Николай Блохин
Реплики

Реплика. 1. Кратка забележка, отговор, възражение… 4. Авторско повторение на художествено произведение, което незначително се различава от оригинала.

Съветски енциклопедичен речник

Днес

— Колеги, мисля, че ще бъде престъпление, ако го съживим.

— Валентин Петрович, искате да кажете, че ние трябва да го оставим спокойно да умре ли?

— Мария Фьодоровна, исках да кажа само онова, което казах.

— Валентин Петрович, това означава, че ние ще го убием. Ние, лекарите, ще убием човек.

— Това не е човек в пълния смисъл на думата, колега. Това е лекарство. Инструмент. Ако щете, неврохирургичен инструмент.

— Само защото няма документи ли?

— Не само затова… Хайде да запалим!

* * *

„За мен ли говорят?“ — отдавна вече лежа със затворени очи и слушам този странен разговор. Мирише на болница. Дали съм болен? Какво става с мен? Трябва да си спомня… Как се казвам?… Господи, как се казвам наистина!? Мирише на болница. Цигарен дим… Забравих как се казвам. Боже, боже, значи съм луд, а това е психиатрична болница!

* * *

— Валентин Петрович, виждате ли! Той помръдна! Той изпъшка!

— Да-да, колега, сега вече е късно да спорим…

 

Вчера

— Иван Ефимович, повтарям още веднъж. Вие трябва да копирате моите движения колкото се може по-точно. Иначе всичко това губи смисъла си. Ще ви помагам. Ще коментирам гласно действията си. Това е всичко. Започваме… Обработвам кожата. Внимавайте да не изтриете зелената черта… Кожен разрез… Три сантиметра… Хемостаза… Маша, лировиден разширител! На мен и на Иван! Отваряме краищата на раната… Браво! Маша, фреза за петнадесет… Да, да, на мен и на Иван, нали ви обясних всичко!… Правим трепанационния отвор. Бъдете крайно внимателен!… Готово! Готов ли сте? Твърдата мозъчна обвивка ще отворим с кръстовиден разрез… Маша, изтрий потта от челото ми!… Фиксираме опорната рамка. Не така. По точките!… Канюлата трябва да бъде ориентирана строго в сагиталната плоскост… Извършвам коагулация. Иван Ефимович, коагулация!… Готово ли е?… А сега, дано всичко е наред, започвам пункцията. Повтаряйте всички мои движения, но с малко закъснение. С около три секунди. Ще ви броя. Ако не улуча — ще извикам — и вие веднага спрете! Вие не бива да сгрешите… Готови ли сте? Да почваме… Нула-и-едно-и-две-така… След мен, след мен, не бързайте… Маша, дръпни осцилографа по-близо, нищо не виждам… Нула-и-едно-и-две-така… Нула-и-едно-и-две-така… Ну-ла-и-едно-и-стоп!!! Моят получи тремор… Прободох… Вие успяхте ли?… Слава богу!… Фу-у! Не се вълнувайте, всичко е наред… Горкият, нали за това е създаден. Все едно, той няма да живее, а човека май че го спасихме… Продължаваме. Иван Ефимович, можете да починете… Деструкцията ще направя сам. Маша, генераторът!

 

Днес

… Не мога да мръдна главата си. Ще опитам да отворя очи… през мъглата към мен тревожно гледат хора в сини престилки. Лицата им са закрити с марлени превръзки. Само превръзката на дебелия виси на врата му… Пуши… Движа дясната си ръка… Лявата… Краката… А защо не мога да движа главата си?

— Куинбус Флестрин…

— Мария Фьодоровна, разбрахте ли какво каза той?

— Бълнува…

— „Човекът-Планина“… Не мога да мръдна главата си…

— Иван Ефимович, освободете фиксаторите.

Над главата ми нещо слабо скръцна… Помогнаха ми да седна. Една жена бинтова главата ми. Повдига ми се. Рязък мирис на амоняк… Как се казвам?

— Това психиатрична болница ли е? Докторе, аз в психиатрична болница ли съм?

— Не, какво говорите! Това е медицински институт. Не се вълнувайте, вие съвсем не трябва да се вълнувате. Боли ли ви главата?

— Докторе, нищо не мога да си спомня…

 

Три месеца преди това

— И така, колеги, закривайки нашия консилиум, ще изкажа единодушното мнение, че за успешното лечение е нужно клонирането на болния Журавин.

