Евгений Войскунски, Исай Лукодянов
Алатир камък

— Пак тази луковица — каза Олег. — Момчета! — викна той. — Елате насам!

Първа излезе от палатката Света. Тя погледна покритото с облаци небе и се намръщи. После хвърли поглед към панталоните и обувките си, които бяха покрити със засъхнала кал, и едва след това към Олег.

Олег стоеше до огромния валчест камък и махаше с ръка.

— Луд — каза Света, — само по фланелка.

Тя надзърна в палатката:

— Володя, Борисе, излезте. Олег пак е намерил нещо.

Володя скочи, направи от дланите си фуния и протръби сигнала за събуждане. Борис се зави през глава с одеялото.

— Физик, а спи като лирик — каза Володя. — Да го смушкам ли?

— Остави го — отвърна Света. — Преди седем без друго няма да стане.

Тя се запъти към Олег. Володя крачеше след нея и се прозяваше.

Боровете растяха направо от скалите. Ниски брези протягаха сгърчени ръце, сякаш просеха милостиня.

— Гледайте — каза Олег, — пак тези изображения.

На грапавата повърхност на камъка бе изсечено нещо като луковица, полегнала на една страна.

— Правех си, знаете, зарядката. Тичам покрай този камък и гледам — луковица! Същата, каквато видяхме в Мариина махала. И край блатото, където Светка хлътна вчера.

— Хм, да — каза Володя. — Само че, според мен, това не е луковица, а стилизирана стрела.

— Острие на стрела! — извика Олег. — Вярно, Вовка!

Той скочи от мястото си и хукна към палатката.

Дойде Борис, сънен и рошав.

— Пак първобитни картинки — каза той лениво. — Моля да имате предвид, че днес не ми е ред да приготвям закуската.

— Боречка е изгладнял — каза Света. — Боречка се сърди.

— На себе си се сърдя. Замъкнахте ме едва ли не в тундрата. Посещавате стогодишни старици, записвате скъпоценни сведения: в морето океан, на остров Буян лежи бял горещ камък алатир, а под него сабя дипленица, тежка двадесет пуда… Близо тон и половина. И защо да лежи там? И защо аз, глупакът, тръгнах с вас да си губя последната ваканция? На вас ви е добре, Вовка си е с княгиня Лебедица, а този любител на приказки…

Олег насочи обектива на своя „Зоркий“ към камъка и щракна.

— Явно, острие на стрела — каза той, като затваряше калъфа. — Бих искал да знам накъде сочи.

— Какво ти острие? — промърмори Борис. — Според мен това е капка. Аеродинамично тяло. И не острият, а тъпият край сочи посоката. И изобщо трябва да се приготви закуската. Слушай, княгиньо Лебедице, заеми се. В края на краищата днес е твоят ред.

Закусваха в палатката, под шумоленето на дъжда.

— Древните хора току-така нищо не са съчинявали — каза Олег. — Вземете например алатир камък. Не напразно, дявол да го вземе, в книгата на гълъбите цар Волотаман Волотаманович пита цар Давид Иесеевич кой камък е бащата на всички камъни, а последният му отговаря: алатир камък!

— Ти яж, яж — каза грижливо Света. — Ровиш с лъжичката, а не слагаш в устата си.

— Виж как хубаво се храни Борис — прибави Володя.

— Глупава професия имате — произнесе се Борис с пълна уста. — Само приказвате. Приказчици. Вашият алатир камък във всички приказки е бял и може да гори! А някъде използуват ли се тези свойства?

— Според класификатора на Аарне-Андреев алатир камък най-често се споменава в заклинанията срещу всевъзможни нещастия — каза Света с тона на отличничка, — а свойствата му действително не се използуват.

— Това не е вярно — възрази Олег. — Споменаването на камъка в заклинанията е обредно действие. Неговият смисъл е такъв: допирът му придава на слабия човек свойствата на камъка — сила и твърдост. Веселовски смята, че алатир камък е олтарен камък на Ционския храм. А според Надеждин „златир“ идва от гръцкото „електрон“, „илектър“, т.е. „кехлибар“. А кехлибарът наистина гори…

— Помниш ли какво се говори за него в старите книги? — прекъсна го Света. С притворени очи тя произнесе напевно: — „Илектър-камък е паче рядък, единствен между камъните, златовиден, а също и сребровиден.“

— Гърците са възпявали кехлибара много пъти — забелязва Володя. — Той е и красив, и се наелектризирва, ако се потърка с плат. Ясно е защо за него са съчинявали най-различни стихове…

След закуската почнаха да се стягат за път.

