Борис Руденко
Убежището

… Хаотичните тласъци следваха един след друг, като го лишаваха напълно от възможността да се ориентира. Като че ли невидими великани се биеха за кораба му, дърпаха го и го подмятаха в могъщите си лапи.

Грохотът на незакрепените предмети и напрегнатият писък на аварийната сирена разкъсваха слуха. Отдели от загиващия кораб модула за кацане и успя да изтласка орбиталния маяк. Сега непременно ще го намерят.

Изведнъж ударите престанаха и се смениха със сладкото до прималяване чувство за безтегловност: двигателите на модула се включиха тридесет секунди след отделянето. А след двадесет корабът-майка се взриви. Беззвучно блесна с ослепително бяло сияние и изчезна.

Не допусна никаква грешка. Всичко извърши съвсем точно и правилно. От него не зависеше нищо. Оставаше само да чака спасителите.

Грешката бе направена по-късно, когато сглоби флаера и като остави на мястото на кацането модула, полетя на север. Забелязъл бе огньове, които му се бяха сторили следи на Разума. Какво беше това? Слънчеви зайчета по огледалните покриви на град, запазил се по някакво чудо? Отблясъкът на артилерийски залпове или езиците на огнеметни оръдия? Нима тогава можеше да знае!

Планетата веднага го накара да заплати за лекомислието си. Силен гръмотевичен удар порази флаера над гората. Сетивата му се парализираха за секунда — от ненадейност и от инстинктивен страх: флаерът бе добре защитен от подобни и от много други случайности — само за секунда, но и тя се оказа достатъчна. Машината полетя надолу, а после дойдоха силният удар във върха на огромно дърво и още удари и подскоци, когато флаерът рухна, смазвайки съседните слаби връхчета, и остра болка в ръката…

 

 

Алик трепна и се събуди. Счупеното зарастваше добре, макар че понякога болките в ръката го безпокояха доста.

В убежището беше полутъмно. Пламъкът на дежурната лампа потрепваше слабо, миришеше на човешки тела и на барут.

На барут тук миришеше навсякъде и винаги…

След сутрешното огнево нападение Алик отново задряма и не усети кога обитателите на убежището отидоха в града. Разбуди го острото скърцане на вратата и грохотът от подковани ботуши по каменните стъпала. Върна се Фог.

Той нахълта в убежището с пълна торба консерви. Дишаше задъхано и тежко. Хвърли в ъгъла торбата и автомата и седна до тях на матрака, като се опря на влажната мухлясала стена. На Алик той винаги напомняше на опъната пружина. Дори и сега, когато почиваше. Не много висок, набит, но невероятно гъвкав. Чертите на лицето му бяха правилни, а погледът на сивите очи бе толкова остър и бърз, че не винаги можеше да уловиш цвета им.

— Веда, хайде, помогни ми — каза Фог, като тромаво мръдна с рамо и Алик разбра, че този път не всичко бе минало гладко.

Веда дойде с готовност и започна да размотава втвърдения парцал върху ръката на Фог. Той седеше спокойно и търпеше. Дръпна се само веднъж, когато засъхналият край на превръзката се отлепи от раната.

— Нищо, нищо — успокоително бърбореше Веда и малкото й сбръчкано личице изразяваше искрено съчувствие и грижа. Изчисти внимателно кръвта, наръси раната и ловко бинтова отново ръката. — Къде те подредиха така?

Тя не питаше, само говореше, докато си вършеше работата. Това не е женска работа, все едно Фог няма да й каже нищо. Дори и да й отговори, какво от това? Все едно. Веда не знае мястото, тя никога не е била там и няма да бъде. Да осигуряват храната — това е грижа на мъжете.

Като се подпираше на тоягата, Увиц докуцука, разгърна шумоляща, изтрита по ъглите карта, и извади добре подострен молив.

— Фог, да не си открил нова точка?

— Тя ме откри — мрачно каза Фог.

— Хайде да я отбележим на картата, докато не си я забравил.

Фог се усмихна криво и погледна към раненото си рамо.

— Няма да я забравя скоро. Не ми е ясно как съм я пропуснал!

Като изпъна непрегъващия се ляв крак, Увиц седна до Фог:

— Е, казвай, къде е точката?

— При пристанищните складове — посочи Фог. — И така жестоко стреля, като че ли едва вчера са я монтирали.

— До пристанищните складове ли? — Увиц намери нужния участък от картата. — И къде, преди газохранилището или след него?

— След него, след него — каза Фог, — от тази страна знам всички точки, като петте си пръста.

Наведоха се внимателно над картата. Веда веднага се дръпна в другия ъгъл, за да не пречи на мъжете.

Обикновено в този час освен Увиц с Веда и Алик в убежището нямаше никой. Мъжете търсеха храна из града, жените с децата отиваха към реката — тесен мътен поток, притиснат от каменни стени. Тук ловяха с гъсти мрежи всякакви речни дребосъци — хилави, почти прозрачни рибки и рачета. От горещините по това време на годината нивото на водата в рекичката спадаше силно, рибките и рачетата твърде рисковано можеха да се използуват за храна, без да се страхуват, че ще се отровят от някоя химическа гадост, която дъждовната вода отмиваше от територията на разрушените заводи.

Най-сетне Увиц свърши работата си с Фог и закуцука нагоре, на своето обичайно място до прозореца на третия етаж, от който се виждаше добре чак до площада на реформатора Лот. Веда започна да изпразва торбата на Фог.

— Охо! Солено говеждо в кутии! — с възхищение каза Веда. — Юнак си ти, Фог!