— Валентин Петрович, решението не беше взето единодушно.

— Мария Фьодоровна, ние ви изслушахме. Позволете ми да завърша и аз. Добре, добре. Ще кажем така: повечето от колегите единодушно решиха, че е необходимо болният да бъде опериран. За да се избегнат грешки, реши се пункцията да се направи паралелно, с малко избързване върху изкуствено отгледания аналог.

— Валентин Петрович, „аналог“ — тази дума е някак си… Ние ще експериментираме с човек.

— С изкуствено създаден аналог на човека, Мария Фьодоровна.

— Но физически той по нищо няма да се различава от болния Журавин.

— Физически — да, но формално — не. Разберете, Мария Фьодоровна, без този… тренажор… ние не можем да гарантираме успешния ход на операцията. Ще погубим болния Журавин.

— Тогава аз още веднъж ще ви попитам. Ако и двете пункции минат успешно, какво ще правим с… с втория?

— На този въпрос не мога да ви отговоря. Ще ви кажа само, че без клониране ние няма да излекуваме Журавин.

 

Утре

— Дванадесет на квадрат?

— Сто четиридесет и четири.

— Как се казваше майка ви?

— … Не помня…

— В кой град живеете?

— … Не помня…

— Кой е любимият ви писател?

— Гогол… Булгаков…

— Композитор?

— Бетховен.

— На колко години сте?

— … Не помня…

— Благодаря, миличък. За днес стига. Сега си почивайте.

* * *

— Колеги, със съжаление трябва да констатирам, че при вкарването на канюлата случайно е била разрушена областта…

— Искам да уточня. Това, строго казано, не е случайно. Изкуственият човек беше специално отгледан, за да бъде предотвратена такава случайност при оперирането на истинския… истинския човек. И това, че болният Журавин вече е в процес на оздравяване, е заслуга изцяло на този метод…

— Точно така! Важен е резултатът. При нас постъпи умиращият болен Журавин, а сега той вече е оздравяващият болен Журавин.

— … И неговото точно копие, лишено от памет.

— Там е работата, колеги, че не е лишено. Този човек прекрасно помни всичко с изключение само на онова, което се отнася до собствената му личност. Той помни, че първият спътник е бил пуснат през октомври петдесет и седма година, но не помни рождения си ден. Той обожава Гогол. Цитира ми го наизуст… Той свири на пиано, при това изключително! По памет. Но не е в състояние да каже къде е завършил консерватория и изобщо какво е неговото образование. Не знае дали е женен или не…

— Впрочем, Журавин женен ли е?

— Не зная. Можем да видим в картона му. Но това не е важно…

— Не е важно?

— Разбира се! Щом този… вторият… не знае дали е имал жена, е още по-добре. Журавин ще бъде изписан и ще си отиде в къщи, при жена си, ако има такава. А онзи… Онзи засега ще остане в института.

 

След два дни. Сънят

„Щастливото усещане от свободния полет се сменя с обичайната тревога. Ами ако днес не се отвори? Време е! Ха-ха-ха!… Тласък!… Оранжево-белият купол скри половината небе. Долу земята престана да се върти… Езерото… Кулата… Ето го и кръста. Вятърът… азимут триста и пет… Наташка се вълнува… Не трябваше да я каня на съревнованието. А Димка, разбира се, е щастлив. Гледа татко. А татко е висо-о-о-ко!!! Кръстът приближава. Да забравя всичко! Удар!!!“ — отварям очи.

Какво сънувах? Някакъв полет? Не помня. Ами ако съм сънувал онзи живот, преди болестта? Глупости. Ако съм си загубил паметта, и на сън няма да мога да си спомня нищо… Как се казвам? Сергей? Не. Володя? Не. Игор? Не. Алексей? Не…

— Стига си се търкалял в леглото, миличък. Върви се измий, донесох ти закуската.

— Лельо Веро, аз мога да ида до трапезарията.

— Наредено ти е да закусваш тук. Измий се. Боли ли те главата?

— Лельо Веро, кажи ми, как се казвам?

— Че ти сам не си ли знаеш? Леле, леле… За мен вие всички сте болни. „Болният от четвърта“, „болният от дванадесета“…

 

След два дни. Денем

— Да продължим. На колко години сте?

— Не зная… На тридесет…

— Вие мъж ли сте или жена?

— Не се дръжте несериозно, докторе. Кога ще ми разкажете кой съм и какво се е случило с мен?

