Алберт Валентинов
Маестро

До започването на конференцията оставаше съвсем малко време, но Платон не се възползува от гравикара. По-рано тези апарати имаха пултове за управление: набереш индекса по картата на града, натиснеш с пръст копчето и политаш. Сега гравикарите се управляват с мозъчните биотокове и изискват целеустремено мислене. А Платон беше страшно разсеян. Мисълта му работеше на тласъци, скачаше от предмет на предмет и изкуственият мозък буквално закипяваше, без да може да се оправи в хаоса от върхове и стръмни спадания, чертани от осцилографите. В края на краищата се задействуваше блокът за самозащита, машината се приземяваше и категорично отказваше да върви по-нататък. Стигнало се беше вече до там, че някои гравикари го бяха запомнили и просто не отваряха вратата… Не, каквото искат да си приказват за остарелите и допотопни бавни автомобили, но те си бяха къде къде по-сигурни от тези новотии.

Като примижаваше срещу пролетното слънце и напразно бъркаше из джобовете да търси тъмните си очила, Платон мина край два свободни гравикара и натисна копчето за повикване върху оранжевия стълб на края на тротоара. След минута ниска сива „костенурка“ се спусна до бордюра. Платон влезе през отворилата се врата и веднага моторите под краката му приглушено заработиха. Машината се плъзна напред.

Отпусна се върху пневматичната седалка, опря колене до кръглата масичка в средата на кабината и за кой ли път вече се опита да отгатне с какъв точно аргумент ще го срази професор Степанов. Платон не се и съмняваше, че той си е приготвил някакъв неочакван коз.

Психологията на роботите в сложно нещо. Сложно и опасно като бръснач, ако не работиш както трябва. Безпощадният ум, праволинейно логичен, лишен от всякакви чувства, е страшен. Той трябва да се държи при строго ограничена степен на свобода. Но не е ли по-страшен същият този ум, когато е разкрепостен, неограничен в саморазвитието си, способен да оценява своите и чуждите постъпки не само от гледна точка на рационализма? Та нали колкото и да се доближава сетивният комплекс на роботите до човешкия, те са както онези математически криви, които вечно се приближават и не могат да се слеят.

Професорът ще предрича като оракул тези азбучни истини, без да ги подкрепи с нито един факт. Та те не се и нуждаят от факти, точно защото са азбучни. И козът, който той е скътал, е несъмнено неочаквана логична нападка, блестящ силогизъм, толкова очевиден и толкова неверен, както твърдението, че Слънцето се върти около Земята.

А Платон застъпва друга гледна точка. Защо толкова се страхуваме от думите „емоционален робот“? Нека начините на мисленето при човека и робота да са различни, но нали те са изградени върху едни и същи логически закони, тласкат се от една и съща реалност, доколкото и хората, и роботите живеят на Земята… Да, ние, разбира се, използуваме машинния разум. Но в пълна ли степен? Използуваме го там, където са нужни сухото пресмятане и строгата логика на умозаключенията. И се мъчим сами, когато стане дума за нови форми в архитектурата или например за оригинални модели женски облекла. Тези доброволни мъки по старому се наричат творчество. Смята се, че те доставят на човека висшата радост на съществуването — радостта от това да създаваш нещо. А някой изчислил ли е колко часове, дни и колко живота отнасят всяка година от човечеството точно тези радости?

Така разсъждаваше Платон, готвейки се да изкаже заветните си мисли на конференцията. Докладът му, разбира се, ще бъде посрещнат на нож. Та той оскърбява самолюбието им; лесно ли е да признаеш, че машините могат да заменят човека и в сферата на неговите творчески търсения? И какво тогава ще остане за хората, които, отстъпили на роботите физическия труд, трябва да се откажат и от творчеството? И макар че никой няма намерение да прехвърля на машините сферата на интелектуалното изграждане, а става дума само за по-нататъшното разкриване на възможностите на изкуствения мозък, от Платон ще поискат факти — точни, проверени, неопровержими факти, оформени по съответния начин в лабораторния дневник. Е добре, факти ще има…