Убежището беше пълно със солено говеждо месо. Просто Веда винаги се стараеше да каже или да направи нещо приятно за околните. Тя е добра и заради това всички обитатели на убежището се отнасяха с нея добре, макар че заради вродения си недъг и поради слабостта си от нея нямаше никаква полза. Алик също скоро свикна с нейната сгърбена суха фигурка, с приветливия й глас и с ласкавите й внимателни малки ръце. Първите дни Веда буквално не се отделяше от Алик, като сменяше превръзката и студените компреси. Ако не беше тя, Алик не би се привдигнал толкова бързо.

Отвън се чу далечна картечна стрелба, после пак и пак.

— Нахалост — каза Фог намръщено, — това е картечното гнездо при гарата, познавам го по звука. Наоколо всичко е изгнило, но всяка сутрин без причина стреля в белия свят. Алик, разкажи нещо. Е, например как е там, извън града.

Алик знаеше, че Фог го моли просто така, от скука, но не му отказа. „Нека слуша — мислеше Алик — все някога те ще свикнат с това и може би ще му повярват. Дори ако само се заинтересуват, ще бъде добре.“

— Хайде, Алик, разкажи — помоли още веднъж Фог. — И без това няма какво да правим.

— Добре — съгласи се Алик. — Ако вървиш през цялото време в една посока, рано или късно градът ще свърши. Няма да има повече къщи и улици, картечни точки и артилерийски позиции. Градът ще свърши и пред теб ще се открие огромно равно пространство, а в далечината ще се виждат белите върхове на планините. Там, пред планините, започва гората.

— Какво е това гора, забравил съм го — каза Фог. Беше му пак скучно, но той продължаваше да спазва правилата на играта.

— Гора — това е, когато заедно растат много дървета.

— Това се нарича парк — възрази Фог. — Когато Увиц бил млад, два пъти ходил в парка. Наистина, дървета там май вече нямало, само пънове.

— Гората е много по-голяма от парка. Стотици и хиляди пъти.

Фог не издържа и се усмихна. Та той прекрасно знаеше, че на света няма никаква гора, че веднага след града започват големи минни полета, замаскирани в сухата земя картечни дзотове и бункери с огнемети. И всичко това се простира бог знае докъде, а ако наистина има граница, все едно, от това няма никаква полза, защото сигурно заедно с мините и картечниците има още какви ли не капани. От откритите пространства Фог не очакваше нищо добро.

— А там, в гората, никой ли не стреля? — попита Веда. Настанила се бе до тях и внимателно слушаше. От всички обитатели на убежището единствено Веда обичаше да слуша Алик и май че му вярваше малко.

— Никой. Там няма кой да стреля. Пък и няма за какво. В гората листата на дърветата шумолят от вятъра, птиците пеят и все пак там винаги цари истинска тишина.

Съсухреното лице на Веда доби замечтан израз.

— Колко е хубаво! — въздъхна тя.

Но Фог не издържа.

— Е, да предположим — иронично каза той, — че тази твоя гора съществува. Но какво ще правят хората там? С какво ще се хранят? Може би там има заводи за биомаса? Или продоволствени складове?

— Не — съгласи се Алик, — в гората няма заводи, навярно няма и складове. Но колкото до храната, не е толкова сложно. Та нали някога и в градовете не е имало заводи?

— Тук вече не си прав — тържествуващо се засмя Фог. — По-рано заводите са били пет пъти повече, това ще ти каже и Веда. Странен си ти, Алик. Някаква си гора… А нали когато полумъртъв те домъкнах до убежището, ти и да говориш по нашенски не можеше, мънкаше нещо непонятно, бълнуваше. Измислил си всичко това при бълнуването.

Кой и как го беше замъкнал в убежището, Алик не помнеше. Паметта му прекъсваше заедно с оня взрив върху разбитото шосе до самата граница на града. Разбира се, че допусна грешка, като се отдалечи с флаера от модула за кацане. Трябваше да чака помощта там, в гората, далеч от този луд полуразрушен, агонизиращ град, с неговите автоматични картечни гнезда, поставени кой знае от кого, ненужни никому, но действуващи безотказно десетки години, от роботите-снайпери, от минните капани и другите мръсотии. От тази вечна война с никого, война за никого и за нищо, причините и смисълът на която са изчезнали отдавна, забравени са дори от най-старите обитатели на града.

И въпреки здравия смисъл градът още живееше. Огромното каменно гробище бе населено от малобройни групички хора, които нито за миг не се разделяха с оръжието си, враждуващи помежду си поради оскъдните източници на вода и храна, които се ровеха из развалините, за да търсят забравени складове с продоволствие и боеприпаси, които не знаеха друг начин на съществувание освен постоянната борба за живот.

„В същност и аз останах жив въпреки здравия смисъл“ — вяло помисли Алик.

Почуквайки с тоягата, от горе слезе Увиц.

— Фог, Алик — извика той, — количката с биомаса идва, да вървим да разменяме.

Грабнаха оръжието и торбата с вещите за размяна и излязоха на улицата. Фог прибягна до къщата насреща и с готов автомат зае позиция на входа към двора. Да се стреля по разносвачите на биомаса беше забранено, но за всеки случай трябваше да внимават.

Количката се показа след около две минути. Тя отчаяно пухтеше и изпущаше кълбета сивосинкав дим, но се движеше едва ли по-бързо от обикновен пешеходец. Край убежището количката спря да пухти и се закова на място.

От малката кабинка на шофьора, обшита с бронебойна стомана с отвори за наблюдение, излезе човек с яркожълто сако — отдалеч да се вижда и на всички да е ясно, че това е търговец от хранителния завод и че не трябва да се стреля. Увиц и Алик тръгнаха към него.

— Поздрав на оцелелите — угоднически каза човекът с жълтото сако, — винаги е приятно да срещнеш делови и умни хора. Чувствувам, че днес търговията ще бъде добра.