— За всичко ще му дойде времето. Имайте търпение. Вас ви лекуват. По-точно ще ви лекуват, ако ни помогнете. Нужно ни е да изучим вашата памет. Постарайте се да отговаряте по-точно. Припомняйте си, припомняйте си!

— Докторе, имам ли близки? Такъв ли попаднах при вас?

— Не се отвличайте, моля. Във ваш интерес е да ни помогнете. Да продължим. Занимавали ли сте се със спорт?

— Докторе, уморих се…

* * *

„Алексей? Не. Вася? Василий? Не, Михаил? Не. Игор? Не. Сергей? Не…“

 

След два дни. Вечерта

— Трябва да му кажем. Какво право имаме да крием от човека неговото минало?

— Мария Фьодоровна, уверена ли сте, че това няма да му навреди? Таламусен болеви синдром…

— Не съм уверена… Но не съм уверена и в това, че нашето мълчание му е от полза. И после, не забравяйте — това е болница.

— Това е институт.

— Това е болница. Все едно, той ще научи. Според вас по-добре ли ще бъде да узнае историята си от санитарките или от болните?

— Ще се посъветвам с Валентин Петрович…

 

След три дни. Сънят

„— Татко, а лодката няма ли да се обърне?

— Няма, Димка.

— Ами ако се обърне?

— Няма да се обърне.

— Е, ами ако все пак се обърне?

— Ние с теб ще доплуваме до брега.

— Тате, че аз не мога.

— Аз ще те измъкна.

— Може ли да погреба малко?

— Може…

… Веслата скърцат. Лодката бавно се върти на място. Слънцето пече в очите…

— Димка, греби на юг.

— А къде е юг?

— На юг… Ето, мама плува към нас…“

… Какво сънувах? Море? В този град има ли море? Не помня…

* * *

В тоалетната мирише на пушек.

— Ей, чудак, имаш ли тютюн?

— Аз май че не пуша.

— Слушай, чудак, ти да не си от дванадесета стая?

— От дванадесета. Там съм сам.

— Тебе ли са те отгледали в епруветка?

— Какво? Н-не… Не помня.

— Да, да, ти си… Момчета, той е. Изкуствен дубликат.

— Дръпни се от него. Става ми страшно…

— Момчета, разкажете ми…

* * *

— Музикант ли сте?

— Не зная.

— Коя е столицата на Швейцария?

— Берн… Докторе, как е фамилното ми име?

— После, после, не се отвличайте. Столицата на Узбекистан?

— Ташкент.

… Те са убедени, че аз не зная нищо. Какво искат от мен? Те не искат да се срещна с Него? С този, който и не подозира за моето съществуване.

— … Не ме ли чувате?

— Извинете, докторе. Припомнях си.

— Какво си припомняхте?

— Аз сигурно съм музикант. Да ви посвиря ли?

… Те не искат да ме пуснат от тук. От мен няма вече нужда. Създали ме, с моята помощ излекували Него. При това случайно или нарочно са унищожили паметта ми. Така е. Те са убедени, че аз ще претендирам за Неговото място в живота. Той си има дом, работа, семейство. Дали Той си има семейство? Божичко… Имам ли си семейство??…

— Не се отвличайте, моля. Опитайте се да кажете номера на вашия паспорт.

— От този въпрос, докторе, аз си изясних, че съм на повече от шестнадесет години. А сега попитайте, дали помня какво ми е подарила жена ми за тридесетгодишнината ми. Ще научим веднага на колко съм години и едновременно с това дали съм женен…

 

След четири дни

— Валентин Петрович! Болният от дванадесета стая го няма никъде! Избягал е!

— Глупости. Потърсете го в пушалнята. Къде ще бяга?

* * *

… Цялото лице е издраскано. Нощем заключват вратата. Страхуват се от крадци… А може би Той е крадец? Затова и не ми казват… Трябва от някъде да открадна дрехи… Не мога да ходя из града по пижама. Впрочем, ей сега ще научим кой град е това. Ето едно такси. Номер 12–09 ТТФ. Тула?… Туркмения?… Ето още една кола: 87–10 БК. Военна… Е, добре, има време, ще научим…

— Ей, момче, ти да не си избягал от лудницата?

— А?!