— Къде е чукчето ми? — попита Володя, ровейки в раницата си.

— Ето го. — Света му подаде геоложко чукче с дълга дръжка. — И не смей повече да го слагаш в моята раница.

— Не съм го слагал — учудено каза Володя. — Добре си спомням…

— Достатъчно — каза Олег. — Ето какво мисля аз, момчета. Борката ни подсказа правилна мисъл за капката. Трябва да вървим в посоката, която сочи тя.

— Но тя сочи настрана от Тарабаровка.

— Нищо, има време за Тарабаровка. Няма да си простя, ако не проверим накъде водят тези знаци.

Борис сви рамене.

 

 

Какво правеха ленинградските студенти в Северна Карелия? Преди две години Олег, студент-филолог, бе посетил тези места с експедиция от фолклористи. Очарован слуша той бавната реч на разказвачите на народни приказки и руската легенда, нейната печал и хумор, както се казва, завинаги покориха душата му. Още тогава Олег се замисли върху честото споменаване на алатир камък.

Последната ваканция той реши да прекара отново в северния езерен край. С него замина Света, негова съкурсница и също толкова ентусиазирана любителка на фолклора. Що се отнася до Володя от геологическия факултет, за него беше все едно къде ще замине, стига да бъде със Света. В последния момент към тях се присъедини приятелят на Володя Борис, физик от четвърти курс — той се надяваше да се освободи от няколко излишни килограма.

На 66-я паралел четиримата слязоха от мурманския влак. В синия здрач на бялата нощ те дълго вървяха, като дишаха влажния студ на блатните изпарения и ругаеха Олег.

В Мариина махала — селце край тихото езеро Куг — живееше старица, разказвачка на народни приказки, позната на Олег от предишната експедиция. Отстъпвайки пред настойчивите молби на Олег, тя им разказа, фъфлейки с беззъбата си уста, приказки и религиозни стихове. Олег и Света бяха във възторг. Володя не разбра почти нищо, но също хвалеше старицата. А Борис се измъкваше незабелязано от къщата и скиташе по брега или ловеше риба с малчуганите.

На третия ден Олег реши да отидат в Тарабаровка, където живеел някакъв дядо, за който разправяха, че знаел маса всевъзможни предания. С раници на рамо нашите приятели тръгнаха на път.

Когато заобикаляха езерото Куг, те неочаквано се натъкнаха на странен знак, изсечен на една скала. Това беше забележителна находка. Олег фотографира скалното изображение и през целия път говореше само за него. Втора „луковица“ бе открита край торфеното тресавище, на плоска каменна плоча.

И ето за трети път същият загадъчен знак…

Вървяха по компаса. Пробиваха си път през гъста гора, след това започнаха дребни храсти, зелени поляни с боровинки и свински ягоди. Под краката им ту пружинираше мека торфена настилка, покрита с червеникав мъх, ту се стелеше сив, попукан гранит. Олег внимателно оглеждаше всички камъни по пътя.

Борис се спря.

— Така не може, момчета — каза той, дишайки тежко. — Дявол знае къде ще се озовем. Да се връщаме, докато не е мръкнало.

— Не — каза Олег.

Пред тях се откри малко езерце, неочаквано, зад безреден куп от камъни. То беше светлосиньо и по форма напомняше подметка. Като че ли някакъв приказен великан бе стъпил тук с огромното си крачище, а след това вода бе заляла следата. Боровете бяха заобиколили езерото. Наоколо цареше такава тишина, че на човек му писваха ушите.

— Ама че дивотия — каза Борис. — Можеш да забравиш, че на света има телевизори.

— Според мен тук трябва да нощуваме — каза Володя.

Мръкна се. В здрача на северната нощ запълзя белезникава мъгла и гората стана приказна и призрачна. Студентите лежаха в палатката, плътно завити с одеялата.

— Все мисля за тези знаци по скалите — каза Олег. — Може би капковидната, аеродинамичната форма е белег за висока цивилизация. Може би по-висока от нашата… Та ние и досега означаваме посоката с първобитния знак на стрела с пера… Момчета, ами ако се окаже че тук е имало древна цивилизация? Съвсем неизвестна…

— Къде може да се е дянала тя? — попита Володя сънен. — Цивилизациите не изчезват безследно.