— Сам ли си? — запита Увиц.

— Както винаги — отвърна търговецът. — Аз имам доверие в постоянните си клиенти.

Увиц прехвърли винтовката на рамо с дулото надолу и чукна с тоягата чувала.

— Имаме консерви със солено говеждо месо, едрокалибрени патрони и някои други дреболии.

— Прекрасно! — възкликна търговецът. — Хубава стока! За всяка кутия ще ви дам по половин мярка отличен колоид. За петнадесет патрона по цяла мярка.

— Защо петнадесет? — подозрително каза Увиц. — Миналата седмица бяха десет.

Търговецът въздъхна и поклати кръглата си обръсната глава, която на слънцето блестеше като излъскан приклад.

— Времената са тежки. Биомасата расте лошо. Няма прясна вода, хранителните гъби са съвсем малко. Заводът работи почти на загуба.

— По тлъстата ти мутра виждам колко си в загуба — промърмори под носа си Увиц и махна с ръка: — Съгласен съм! Алик, донеси кофата.

След десетина минути размяната бе оправена. Търговецът се качи в количката, тя закиха, потегли напред и се скри зад завоя. От двора насреща бавно излезе Фог.

— Плъх — процеди той и плю, — ще ми паднеш някога, измет такава.

— Какво има, Фог? — учуди се Увиц.

— Видях го — каза Фог и плю още веднъж. — Когато нападнаха убежището Оршад и избиха всички, този също беше там. Добре го запомних. Тогава не го улучих. Но следващия път няма да го изтърва.

За търговците на биомаса се носеха слухове, че нападат убежищата, но никой не знаеше със сигурност това — свидетели не оставаха.

— Може би се лъжеш, Фог? — неуверено каза Увиц.

— Как ще се лъжа! Да не би да съм мръднал? Стигнах до убежището Оршад, когато там всичко бе свършено. Само този бягаше последен с един чувал. Пуснах след него един ред, но от злоба не се прицелих точно. Той и сега те излъга. В кабината седеше още един и ви държеше на мушката си. Но пък аз се целех в него.

Зад къщите по посока на булеварда на Президентите се чуха гърмежи.

„Базука — привично помисли Алик, — а сега автоматични винтовки“.

Изстрелите зачестиха, затракаха автоматни редове.

— Май че са нападнали нашите! — с тревога каза Увиц. — Нашите се защищават, но са малко. Фог, бягай там, а аз ще ида при картечницата. Да вървим, Алик.

— Ще ида с Фог — извика Алик и хукна към изстрелите.

Както бягаше, Фог се огледа и каза през рамо „Ще те пречукат“, но не изпъди Алик.

Това беше засада. Обмислена и добре организирана. Когато мъжете от убежището на връщане пресичали булеварда, в тил ги нападнали с ръчни картечници. Първите изстрели не засегнали никого, мъжете веднага залегнали, скрили се зад купчините павета и започнали да обграждат картечарите в полукръг, но веднага след това от прозореца на часовниковата кула в края на булеварда започнала да стреля още една картечница, като им пресякла пътя и за отдръпване, и за настъпление. Кръстосаният огън на трите картечници не оставяше никакви надежди, още повече, че стреляха не роботи, а живи стрелци, които реагираха отлично на всякакви промени в обстановката. Трудно беше да се изненадат хората, които населяваха града, но положението, в което се оказаха сега мъжете, беше сложно. Фог прекрасно оцени това, като се показа зад ъгъла на една къща и огледа с остър поглед улицата.

— Алик, виждаш ли оня прозорец? — посочи Фог. — Когато се появя там и ти махна с ръка, ще хвърлиш димната граната. Разбра ли?

Той пъхна гранатата в ръката на Алик и за миг изчезна. Настана тишина. Картечарите, разбирайки безизходното положение на атакуваните, не хабяха патроните. Беше ясно, че нападението се осъществява по строг план и че следващият ход ще бъде много скоро. Така и стана.

Откъм убежището се дочу стрелба. Гръмко затрещя голямокалибрената картечница на Увиц.

„Ето какво става — досети се Алик — с малка група от хора те отрязаха мъжете, а с основните си сили щурмуват убежището“.

Това разбраха и останалите, опитаха се да преминат откритото пространство до къщите, но веднага отново залегнаха под точния картечен огън.

Най-сетне на онзи прозорец се появи Фог — точно срещу куличката с картечаря — и когато той вдигна ръка, Алик хвърли димната граната. Кълбета дим застлаха улицата, Алик не виждаше нищо, картечниците биеха отвсякъде, нещо се взриви, а когато димът се разсея, всичко бе свършено.

 

 

Преди да започне вечерният артилерийски обстрел, всички обитатели на убежището с изключение на часовите се събраха в мазето. Мъжете, жените и децата — общо около седемдесет души — седяха върху пластмасовите матраци до влажните стени и се вслушваха в далечните взривове. Днес гаубиците и тежките миномети от пристанищната крепост, следвайки тъпо заложената програма, биеха по централните райони на града.

Фог на глас броеше избухванията и сгъваше пръстите на ръката си.

— Във всяка серия са по осемнадесет — каза той на Алик, — а в последната са само седемнадесет. Преди две години бяха по двадесет и три. Все пак по мъничко се чупи, проклетата.

— Докато се строши съвсем, ще минат още сто години — намръщено отвърна Алик. — И какво, така ли ще чакаме?

— Не можем да стигнем до крепостта, Алик — каза Фог. — Всичко наоколо е минирано с двойно подсигуряване. Огнемети, картечни гнезда — всичко е разположено по сектори. А ние имаме само една базука, автоматите и винтовките. Виж, ако можехме да я уцелим с гаубица, само че от къде ще я вземем! Пък и никой от нас не умее да стреля с гаубица.