— Какво, казвам, ходиш нощем из града по пижама? Върви си в къщи, докато „синеоката“ не е пристигнала. Че с тази пижама току виж си пренощувал в изтрезвителното…

… Бегом по тази улица. Магазин „Облекло“. Работи от 10 часа. Още е нощ. И все едно там по пижама няма да ме пуснат. По-нататък… Дъска за афиши. Стоп! Добре, луната свети… „Гастроли на Новосибирския драматичен театър в помещението на ДК на машиностроителния завод.“ Значи това не е Новосибирск… Не е много… „В кино «Смяна» премиерата на филма «Нощни схватки»…“ „В Зеления театър ще се състои концерт на югославски естрадни изпълнители…“ Напред!… А къде всъщност се отправям? По-далеч от болницата? Да търся Него? Къде?…

* * *

— Дежурният по град капитан Сотников е на телефона.

— Другарю дежурен… С вас разговаря професор Тарасов от Медицинския институт. Нужна ни е помощта ви… От нашата клиника изчезна един болен. Тежко болен.

— Името му?

— Това е сложна работа, другарю дежурен. Болният има частично загубване на паметта… Той не помни своето име…

— И вие ли имате частично загубване на паметта, професоре? Можете ли да ми кажете неговото име?

— Той е в светла пижама. На тридесет и четири години. Той не трябва да знае кой е, разбирате ли?

— И аз ли не трябва да зная кой е той? Тогава си го търсете сам!

* * *

— Ето! Май че ти провървя. На въжето се суши бельо. Ха! Долнище на анцуг… Омачкано яке. Но ние няма да ходим в Зеления театър на югославската естрада… Панталоните са още мокри… Много важно! Нощта е топла… Мирише на море… Море! Кой знае защо, но съм сигурен, че в града има море. Трябва да вървя все надолу. Натам!… Някога ще дойда в този двор и ще върна ризата и гащите… Морето! Мирише на сол. И на тиня… Тихо е… На хоризонта се вижда розова ивичка. Аха, значи, натам е изток! А на запад какво има? Плаж на санаториума „Чайка“… Зад преградата има празни шезлонги. Да спя!

 

След четири дни. Сънят

„— Старши лейтенант Журавин! Заповядвам ви да скочите без парашут!

— Тъй вярно, другарю майор! Разрешете да изпълня!

… Нощ. Нищо не се вижда… Къде е горе, къде е долу? Вятърът е откъм гърба ми. Значи падам с гърба надолу. Какво значение има как падаш от такава височина? Къде ще ме намерят? В планините? В морето? В тръстиката? А ако падна във висока купа сено?… Ами ако от нея стърчат вили?… Ярка светлина. Удар…“

— Защо не бяхте на закуска?

Слънцето пече в очите ми. Плажът на санаториума „Чайка“. Пред мен е жена в бяла престилка. Намериха ли ме?!

— В санаториума трябва да се спазва режим. Всички вече закусиха. Вие от коя стая сте?

— От дванадесета. Сега ще си отида.

— Къде ще си отивате? Марш в трапезарията!

Съгласен съм. Да похапна, докато не са ме изгонили и… Ще видим после. Какво сънувах?

* * *

— Игор!

— А-ха!

— Игор, звъни професор Тарасов.

— Онзи, който ме оперира ли? Пак ли да ходя за анализи?

— Не. Помоли да ти предам…

— Какво?

— Странно… Помоли да ти предам, че ако при нас дойде… При нас може да дойде някакъв човек… Тарасов каза, че веднага ще го познаем. И да не се плашим, а веднага да му позвъним.

— На кого?

— Ами на Тарасов…

— А кой ще дойде?

— Не каза. Можел и да не дойде. А кой — не каза. Ние и двамата — каза — ще го познаем. И да не се плашим… Страхувам се…

— Щуротия някаква… Наташа… Да идем днес на плажа. Димка вече се събуди.

— Тарасов моли още да занесеш твоя снимка. За статия, казва. За каква пък статия?

— „… Болният Ж., спортист-парашутист, в резултат на неуспешно приземяване получи сериозно увреждане на еди кой си участък от главния мозък. На фиг. 1 — снимката на Ж. преди операцията, на фиг. 2 — след операцията…“ И на очите черна ивичка… Наташа, ще отидем ли на плаж?

— Не искам.

* * *

— Той ще се изгуби сам в града. Той дори не помни името му. Ще се заблуди и… и…

— Няма нищо страшно. Бързо ще го намерят. Тарасов звъни в милицията. Болен в раирана пижама. Макар че ние сме курорт, все пак…

— Говорите за него като че ли е избягал затворник: милиция, раирани дрехи… Той е свободен човек!