Платон пъхна пръсти в гъстата си рошава коса. Той знаеше, че е грозен. Никакви хитрости, никаква козметика не можеха да разкрасят скулестата му физиономия с голям нос и дебели устни. Но все пак трябва да съществува един единствен вариант на прическа, която ще облагороди вида му, ще слее всички части на лицето в едно хармонично цяло, което ще бъде приятно за очите на околните. Дълги години беше търсил този вариант, но все не го намираше… Днес той ще го демонстрира! Залата ще ахне изумена, когато Платон застане пред нея, същински симпатяга — къдрав… или може би… с път по средата? Е, за това ще се погрижи МАЕСТРО — Малкият Експериментален Самостоятелно Творящ Робот, над създаването на който през последните месеци Платон и сътрудниците му от лабораторията се трудиха до самозабрава. Във всеки случай „преобразяваното“ на Платон ще бъде твърде тежък аргумент в полза на машините, снабдени със сетивен комплекс…

Рязък удар върна Платон в действителността. Завой, още един и в подножието на полегатия хълм над гъстите корони на дърветата се показа бялата сграда на научноизследователския институт по психология на роботите.

Платон изскочи от машината, бързо закрачи по пясъчните пътеки на градината и по измитото стълбище на черния вход се спусна в мазето, където поради липса на място временно бяха настанили „Маестро“.

Тук беше тъмно и тревожно. Миришеше на спарено и на плесен, както мирише винаги там, където рядко надникват хора. Като включи осветлението, Платон се поколеба за секунда, поемайки въздух, дръпна прекъсвача, който включи електронния бръснар в мрежата, и решително се настани в креслото.

Зад гърба му с тихо шумолене се появи блестящо полукълбо и леко се спусна върху рамото му. Климатичната инсталация заработи. Във вътрешността на полукълбото започнаха да святкат и изгасват индикатори — „Маестро“ изучаваше клиента.

Обикновено Платон се подстригваше в малката бръснарница до жилището си. Там работеше старичък робот, един от първите варианти на Платоновата конструкция. Без да притежава и капка фантазия, той просто питаше каква прическа да направи и действуваше по поръчаната програма, като развличаше клиента с вчерашните новини. Старикът беше приказлив, не умееше да отгатва настроението на събеседника и нямаше копче за изключване на говора. Бръснари без такива копчета вече не се произвеждат.

Роботът, на когото сега Платон се довери, също нямаше такова копче. Платон сметна, че е излишно: в известна степен „Маестро“ е естет и няма да започне да дразни клиента с празното си бръщолевене.

— Е, какво, да започваме! — решително каза роботът, като завърши оглеждането.

— Да започваме, моля — разсеяно отвърна Платон и изведнъж се стресна. — Стой, стой, да беше ме попитал поне какво подстригване желая!

— Че защо? — искрено се учуди „Маестро“. — Аз съм специалист и разбирам по-добре от вас това. За прическите зная всичко, което историята на човечеството е натрупала, започвайки от скалните рисунки и древните папируси и завършвайки с най-новите разработки в института по естетика. Затова ми се доверете, без да се страхувате. Моята задача е да отразя във външността на клиента истински прекрасното…

— Преди всичко твоята задача е да изпълниш желанието на човека — сурово възрази Платон. — Може би ще поискам прическа „Майско утро“ или „Есенна песен“…

— Невъзможно, съвсем невъзможно! — развълнува се роботът. — „Майско утро“ е добра за леко удължени глави и за дребни черти на лицето, а „Есенна песен“ е подходяща за мъже, които отдавна са прекрачили в зрелостта. Вие сте млад още и имате кръгла глава с неправилна форма…

— Стига, стига! — набързо го прекъсна Платон. — Аз прекрасно знам недостатъците си и напълно ти имам доверие. Но все пак покажи ми отначало като как ти изглеждам в твоето въображение.

— Моля — неохотно се съгласи роботът.

Във вътрешността на полукълбото светна малък екран. Косите на Платон се изправиха. Ама че мутра! Половината глава беше избръсната до голо, както при каторжниците от древността, а по другата половина се разклоняваха някакви странни зигзаги. Около темето те преминаваха в добре подстриган триъгълник. Веждите му бяха оскубани като тънички нишки и кой знае защо всяка беше разделена на четири части…

— Ти нямаш ум! — ужаси се Платон. — Ясно ли ти е какво искаш да направиш?

— Съвършено ясно. Такава прическа ще подчертае всичко мъжествено и решително във вашето лице и ще накара околните да не свалят очите си от вас. Тя ще открие вашето умно чело…

— Не ми трябва умно чело! — прекъсна го Платон. — На мен ми е нужна красива модерна прическа!

Роботът презрително подсвирна.

— Мода! Моля, не изговаряйте пред мен тази дума. Вие, хората, сте странни създания. Готови сте да се обезобразите в името на тази мода, вместо да подходите логично към своята външност и потърсите онова единствено прекрасно съчетание, което ще би позволи да слеете в неделимо цяло формата и съдържанието.