— Сега не крепостта е опасна за нас — въздъхна Увиц. — Трябва да мислим как ще живеем занапред. Търговците няма да ни оставят на мира.

Вратата се отвори и в мазето се спуснаха Ронд и двамата му сина. И тримата здрави, високи по два метра, стройни, само Ронд беше по-тежък и набит. Той, разбира се, отстъпваше на Фог в умението да се ориентира в града, в това всички му отстъпваха. Фог притежаваше направо нечовешки усет към картечните гнезда, снайперите и другите опасности. Но пък никой друг не умееше да стреля с винтовка по-добре от Ронд. Освен това спокойната разсъдливост на Ронд често биваше по-полезна от бойните качества на недисциплинирания Фог. Заради това в убежището го признаваха за старши, макар че Фог понякога се ежеше — не по същество, а по принцип. Ронд разбираше прекрасно всичко и не обръщаше внимание на това.

Ронд беше много загрижен.

— Жените не трябва да излизат от убежището — каза той. — И децата да не се пущат. Търговците са издигнали на площада укрепление.

— На площада! — плесна с ръце Веда. — А как ще ходим сега до реката?

— Точно за това и разговаряме — каза Увиц. — Трябва да се махаме от тук.

— Укреплението е празна работа — замислено каза Фог. — Можем да го заобиколим лесно през развалините. А после да ударим в тила им с базуката…

— На теб всичко ти е лесно — поклати глава Увиц. — Колко загубихме днес? Двама? А колко ще останем утре? Търговците са много и не са глупави. Този път не успяха, ще сполучат следващия. Трябва да се преселим в друг сектор, по-далеч от тук.

В другия край на мазето разигралите се деца вдигнаха врява. Едно детенце писна. Веда веднага отиде при него, погали го, каза му нещо, избърса нослето му и пъхна в устата му някакво лакомство, което извади от джоба на престилката си.

— Къде да отидем, Увиц? — попита Ронд.

— В долния град или в северните сектори — вдигна рамене Увиц, — отдавна не съм бил там. Може би Фог знае, той непрекъснато скита насам-натам.

— С жените няма да можем да минем през укреплението — мрачно каза Ронд. — Търговците ни притиснаха. А да започваме война — нямаме сили. Не знам какво да измислим.

— Търговците няма да стрелят по жените — тъжно каза Веда. — На тях са им нужни жени. Не всички, разбира се… По-младите, по-красивите. За да не ги хранят даром. Мен например, първа ще ме убият. И Увиц също — той е куц и стар.

— Чакай, Ронд — внезапно за всички са намеси Алик. — Слушайте, защо не искате да напуснете изобщо града?

Онези от присъствуващите, които чуха думите на Алик, вдигнаха очи. В мазето настана тишина. Дори децата за миг се смълчаха.

— Но кака така? — слисано попита един от синовете на Ронд и се засмя. Толкова нелепа му се стори тази мисъл.

— Алик, ти почваш отново с твоите приказки — въздъхна Фог. — Разбери най-сетне, че извън града няма нищо. Пустота, смърт. Там няма дори къде да се скриеш. Слушай, Ронд, нека заобиколя с някого укреплението и ги ударя в тил.

— Можете да не ми вярвате — отчаяно каза Алик. — Но друг изход все едно нямате. Там, извън града, на три дни път, имам летяща лодка. Тя е малко повредена, сам, със счупена ръка, нищо не можех да направя. Но двама можем да я поправим. Тогава ще ви прехвърля всички оттук на няколко пъти.

— С жените и децата не можем да се измъкнем от сектора — повтори Ронд.

— В долния град сигурно са се запазили и повече складове — каза Увиц. — Когато преди двадесет години за последен път бях там, почти нямаше убежища. Всички се заселваха по-близо до центъра.

— А аз вярвам на Алик — извика Веда. — И за гората, и за лодката. Вярвам му!

— Тихо — извика грубо Фог. — Остава само жените да започнат да ни дават съвети…

— Нали аз дойдох в града? — упорито настояваше Алик. — Три дни път и пустинята свършва. Там има вода и храна. Вие трябва само да издържите тук още една седмица. Ще се върнем с лодката и ще пренесем всички.

От всеобщото недоверие, от собствената му безпомощност го обхвана отчаяние. Всички тук бяха обречени, както бе обречен на смърт градът. Заедно с тях беше обречен и той. И той, земният жител, с нищо не можеше да им помогне. Това беше ужасно, противоестествено, диво и неизбежно.

— Ами ако опитаме да минем край пристанището? — мислеше на глас Ронд.

— Там са огнеметите — отвърна Фог. — Аз два пъти минавах и загазих. И всички изобщо не можем да минем.

Приближи Пара, жената на Ронд.

— Ронд, може ли да отворим кутия сладка вода? Цяла седмица не сме давали на децата.

— Останали са ни само три — сърдито каза Увиц.

— Слушайте — каза Алик. — Нека вие да сте прави. Няма гори, няма лодка. Но нещо все трябва да има! Нали? Разберете, че на света трябва да има нещо освен града, освен вашите убежища. Защо мислите, че е по-лошо? Не вярвате? Не вярвайте. Тогава аз сам ще тръгна. Ще отида и ще се върна.

— Сам до никъде няма да стигнеш — каза Ронд. — Ще те застреля първият автоматичен снайпер. Та ти съвсем не умееш да се движиш из града. По-зле си от някое дете. И никой няма да те изведе от града. Твърде далеч е до покрайнините му. Освен Фог. Той те доведе кой знае от къде, значи, ще може и да те отведе. Само че Фог ни е нужен да бъде тук. Без него ще бъде съвсем лошо.

— Няма да тръгна — вдигна рамене Фог. — Да не съм полудял.