— Той избяга от клиниката.

— Той не е опасен за никого. Самият е в опасност.

— Не бива да преувеличавате, Мария Фьодоровна. Всеки ден разговарях с него. Той е изключително здравомислещ човек. Умен, рязък, принципен. Просто не помни, пък и не може да помни миналото си.

— По-лошо, колега. За самия себе си той не съществува като личност.

— Ето че тук грешите.

 

След пет дена

… Пристанището. Тухленото здание на управлението.

— Здравейте!

— Здравей, ако не се шегуваш!

— Имате ли нужда от докер?

— А ти докер ли си?

— Докер. Забравих дипломата си в къщи.

— И паспорта ли си забрави?

— С паспорта е сложно…

— Не си ли регистриран?

— На вас докер ли ви е нужен или паспорт?

— На ден по десятка. На площадка номер двадесет и девет ще потърсиш бригадира Алексей Иванович. Как се казваш?

— Как се казвам ли?… Толмачов.

— Да не лъжеш?

— Довиждане. Коя площадка беше?

— Двадесет и девета, Толмачов.

* * *

— Петрович! Ти какво, отдавна ли не си имал неприятности?

— Е, да кажем, че съм имал скоро. И още ще имам. Работата ми е такава.

— Ще имаш, Петрович. На работа взе явно пиянде. На всичко отгоре и без паспорт… Лицето му издраскано. Главата превързана…

— Лариса, аз го познах. Това е Игор Журавин. Майстор на спорта от международна класа. През пролетта катастрофира. Престана да скача. В Испания не отиде. И ето че почнал да пие…

* * *

— Не, сега нямам хора, професоре. Само в Приморския район вчера станаха две кражби… Макар че, кой знае, може и вашият психопат да се е постарал…

— Другарю капитан! Това е изключително интелигентен човек. Спортист, музикант…

— В интелигентността на вашия психопат аз не се съмнявам. В двора на номер деветнадесет на улица „Лермонтов“ е открита раирана пижама с печат на клиниката на медицинския институт. А в съседния двор има кражба. Неизвестен злосторник е снел от въжето бельо. Риза и гащи. А вие ми казвате „интелигентен“!

* * *

… Рулото хартия срещу теб… завиваме… напред към склада… Никога не бих помислил, че хартията може да бъде толкова тежка. Колко ли е в това руло? Около триста килограма?… Търкалят се рулата… Олег? Не. Николай? Не. Игор?

— Ей, Толмачов! Сядай да обядваш!

— Благодаря, момчета, не съм гладен… Рулото срещу теб… завиваме…

* * *

— Валентин Петрович, е??

— Търсят го, Мария Фьодоровна, търсят го. Дежурният от градския отдел обеща да направи всичко възможно. Видели са нашия болен в района на Старото пристанище. За там вече е тръгнала група милиционери. След час — час и половина ще го доведат в клиниката. Не се безпокойте.

— Да, ще го доведат, измъчен, гладен… Той нищо не може да разбере… И какво ще стане по-нататък? Ще му разкажем всичко, ще ходатайствуваме да му издадат паспорт… „Журавин Игор Александрович, на толкова и толкова години, бил женен, възпитавал син, регистриран…“ Регистриран… А къде ще живее? В дванадесета стая ли?

— Всичко това можеше да се избегне, ако не беше вашата мекушавост, Мария Фьодоровна.

— Вие искахте да го убиете.

— Подбирайте изразите си, колега. Не забравяйте, че с негова помощ ние спасихме болния Журавин.

— Стара песен на нов глас.

* * *

— Другарю старши сержант, вижте. Ето там, до магазията, на площадка номер двадесет и девет, не е ли той? Не е ли онзи психопат? По описанието сякаш прилича — нисък, мургав, в анцуг. Бута рулото.

— Чакай, Дитин, чакай. Май че прилича. Ти иди, провери документите му, а аз ще дежуря край колата.

* * *

— Димка, не се мотай в краката ми! Хвани мама за ръка.

— Татко, а на морето днес няма ли да отидем?

— Няма.

— Защо?

— Защото.

— А кого гони милиционерът?

— Къде?

— Ето, зад нас.

— Някой хулиган. Този чичо е хулиганствувал. Ако и ти хулиганствуваш, и тебе…

— Татко, този чичо прилича на теб.