— А ледниковият период? — възрази Олег. — Голямото заледяване е заличило напълно всички следи.

— Я слушай — прекъсна го Борис. — Ти сутринта спомена за един цар… как го казваха? Валидол Валидолович или нещо подобно?

— Волотаман Волотаманович.

— Ха така. Той не е ли казвал, че нощем трябва да се спи?

 

 

Олег сънува чуден сън: че моли дядото от Тарабаровка да му разкаже някоя легенда. Хитрият дядо дълго не се съгласява, а след това сяда до телеграфния апарат и започва да предава по него. Олег не знае морзовата азбука и се сърди.

Олег се събуди и разтърси глава, за да се отърве от видението. Но металическият звук кой знае защо не изчезваше. Той глухо се донасяше иззад палатката.

Олег се огледа. До него хъркаше Володя. Ето и русата глава на Света върху гумената възглавница. А Борис не беше в палатката. Разтревожен Олег стана и отметна входното платнище. В палатката нахлу мъгла. Олег не се сдържа и кихна.

— Какво става? — Света веднага се събуди. — Къде отиваш?

— Ще отида да видя къде е Борис. А ти спи.

Олег излезе от палатката. В предутринната синкава мъгла гората беше изпълнена с движение. Лек студен вятър гонеше мъглата, тя се вкопчваше в храстите и стволовете на боровете. Пристъпвайки внимателно, Олег тръгна към звука. Изведнъж до една грамада от камъни той видя човешка фигура. Това беше Борис. Той удряше камъка с нещо металическо.

Олег се приближи на пръсти и видя върху камъка току-що изсечена „капка“. Такава била работата, значи.

— Ей, момчета! — раздаде се гласът на Света.

Борис изтърва чукчето и секача. Дойдоха Света и Володя.

— Хванахте ме, дяволи — каза, хилейки се, Борис.

Володя погледна учудено „капката“ и се закиска.

— А аз… аз… все си мислех защо моето чукче се намери в раницата на Света…

— Сбъркал съм в тъмното — каза Борис. — Признавам си, братлета, ония три знака ги изсякох аз на шега. Стараех се. Замазвах ги с пръст, за да изглеждат стари. Вече беше ми омръзнало, но днес необходимостта ме принуди. Трябва, мисля си, да обърна капката наопаки. За да не скитаме напразно из гората… Че вие и древна цивилизация измислихте. Аз, право да си кажа, имах предвид пришълци от космоса…

Всички се смееха освен Олег. Той имаше потиснат вид.

— Идиот — каза той сърдито на Борис и се запъти към палатката.

— Я, какво е това? Гледайте, момчета! — провикна се Света.

На мястото, където сивите камъни се скриваха под водата, на тъмносивата й повърхност трептеше и блестеше светло петно.

— Като че ли фенер гори под водата — каза Борис. — Това вече не е моя работа…

 

 

Сутринта беше топла, дори слънчева. Света разтопи в консервена кутия парче сланина и Борис започна да маже Володя внимателно, разтърквайки кожата му с всички сили.

— Малко пощипва, солена е — каза Володя. — Авторитетите препоръчват за тази цел моржова мас.

Той завърза през кръста си края на едно въже и влезе решително във водата.

— Ах, дявол да го вземе! Студена е! — неволно се провикна той.

Мястото се оказа дълбоко. Володя се гмурна, Борис отпущаше след него въжето. След една минута Володя се показа на повърхността, дишайки тежко.

— Е! — извика Света. — Дълго ли ще пъхтиш? Излизай, ще замръзнеш!

Володя шумно пое въздух, преобърна се във водата, показа за миг петите си и изчезна. Секундите течеха мъчително.

— Борис, веднага го измъквай — не издържа Света.

Борис беше вече грабнал въжето, но в този момент Володя се показа на повърхността и бързо доплува до брега. Въжето остана във водата.

Олег се залови да разтрива гърба на Володя с калъфа на палатката.

— Какво намери? — попита Света. — Не го усуквай, Володка!

— Аз вече го усуках — каза той. — Теглете, момчета!

Студентите измъкнаха на брега златист камък колкото волска глава, завързан на кръст с края на въжето.