— Алик, вземи ме със себе си — помоли Веда. — Аз познавам града и мога да вървя бързо.

— Една седмица, разбира се, ще издържим — замислено каза Увиц. — Храна засега имаме. И патрони също. Но как ще бъде по-нататък?…

 

 

Минаха укреплението на търговците по канализационната тръба, когато Ронд и другите мъже от убежището започнаха да стрелят, за да отвлекат вниманието от тях. Тръбата беше тясна, под краката им джвакаше рядката многогодишна кал и миришеше на мърша. На Алик се стори, че пълзяха цял час в тази мръсотия. Най-сетне Фог изчезна някъде, като им прошепна да седят тихо и да чакат. След минута отново се появи и като дръпна Алик за ръкава, измъкна го, а после и Веда през някаква дупка в малко тъмно помещение.

— Нощем по-нататък не можем да вървим — прошепна той. — Огневите точки стрелят не по-лошо, отколкото през деня, а аз не съм плъх, нощем не виждам. Ще почакаме, докато се разсъмне.

Престрелката продължаваше съвсем наблизо — Алик разбра, че са изминали най-много триста метра. Фог се просна край тясното прозорче, прегърна автомата и моментално потъна в здрав, но лек сън.

„Фог ще оцелее в града — внезапно си помисли Алик, слушайки неговото равно дишане. — Независимо от всичко, ще оцелее. Само че дали са много фоговците тук!“

Веда не спеше, но седеше мълчаливо — може би беше уморена или не искаше да досажда на мъжете. И без друго Фог беше против това да я вземат със себе си. Само Алик успя да го склони. Алик също бе уморен, след раняването още не се бе напълно поправил, но съвсем не можеше да заспи. Седеше със затворени очи край стената в полудрямка и трепваше от всеки лек шум, макар че и за него той отдавна беше станал нещо обикновено. Същият, както в убежището. Бягат плъхове и мишки. И котки също. От животните в града са оцелели само те. Кучетата са били избити веднага, а котките оцелели, приспособили се, промъкват се из развалините нощем и ядат плъхове. Интересно с какво се хранят плъховете? Дали с котки?…

Фог се събуди в мига, когато Алик осъзна, че най-сетне започва да разсъмва. Огледа се уверено, опипа автомата, нареди шепнешком: „След мен един по един. И се навеждайте!“ — и първи изскочи през прозорчето.

Запромъкваха се след него край стените, провираха се през дупки, бегом пресичаха кръстовищата и отново се скриваха в развалините. По тях стреляха само веднъж. Фог не обърна никакво внимание на стрелбата, а Алик дори се усъмни дали е по тях. По време на кратката почивка Фог обясни, че е стреляла снайперска инсталация от зданието на районното кметство, стара и разнебитена, която той отдавна би ликвидирал, ако намери неминиран достъп до нея.

Фог спря в края на някакво зловещо пусто място, цялото в развалини и ями от избухнали снаряди. Спря, огледа внимателно местността и доволно се усмихна.

— Е — каза той, — тук няма от какво да се страхуваме. Тук крепостта пердаши постоянно, не са останали нито точки, нито гнезда. Всичко е изпотрошено. Както в твоята гора, Алик. До сутрешния обстрел тук е най-спокойното място в целия сектор, а може би и в града.

Алик не знаеше дали скоро ще започне обстрелът, но повярва на Фог безрезервно. Веда също. Тя изведнъж се оживи и започна да разпитва нещо Фог. Но Фог не бе настроен за разговори и й заповяда да мълчи. Веда не се обиди, зае мястото си в ариергарда и мълчаливо закрачи, заобикаляйки пресните или вече успелите да се напълнят с подпочвена вода ями, разрушените стени и разкъсаната и изкривена арматура.

Внезапно развалините свършиха. Веднага започна обикновен, средно разрушен квартал — очевидно автоматичното коригиране на артилерийския огън и до сега беше в ред и не даваше отклонения. За кой ли път вече Алик поклати глава тъжно, учудвайки се на сигурността на смъртоносната техника, създадена от човека, и продължаваща десетки години разрушителната си дейност, когато дори и създателите й отдавна вече се бяха пръснали кой където види.

Фог отново спря, обърна се към Алик и Веда и каза тихо, но достатъчно тържествено:

— А сега ще ви покажа нещо. Никой освен мен не го знае! Сам го открих — и добави загрижено — само дано работи, проклетата.

През ниска дълга арка-тунел те влязоха в затворено каменно дворче. В центъра на издут голям къс върху асфалта бе вкопан масивен стоманен люк, целият в ръжда. Фог отиде при него, дръпна някакъв прът и отскочи встрани. Люкът се отвори с дрънчене. Навън се показа лека метална стълбичка.

— Ето! — гордо каза Фог. — Комуникационна линия. Работи и досега. Може би е единствената в целия град. Аз я намерих. Сега без всякакви приключения ще се доберем до южния сектор. Ти, Алик, сигурно не помниш как те мъкнах от там? Има си хас! Ти бе полумъртъв от мината, която те бе цапнала.

— Хайде след мен един по един — изкомандува Фог и сложи крак на стълбичката, но изведнъж замря. Откъм тунела се чуха тежки стъпки и ехото им закънтя в дворчето. Без да си кажат нищо, Фог, Алик и Веда се втурнаха към най-близката врата, пъхнаха се вътре и затаили дъх, се притиснаха към стената.

— … Кажи на Лур да донесе огнемета — казваше един страшно познат на Алик глас. — Само да не сте посмели веднага да нападнете убежището. Те имат боеприпаси, и жени има там. Ще наблюдавате, да не се опитат да се измъкнат. Но тогава вече няма да гледате като изтървани. Какво е това? Защо люкът не е затворен? Ти ли направи това, Гент?

