миг, но точно когато лекарят си пое дъх, за да му отговори, отново поде:

— Ти, Рос, си медик. Тук някога ще има нужда от теб. А що се отнася до мене…

— … ти пък най-добре знаеш всичко, което извършихме през нашия полет. Имаш разработена нова теория на гравитацията въз основа на наблюдения. В най-лошия случай твоите проучвания имат не по-малко значение. А не забравяй, че аз мога да бъда заменен от описанието, което ще оставя за нашия случай.

— Аз също — заяви Гранди. — Слушай, Рос, признавам, че не постъпих правилно. Измислил съм доводи, но сега не ми се ще да използуваш преимуществото си на началник. Знам, че не е справедливо. И двамата като хора имаме право, но какво да сторим? Как да се разберем?

Рос замислено наблюдаваше пръстите на ръката си, които барабаняха върху масата.

— Има един начин… жребие.

— Жребие ли? — Гранди се усмихна. — Звучи ми някак комично. За хвърлянето на жребие съм чел само в старите романи, но никога не ми е било съвсем ясно защо са прибягвали към него.

— Та то е съвсем просто — каза Рос и очите му зашариха из помещението. — Взимат се например две кибритени клечки…

— Две кибритени клечки — делово го прекъсна Гранди — аз видях преди около две години в музея.

— Не пречи! — Рос не се оставяше да го разколебаят. Той взе от масата парче хартия и го скъса на две половинки. На едната нарисува голяма черна точка и след това сгъна няколкократно листчетата.

— Сега би трябвало да ги сложим в шапка… — все така замислен каза Рос. — Така поне съм чел. Аз обичам историческите романи. — Очите му отново затърсиха, докато откриха един стъклен съд. Взе го и хвърли двете хартийки в него, после силно го разтърси с обичайното си движение, с което хиляди пъти беше смесвал най-различни разтвори.

— Затвори очи! — обърна се той към Гранди. — Сега извади едно листче! Жребието е за третия хибернатор. Ако извадиш точката, ти ще останеш навън, иначе — аз. Хайде, тегли де — мислиш ли, че на мен ми е по-леко?… Разгъни го сега!

Бавно, с неохота, Гранди разгъна листчето. То беше чисто…

* * *

— … приблизително така е описал по-късно случая Рос. — Шевцов погледна часовника си и като се убеди, че има още време, продължи. — В своите записки, които всъщност са продължение на палубния дневник, той точно описва фактите. Но вие може би вече сте ги чели?

— Не още не съм. Разкажете ми.

— Собствено, няма какво и да се разказва. Като настанил другите в хибернаторите, той записал всички събития, а останалото е съвсем кратки бележки, интересни преди всичко за лекарите. И все пак, особено краят…

Рос трябва с усилие да се е понадигнал в креслото си. Всичко му е било добре подредено — на таблото виждал показанията на различните уреди, измерващи температурата му, кръвното налягане, пулса… Сега вече той трудно би могъл да прави сам тази измервания. Магнетофонният бележник също бил подготвен да запише последните му думи. Но какво да каже? Не му оставало още много, а му се искало да каже нещо на хората. „Не мога да се движа — чувал той собствения си глас в репродукторите, — но все още живея. Или вирусите нападат централната нервна система и най-накрая сърцето, или тези органи притежават особена съпротивителна сила. С това трябва да се съобразите!“ Но какво става с пулса му? Не, вече няма почти никакво време. Трябва да бърза, да съобщи каквото още може: „Температура 37.1, кръвно налягане почти нормално. Като взимам предвид резултатите от опитите, считам, че е обхванат почти целият ми организъм. Нищо не чувствувам — пораженията започват навсякъде от периферните нерви; те изглежда нямат съпротивителна сила. Почти не мога да се движа. Дишането ми е затруднено. Сега вирусите сигурно се размножават със страшно бърз темп…“

Пауза. Какво ли още ще каже Рос? Или вече е умрял и лентата се върти напразно?… „Ха… В никакъв случай не повишавайте температурата, преди да сте открили противосредство. Опитните култури са в лабораторния хладилник…“ Ново прекъсване… а след това гласът несигурно започва да шепти: „… и поздравете от мен Нина, Пиер и капитана…“

— Всъщност всичко е твърде просто. — Ние вече стояхме край площадката за кацане и Шевцов гледаше към „Арха“, около която се суетяха човешки фигури. — Аз вече го казах веднъж — те просто са вярвали в човека. Ако не са били твърдо убедени, че хората някога ще бъдат в състояние да ги излекуват, можеха да се поддадат на отчаянието и да умрат. — Астронавтите бяха свършили работата си на площадката. Един от тях се отправи към нас. — А сега — продължи Шевцов — ще ги отнесем на Земята. Останалото е работа на Биохимическия институт. Те още преди година се справиха с вирусите, чиято култура преди столетие и половина Рос беше изпратил, там вие ще научите и края на историята.

Механикът беше вече при нас. Шевцов стисна още веднъж ръката ми и се обърна към него.

Бавно тръпнах към стаята, в която само преди малко разговаряхме с Шевцов. Креслото му сега беше празно. Седнах на него.

Навън се разнесе грохот — „Арха“ стартираше. След малко, вече на необходимото разстояние от Еста, екипажът ще включи суперламбда-генераторите и ракетата ще изчезне със свръхсветлинна скорост по посока към Земята.

Отместих встрани диктофона. Извадих бележника от джоба си, а след това и моя любим, обикновен старомоден молив. И започнах да пиша…