— Злато! — провикна се Света.

Тя се наведе, пипна меко светещата повърхност и си дръпна ръката.

— Какво е това? — каза тя смутено. — Като че ли ток ме удари.

— Значи не ми се е сторило — каза Володя. — Мен също ме удари, когато го завързвах.

— Я се дръпнете — Борис извади ножчето си и разряза възела. — А сега да помислим. Хайде, Вовка, камъните са твоята специалност.

С умел удар с чукчето Володя откърти малко парченце от камъка.

— Защо го чупиш? — тихо каза Олег.

— Почакай — Володя втренчи поглед в прясно счупеното място.

То видимо стана по-светло, от него бликна сноп светлина. След това почна бързо да потъмнява.

— Хм, да — каза Володя. — Изобщо по тези места се среща минералът хакманит. Той е сив, а свежо счупеното място има вишнев цвят. След четвърт час то пак посивява. Ако се държи няколко месеца на тъмно и се изнесе на светлина, за няколко секунди почервенява… Но това не е хакманит.

— А какво е тогава? — нетърпеливо попита Света.

— Почакай. — Той продължаваше да върти откъртеното парченце. — Изобщо камъните не обичат светлината. Търсачите на скъпоценни камъни смятат, че камъните трябва да се държат една година на тъмно, влажно място…

— Език твой — враг мой, Вовка! — извика Света. — Престани да четеш лекции, говори свястно.

— А в Урал опушеният кварц се превръща в златист, като се пече в хляб… Добре, млъквам.

Володя разчовърка парченцето с ножа, помириса го, сложи го в една лъжица и го подържа над огъня. Парченцето почна да се топи в краищата и изведнъж избухна. Във въздуха се разнесе приятна, непозната миризма.

— Как каза ти, Света? — попита Володя. — Камъкът е паче ценен…

— И твърде рядък — поде тя. — Но какво? Нима това…

— Май че е такова нещо. Но ако това е кехлибар, то той е доста чудноват. Обикновеният кехлибар се е образувал от вкаменената смола на иглолистните дървета от третичния период. Мирисът на нагретия кехлибар е смес от аромата на карамфил и борова смола. А това е нещо друго… И цветът е малко необикновен. И сиянието…

— Значи не е кехлибар? — попита Олег.

— Трябва да се направи анализ. Обикновеният кехлибар е C₁₀H₁₆O. Възрастта му е около един милион години. А този камък според мен е по-стар. Може би той не е от иглолистни дървета, а от някакви гигантски папрати от каменовъгления период. Палеокехлибар, така да се каже.

Докато се водеше този разговор, Борис седеше клекнал на земята и човъркаше камъка с края на ножа си. С лек трясък изскачаха искри.

— Той е статически зареден — каза Борис, ставайки. — И привлича сламките. Колко години му даваш, Вовка?

— Четвърт милиард, не по-малко.

— И така, братлета, това нещо притежава свойствата на електрет.

— Какво значи електрет? — попита Света.

— Виждаш ли, някои смоли, попадайки в разтопен или размекнат вид в електростатично поле и застивайки в него, стават електрети: те запазват електрическия заряд, както магнитът запазва магнитните свойства.

— Но какво е могло да го зареди? — попита Володя.

— Откъде да знам? Във всеки случай естествено електрическо поле. Близко попадение на гръм, случайно възникнало електрическо поле или нещо друго… Много ли знаем за електрическото поле на Земята в ония времена? Та ние всъщност узнахме за съществуването на електретите преди няколко десетки години, макар да са били предсказани още от Фарадей…

— Едно е ясно — продължи Борис след кратко мълчание. — Тази смола е попаднала в мощно статично поле, именно в разтопен вид, когато двуполюсните молекули могат по-лесно да се преориентират. Всички плюсове на една страна, минусите — на друга… А след това бързо охлаждане, поток вода например — и зарядът е станал вечен…

Започна да се здрачава. Олег запали огън, Володя окачи чайника.

— Момчета — каза тихо Света. — Вижте колко странно, мушички накацаха по камъка!

— Той ги привлича — каза Олег. — Вижте, те кацат не навсякъде, а някак по определен ред.

— Вярно — каза Борис. — Като че ли това не е обикновен електрет, а освен това и фотоелектрет. Ако по време на застиването върху кехлибара е било проектирано изображението на околността, тъмните и светлите петна може да са се заредили по различен начин. Затова мушичките се привличат от определени места. — Той се наведе над камъка.