— Какво говориш, шефе — уплашено каза друг глас — ами че аз зная… направих всичко, както ми нареди. Затворих го и дори го дръпнах за по-сигурно.

— Кой ще е тогава? — подозрително запита първият. — Освен теб днес никой не е близал. Я не ме прави на… — той млъкна внезапно, сякаш се задави от някаква неочаквана мисъл и каза със съвсем друг тон: — Щом не си ти, значи…

— Гент! — чу се рязък глас. — Веднага повикай другите. Всичко наоколо да се огледа. Всичко, до последната дупчица. Не, чакай! Няма да ходиш никъде, аз сам ще ги изпратя. Отваряй си очите.

Само Фог би могъл да успее в секундите, които оставаха. Той изскочи от входа, сякаш изхвърлен от катапулт, и започна да стреля. Онези двамата също бяха жители на града и умееха много неща, затова куршумите на Фог не попаднаха в целта, но накараха враговете да се скрият зад най-близките стени.

— В люка! Бързо — викаше Фог, като здраво държеше подскачащия автомат.

Зад ъгъла излетя малък черен предмет и се затъркаля към краката на Фог. Без да спира стрелбата, той подхвана гранатата и я хвърли в най-близкия прозоречен отвор. Чу се взрив и полетяха дребни каменни парчета. Едно от тях одраска бузата на Алик, но в следващия миг всичко това остана горе. Алик скочи в тъмната дупка, върху раменете му се търкулна Веда и го събори, после върху двама им се стовари Фог, който бе затворил люка миг преди новия взрив.

Фог веднага се изправи, хвана двамата като малки палета и като ги мъкна няколко крачки, пусна ги върху нещо меко. Подът се залюля, чу се слабо бръмчене и те се понесоха с нарастваща скорост, преодолявайки съпротивлението на спарения застоял въздух на тунела.

— Аз съм късметлия! — провикна се Фог и започна да се смее с пълен глас.

До него, намествайки се удобно, седна Веда.

— Фог, няма ли да ни настигнат? — страхливо запита тя.

В отговор Фог пренебрежително подсвирна.

Движеха се в абсолютна тъмнина. Осветлението в този тунел бе изгоряло, преди още Фог да се роди. Еднообразното клатушкане в тъмнината ги лишаваше от възможността да се ориентират във времето. Алик не можеше да каже дори приблизително час или два бяха минали, откак зад гърба им се затвори капакът в малкото дворче. Най-сетне бръмченето спря, количката започна постепенно да забавя хода си. Напред замъждука светлинка.

— Пристигнахме — промърмори Фог и скочи навън. — Излизайте.

Алик и Веда излязоха на малка площадка. Нагоре отиваше стълбичка, същата като онази, по която се спуснаха в тунела. От процепа на полуотворения люк тук проникваше дневна светлина. Фог зарови нещо в количката. Вдигна някакъв капак, замахна с приклада на автомата и удари силно няколко пъти. Нещо щракна, избухна син пламък и замириса на изгоряло.

— За да не се върне обратно — поясни със сумтене Фог — все едно, ние не можем да се движим по този път повече. И те също. Алик, ти позна ли го?

— Кого? — не разбра веднага Алик.

— Беше същият, оня, с обръснатата глава, който вчера идва да търгува с нас. И отново не го улучих — разстроено каза Фог.

Алик си помисли, че положението беше малко по-друго: в дадения случай онзи с обръснатата глава изтърва Фог, но не започна да уточнява. Фог вече се беше качил по стълбичката и оглеждаше околността през процепа.

Горе отново се простираше градът. Същите изровени от куршуми и шрапнели сгради, зеещи отвори на прозорци. Същата лъжлива тишина, готова всеки миг, всяка секунда да забълва картечен откос.

— След мен! — викна Фог и като се наведе, се втурна през улицата.

 

 

Фог не видя опасността, не я очакваше и беше отчасти прав. Електронният снайпер, поставен неизвестно от кого и за какво на билото на глинестия хълм зад чертите на града, зад последното минно поле, бе мълчал дълги години. Той мълчеше, когато пред оптическия прицел се промъкна Фог и мина Алик. А когато се появи Веда, снайперът внезапно се събуди и стреля. Изстрелът прозвуча тихо, сякаш някой плесна с длани. Алик и Фог се обърнаха. Като се държеше с ръка за хълбока, Веда бавно се отпускаше върху земята. Алик се спусна към нея, но Фог го задържа. С няколко скока стигна до хълма и хвърли последната граната. Взривът вдигна във въздуха цял облак прах и празни гилзи, превръщайки капана в купчина електронен боклук.

— Мерзавци! — закрещя Алик, като безсилно замахваше с юмрук към града. Той ненавиждаше града. В този миг той ненавиждаше и Фог, като съставна и неотменима част от безкрайната върволица безсмислени убийства.

Веда лежеше върху земята и леко се усмихваше. Лицето й бързо бледнееше.

— Алик, аз виждам гората — каза Веда. — Защо е такава червена?…

Погребаха я в подножието на хълма. Никой не каза дума. Постояха малко и закрачиха нататък, към планините, които постепенно се издигаха от огнения хоризонт.

Сега Фог не бързаше да върви напред. Тук вече нямаше снайпери и картечни гнезда. Онези, които са започнали някога опустошителната междуособна война, нямали причини да се бият заради голата, изпепелена от слънцето земя. Но точно тук Алик усети, че Фог се страхува. Той неспокойно оглеждаше почвата и хоризонта, без причина се сепваше и хващаше автомата. Опитваше се да отпъди страха, учеше Алик да гледа по-внимателно къде стъпва, за да не се натъкне на мина, но внезапно спираше, без да довърши и отново започваше да се озърта.