— Не приказвай глупости… Наташа, какво ти стана?

 

След пет дена. Вечерта

— Лельо Веро!

— Кой е? Сега ще запаля лампата…

— Лельо Веро, аз съм…

— Ти ли? Божичко… Заради теб тук… Я ми кажи ти защо избяга? Всички доктори паникьоса. С милиция те търсят.

— С милиция ли?… Лельо Веро, донеси ми да хапна нещо. Само не казвай никому нищо, чуваш ли? Не казвай…

* * *

— Мария Фьодоровна! Валентин Петрович! Там при мен в стаичката е оня, избягалият. Дотича гладен, целият изподран… Помоли ме да не ви казвам… А аз…

— Помолил да не казвате, а вие казахте.

— Но аз…

— Добре, добре, почакайте… Занесете му да хапне. Помоли ли ви за храна?

— Помоли.

— Вера Михайловна, занесете му да хапне. А ние ще дойдем после.

* * *

… Крачки по коридора. Бързо до прозореца! Кой е?… Така си и мислех! Валентин Петрович с онази… хирурга и с леля Вера. Трябва да се измъквам. Днес целия ден все от някого бягам… А леля Вера е подлярка!

 

След пет дни. Нощта

— Гледай, Литин, той ли е?

— Май че е той, другарю старши сержант. Сега няма да ни избяга!

— Гражданино!… Да-да, вие. Моля покажете документите си.

— Нарушил ли съм нещо?

— Гражданино, покажете документите си!

— А вие, старши сержант, винаги ли ходите за хляб с паспорта си?

— Аз не ходя за хляб в един часа посред нощ.

— А пък аз ходя. Добре де, да кажем искам да се срещна с един човек. Не взех със себе си документи. Не сметнах че е нужно.

— Кажете как се казвате.

— Това разпит ли е?

— Изясняване на личността. Ще кажете ли името си или ще вървим в милицията?

— Журавин Игор Александрович.

— Вие си спомнихте вашето име?

— Не ви разбирам. А вие помните ли вашето?

— С кого искахте да се срещнете?

— Сами знаете.

— Разговарям с вас сериозно.

— И аз с вас. Нали през деня го гонехте. Видях ви.

— Нищо не разбирам.

— И аз нищо не разбирам.

* * *

Какво искат от мен? Търсят ме с милиция. Може би той наистина е престъпник?… Няма да ми върнат паметта. Това е ясно. Ще ме държат в медицинския институт като експонат… „— Пред вас е изкуствено отгледан организъм, оживял случайно след проведените над него такива и такива експерименти. Експонатът не помни името си, не помни възрастта си, не узнава познатите си. Отговаря на повикването «болния от дванадесета». Обърнете внимание на характерното потръпване на бузата и на крайниците му…“ … Колко съм гладен… Трябва да го търся… Дали да ида във филхармонията? А има ли в града филхармония?… „— Здравейте, работи ли при вас пианист, който прилича на мен като две капки вода? Името му не зная…“ Идиотизъм! Колко ли е часът?

— Извинете, колко е часът?

— Два без пет… Ти?

— Ти?!

… Мъгла… Отново кървава мъгла…

— Кажи ми, моля те, как се казваш?

— Игор.

— Игор… Игор… Игор… Игор Журавин!!!!

— Какво ти е? Помогнете! Помогнете за бога!

 

След шест дена

— Докторе, ще умре ли?

— Страхувам се, че да.

— И нищо ли не може да се направи?

— Хирургичното лечение на таламусен болеви синдром засега е неефективно и опасно. Може да помогне само стереотаксична деструкция на неспецифичните таламусни ядра…

— Таламусни…

— Много голяма е опасността от прекомерно потъване на електродаканюла… както в случая с вас, тоест с него, с вашия аналог… За успешното извършване на операцията отново е нужно паралелно вкарване на канюлата с малко изпреварване. Но повторното клониране отново ще ни доведе до решението… С една дума, Игор Александрович, всичко се връща отново в своето начало…

— Аз съм готов, докторе.

— Не-не, какво говорите! Имах пред вид съвсем друг изход.

— Той спаси живота ми.

— Не бих нарекъл това така. Той беше създаден специално, за да ви излекува. Това е изкуствен човек, разберете.

— Докторе, косата ми не е пораснала още. И отворът на темето ми още не се е затворил. Ще имате по-малко мъчнотии.