— Гледайте, момчета! — Олег разглеждаше внимателно черните от накацалите мушици петна върху повърхността на кехлибара. — Някаква рисунка. Ето човешка ръка!

— Къде? Това ли? — Борис се засмя. — При малко фантазия…

— Разбира се, ръка — намеси се Света. — Ето пръстите…

— А ето лицето на човека! — провикна се Олег.

Действително, тъмните петна върху камъка образуваха смътен, с отделни празноти в подробностите рисунък. В левия долен край — лице: дълга коса и уста, изкривена от вик. Голата ръка със свити пръсти е протегната нагоре — тя зове за помощ. На заден план — неясни фигури. Вижда се нещо като пръчки или копия. И напреки през цялата рисунка — начупена, рязко очертана светла ивица…

Момчетата дълго мълчаха, гледайки вкаменилия се миг от невероятно далечното минало. Пръв се съвзе Олег. Той донесе фотоапарата и направи снимки.

Водата в чайника завря. Света сложи вечерята.

— Олег, защо нито пиеш, нито ядеш?

Олег не отговори. Той седеше с полузатворени очи и гледаше танцуващия огън.

— Искате ли да послушате? — попита той тихо. И без да дочака отговор, започна да разказва, прекъсвайки думите си с паузи на размисъл.

— Това е било отдавна. Безкрайно отдавна. Човек е намерил ярък полупрозрачен камък. Въображението му е било пленено от необикновено красивия му цвят.

За да стане камъкът още по-красив, човекът свалил от рамото си зверската кожа и започнал да го търка. Тогава камъкът почнал да привлича сухите тревички. Човекът се навел над него и камъкът привлякъл косите му. До късна нощ, забравяйки за лов и храна, той се забавлявал с камъка. А през нощта, когато посягал с пръст към камъка, сини искри изскачали с трясък изпод неговия нокът. И на него му се струвало, че като се докосне до камъка, той става по-силен.

Дълго крил човекът своя камък. Но племето забелязало, че той не ходи на лов. Проследили го: тайната не съществува дълго.

Грижейки се за племето си, вождът решил да принесе чудния камък в жертва на главното божество — Огъня. Защото Огънят е по-важен от Слънцето: то свети само денем и не може да разпъди нощния мрак, пълен с тайнствени ужаси. Това е по силата само на Огъня.

Нощта била мрачна и бурна, когато камъкът бил сложен на кладата. Ярко горял безпощадният Огън и камъкът се разтопил по краищата и потекъл, а непознатият аромат дразнел ноздрите и упоявал хората.

Човекът с вик на отчаяние се хвърлил към кладата, за да спаси чудния камък. Но ловците го задържали.

В небето се раздал грохот, гръмотевица процепила мрачното небе, блеснала бяла зигзаговидна светкавица: Майката на Огъня поразила кладата, помела я и я изгасила. Рукнал пороен дъжд…

Олег млъкна и обви коленете си с ръце.

Света му се усмихна и изръкопляска тихичко.

— Не е лошо казано — промърмори Борис. И като помълча малко, прибави: — Ти, старче, не се сърди. Разбираш ли, аз съм физик. И на мене трябва да ми се обясни как е било проектирано изображението върху този камък. Ти няма да твърдиш, че тогава е имало съвършена оптика? Какво е служило за леща, предаваща изображението?

— Не знам — каза Олег, — не знам. Аз просто така…

— Изобщо — каза Борис — за този камък си струваше да се заблудим.

— Да вървим да спим, физици-лирици — сънливо каза Володя.

Но кой знае защо никой нямаше сили да стане и да отиде в палатката. Сънят ги надви. Света заспа първа, свита на кълбо, с глава на коленете на Володя. Олег спеше, облегнат на камъка. А Борис беше сложил глава на рамото му и дишаше равномерно. Той сънуваше как смолите, застивайки в силно електрическо поле, се превръщат в свръхмощни електрети.

Те спяха и не виждаха как пламна палеокехлибарът, макар да се намираше на не по-малко от три крачки от огъня. Той горя с чист златен пламък, докато от него остана само шепа бяла пепел. И ароматът на древни смоли, който приспа нашите приятели, постепенно се разсея в прохладния нощен въздух.