Последната нощ, която прекараха в една падина под открито небе, Фог изобщо не заспа. Тресеше го, макар че времето беше топло и тихо.

На другия ден навлязоха в гората и намериха поляната с флаера. Тук всичко беше както преди, флаерът лежеше на едната си страна, притиснал под тежестта си лявата надкрилка и забил нос в гъстия храсталак. Алик се убеди, че наистина няма да има много работа с поправката на апарата. Ако не беше счупената при катастрофата ръка, той можеше да свърши всичко сам. Нямаше да има нужда да ходи в онзи страшен град… Алик решително отхвърли тази своя мисъл. Трябваше. Непременно трябваше. Заради останалите в убежището и заради мнозината други, които Алик нито веднъж не бе видял и които също се криеха из мазета и дупки. Заради Увиц и Ронд. Заради Фог и Веда…

Трябваше да смени разкъсаната лопата на витлото и да изправи опората на надкрилката. После да изчисти флаера от растенията, които бяха успели да обвият целия корпус, и да измъкне апарата в средата на поляната. За двама здрави мъже това беше работа за един ден.

Фог беше изпаднал в някакво вцепенение. На нищо не се учудваше, нищо не питаше и само мълчеше. Изпълняваше всичко, което му кажеше Алик, сякаш беше робот. Той и за миг не се разделяше с автомата си. Напрежението, което го бе обхванало от мига, когато бяха напуснали града, нарастваше непрекъснато. Фог не вярваше на гората, не вярваше и на Алик, който се опитваше незабелязано да го успокои. Не вярваше на тази тишина. Непознатата и чужда за един гражданин тишина на гората. В гората нямаше обичайните за Фог опасности, той очакваше други, несрещани, и затова още по-страшни, очакваше ги всеки час, всяка минута, готов за най-лошото.

Алик се мъчеше да не го изпуща от очите си, но не успя да предотврати кризата. По време на една кратка почивка Фог с яростен вик скочи изведнъж и изстреля цял пълнител в заклатилия се храсталак. Алик се хвърли върху него и измъкна автомата от ръцете му. Фог трепереше и безсмислено сочеше с пръст някъде в края на поляната.

— Какво има, Фог, какво ти стана? — потупваше го Алик по рамото и го успокояваше.

— Там! Виж, там! — мънкаше Фог.

Алик отиде до храстите и видя малко животинче с дълги уши като на заек, което куршумите бяха направили на решето.

 

 

… В убежището беше останало само едно буре с вода. Ронд нареди на Увиц да дава от него само на децата и на жените. Миналата нощ се опитаха да стигнат до кладенеца, но не успяха — на кръстовището търговците бяха монтирали огнемет и при най-малкия шум заливаха улицата с потоци пламъци. На разсъмване двама от мъжете се опитаха да стигнат до огнемета по покривите и да го ликвидират с гранати, но бяха разстреляни в упор от засада.

Търговците вдигнаха укритието от площада и отначало това зарадва Ронд, който реши, че враговете са се отказали от блокадата и се оттеглят. Но още към обяд той разбра грешката си. Враговете станаха повече. Под прикритието на картечния огън те се промъкваха все по-близо, като изтикваха защитниците към убежището и заемаха позиции в близките къщи. Сега пътят към реката бе отворен, но Ронд разбираше, че тук се крие поредният капан и не се реши дори да направи разузнаване в тази посока. Сега той както никога трябваше да пази силите за решителния миг. Ронд не знаеше кога точно ще настане този миг, макар че чувствуваше приближаването му.

Бяха изминали вече шест дни, откак Фог, Алик и Веда напуснаха убежището. От самото начало Ронд не вярваше, че ще се върнат: твърде приказни изглеждаха разказите на чужденеца за гората и за летящата лодка. Наистина, Увиц му беше разказвал нещо за някакви въздушни машини, които хвърляли отгоре гранати, но да повярва в това му беше трудно — та според думите на Увиц той видял такава машина за последен път, когато бил на пет години, не повече. Пък и самият Увиц през тези дни си спомняше все по-рядко за заминалите.

Напразно Ронд им разреши да заминат. Липсата на Фог се чувствуваше както никога досега. Във военните работи Фог беше незаменим. Единствено той не се страхуваше сам, без прикритие да се разхожда из града.

От улицата се донесе глухо пляскане. Така се взривяваха димните гранати. Беше много опасно, като се имаше предвид близостта на позициите на врага. Търговците атакуваха. Веднага затрака картечницата на Увиц и Ронд притича към оня участък от отбраната, който му се струваше най-уязвим.

Вятърът помагаше на обсадените, бързо отнасяше дима, но под прикритието му търговците все пак успяха да пресекат откритото пространство пред развалините на най-близката до убежището сграда.

В този миг нещо се промени. Чуха се изплашени викове. Някъде отгоре се изсипа дълъг автоматен ред и в грохота на стрелбата се вплете нов, съвсем непознат и на нищо не приличащ звук. Димът се разсея напълно. В края на улицата се мяркаха фигурите на бягащите врагове, а от самото небе към вратата на убежището плавно започна да се спуща невиждан апарат със сребристобял плосък корем.

Вратата на апарата се вдигна и от нея скочи Фог.

— Офейкват търговците! — извика той. — Ронд, давай мъжете, ще ги прогоним още по-далеч!

— Ронд, Увиц! — закрещя появилият се след него Алик. — По-скоро викайте децата. Нека летят първи.

Фог се втурна към подземието, за да вземе повече боеприпаси. Неговата поява, неочаквана и като в приказките, всели увереност у всички жители на убежището.

— О! Фог си дойде! — зарадва се дебелият Коер — тромав и съвсем безпомощен при внезапни промени на положението. В града такива като него рядко доживяваха до четиридесет години. Фог вече на два пъти го бе измъквал от опасни положения.