Платон престана да се вслушва в сентенциите, които въодушевилият се механизъм изричаше. „Възможно е — мислеше той — при «Маестро» самото понятие за човека така да се е трансформирало, че сега в мен той да вижда своя по-съвършен, а може и обратно, по-глупав, но също механичен събрат? Във всеки случай такава прическа би могла да разкраси по своему един робот…“ Но нямаше време за мислене.

— Стига демагогия! Заповядвам ти да ме подстрижеш прическа „Майско утро“! — категорично поиска Платон.

„Маестро“ тежко въздъхна.

— По-добре не искайте. Електроните ми се откъсват от орбитите си, когато слушам такова нелогично и необосновано искане.

— Добре! В такъв случай отказвам се от подстригване — заплашително заяви Платон и се надигна.

Меките краища на полукълбото го върнаха обратно в креслото.

— Страшно съм огорчен — каза роботът, — но не мога да ви пусна. Това би означавало, че не съм изпълнил предназначението си да нося на хората красота. Ще трябва малко да потърпите. Сега сте недоволен, но след време ще свикнете със своя нов вид и ще разберете, че за вас той е единствено възможния.

Платон почувствува как между лопатките на гърба му започна да се стича студена пот… За да спечели време, той отново помоли робота да му покаже проекта на предполагаемата прическа.

— Слушай — каза той, като се мъчеше да потисне треперенето на гласа си. — Това, което предлагаш, е съвсем неестетично. Разбери, това не е наша, не е човешка красота и сред нас тя ще предизвика само отвращение.

— Вие мислите със стари категории и аз ще ви накарам да признаете тяхната погрешност — тържествено възвести механичният фанатик. — Ще ви докажа, че красиво е не онова, което е вчесано, подравнено и зализано. Истинската красота няма нищо общо с красивото. Тя трябва да възбужда въображението, да навежда на определена мисъл… Впрочем, стига толкова! — прекъсна се самия той. — Вие ме развълнувахте, температурата на смазката ми се покачи с осем и половина градуса, а за моята работа съвсем нямам нужда от емоции. Спокойствие и само спокойствие — ето необходимото условие за успешна работа. Не се дърпайте. Длъжен съм да съм непреклонен за ваше добро.

— Спирай, келяв естет! — закрещя като бесен Платон. Похлупакът болезнено са впи в плещите му. Платон замята глава. В същия миг два ограничителя опряха до бузите му. Платон си представи какъв кикот ще настане при появяването му на конференцията, как ще се наложи да обяснява, че експериментът, който трябваше да потвърди неговата теория, се е оказал против него и беззвучно заплака…

След няколко минути похлупакът се вдигна нагоре.

— Ето, сега вече сте красив! — с меден глас каза „Маестро“ и придърпа огледалото към него. Платон си помисли, че ще откачи: от огледалото го гледаше някакво чудовище. Извън себе си от ярост, виейки, той ритна огледалото с крак. Посипаха се парчета стъкло. Блуждаещият поглед на Платон попадна върху тежкия гаечен ключ, който се търкаляше в мазето от незапомнени времена. С мъка го вдигна над главата си и застена от наслада, когато блестящото полукълбо на електронния бръснар пръсна водопад от разноцветни искри.

… До улицата стигна, като криеше главата си с пешовете на сакото. О, щастие! — до входа имаше свободен гравикар. Този път вниманието му не се разсейваше. Гравикарът като по нишка се носеше… към най-близката бръснарница.

Когато Платон се втурна в лабораторията без коса и без вежди, сътрудниците му се препарираха. После Михаил бавно сне очилата си, замига разстроено, замисли се и рязко скри лице в дланите си, а Евгени не издържа и се засмя, жестоко и нечестиво.

Платон хвърли свиреп поглед към помощниците си и смехът им секна. Лицето на Михаил доби уплашен вид, когато му докладваше:

— Най-сетне ни провървя. Научният съвет разреши, като илюстрация към доклада да използуваме „Маестро“. А професор Степанов като официален рецензент е съгласен да бъде неговия пръв клиент. Можем да пренесем робота в залата на конференцията…

— Можете! — крясна Платон. — Бягайте да го доведете! Блъскайте се по стълбите! Бутайте се един друг с лакти! Само… не забравяйте да вземете със себе си една пазарска мрежа с най-дребните дупки.