— Фог се върна! — вдигнаха врява жените. — Без тебе тук беше съвсем лошо, Фог.

Те го чакаха. Него, а не чужденеца с летящата лодка. Нужен им бе той. Беше нужен на всекиго.

Десетина мъже по нареждане на Ронд на прибежки тръгнаха след Фог към площада. Търговците трябваше да бъдат задържани точно там, за да може изходът на убежището да бъде извън обсега на техните картечници. Дори и да не беше наредил Ронд, те пак биха отишли след Фог — най-ловкият и добър боец в убежището.

Изстрел отдясно. За миг Фог го изпревари, като се просна върху паважа. В отговор даде един ред с автомата там, към гърчещите се сиви фигури, и отново напред към чугунения пиедестал до вратата на районното кметство. Оня дори не успя да вдигне пушката. Устата бавно се отвори за вик… Автоматен ред и още един скок…

Алик взе дванадесет души — осем деца и четири жени. Кабината и багажният отсек бяха претъпкани, но малката силна машина смело се издигна във въздуха и се завъртя с тъпия си нос към синята пелена на хоризонта.

Половин час с максимална скорост натам и двадесет минути обратно. Десет минути за разтоварване и натоварване. Шест рейса — шест часа. Толкова трябва да издържи Фог.

Непознатата летяща машина изплаши търговците. От предпазливост те отстъпиха. Нищо, може да почакат малко. Рано или късно целият град ще им принадлежи. Като стреляха, те се измъкнаха от сектора и се скриха в развалините.

Когато Алик спусна за последен път флаера, край убежището тъпчеха Ронд и петима мъже, които прикриваха евакуацията.

— Всички ли сте? — запита Алик — А къде е Фог?

Ронд смутено вдигна рамене.

— Изчезна. Търсихме го, викахме…

— Може да е ранен?

— Не е. Всичко беше вече свършило, когато излезе. Ние бяхме тук, всички заедно, а той изведнъж стана и тръгна някъде. Извиках му: Фог, къде отиваш? А той само махна с ръка. Отначало чакахме да се върне, после започнахме да го търсим. Претърсихме всичко наоколо…

— Да вървим — решително каза Алик. — С него се е случило нещо.

Още веднъж обходиха целия сектор от булеварда на Президентите до реката — цялата свободна от стрелящите роботи зона… Пъхаха се в развалините, викаха Фог — всичко беше напразно.

После се качиха във флаера и Алик започна да описва широки кръгове над пустите квартали. Караше машината бавно и ниско, като се вглеждаше в разкривените вечерни сенки на каменните руини с надеждата да улови някакво движение в тях.

Отдясно избухна силен взрив. Флаерът подскочи, Алик едва задържа ръцете си върху кормилото. Край тях разрастваше облак дим от избухнала граната, изпратена с базука от някакъв прозорец долу. Алик насочи флаера нагоре и вляво и усети колко мъчно удържа машината. Очевидно отново имаше някаква повреда в надкрилката.

— Ще паднем — неуверено каза Ронд, като се хвана за пилотското кресло.

С голямо напрежение флаерът се заиздига. Внимателно описа полукръг и пое верния курс. Постепенно къщите се превръщаха в сенки, сливаха се една с друга и целият оставащ зад тях град започваше да прилича на огромно грозно мастилено петно. Флаерът вече летеше над равнината по посока към планините и края на гората, където ги очакваха останалите членове на групата, бившите обитатели на убежището.

— Виж, Ронд — викна Алик, — ето там, по-наляво от хълмовете. Май че през деня видях къщи. Там също живеят хора. На света има и други градове. Чуваш ли? Съвсем други.

Може би Ронд не чу казаното поради шума от двигателя и вятъра, но послушно се обърна натам, където му сочеше Алик. А може би беше чул, но не беше разбрал. Не му беше сега до това. Той гледаше с изумени очи открилия се пред него свят и мислеше. И имаше за какво да мисли. Сега всички имаха какво да мислят.

Алик мислеше, че ще трябва да остане с тях, докато привикнат малко със своя нов живот. А може би ще бъде хубаво, ако потърси по-близки селища и установи контакт с тяхното население… Но после ще трябва да се върне при модула за кацане и да чака спасителите. Да завърши започнатото сам е невъзможно. В умиращия град войната продължава да взема своите жертви. Там има още хора. Те ще чуят неговите сигнали, рано или късно. Трябва да ги чуят.

Оставаше им да летят около петнадесет минути…

 

 

Фог различаваше гласовете на търсещите го, докато не се отдалечи от газохранилищата. Той крачеше уверено из града, като по привичка засичаше позициите на картечните точки и заобикаляше зоните, които се обстрелваха. Веднъж чу над главата си шум, шмугна се в развалините и изпрати с поглед флаера с Алик, Ронд и другите, който летеше ниско над улицата. Те още продължаваха да го търсят.

Нека го търсят. Скоро ще отлетят. Сега Фог има много работа. Той ще отиде в долния град, пълен с непокътнати складове и сигурни убежища. Не се страхува от автоснайперите и от картечните точки. Фог е по-бърз от всички в този град. Не му е нужно да се учи да живее другояче, пък и няма, не може да има друг живот. Ще си намери ново убежище и при него ще дойдат хора, които имат нужда от неговата защита и покровителство. Може би ще се ожени. Време му е да се ожени. В предишното убежище Увиц му говореше за това, само че Фог не бързаше.

Тези и още много други мисли напираха в главата му, когато Фог навлезе в Хаалитския квартал и патрулиращият търговец, изчаквайки фигурата му ясно да се открои на фона на залеза, плавно дръпна спусъка на автомата…