Артър Селингз
Начален курс

— Добър ден, сър. Вие сте мистър Трендал, нали? Аз съм от Банката за андроиди.

Трендал хвърли поглед зад своя посетител. Може би търсеше жировоз^[1]? После разбра — това беше той. Огледа спретнатата чанта в ръката на младия човек, после елегантните му панталони и тъмносиво яке и накрая свежото му, странно ново лице.

— Аха… е, заповядайте.

Съзнаваше, че гласът му звучи фалшиво. Но по дяволите, да не би той да е виновен? Как човек трябва да приветствува един андроид, който влиза в семейството му?

Покани младежа във всекидневната и повика жена си от кухнята, където се беше скрила. Тя влезе неспокойно.

— Мей, това е нашият гост, мистър…

Изведнъж Трендал се почувствува още по-неловко и прокле и смущението си, и факта, че са му натрапили тази ситуация. Солиден гражданин от двадесет и втория век, той не бе свикнал да се чувствува неловко. И именно по тази причина са избрали него! Трендал не би преглътнал това — съвсем не. Но като си помисли за хитро завоалираните заплахи за наказание и понижение в службата, трябваше да мисли за децата си, нали?

Младежът заговори — със същия отмерен, доста равен глас, с който се бе представил:

— Наричайте ме просто Еди. В същност аз имам и презиме — А, тире Смит. „А“ естествено означава андроид. Но това е само за документите. В моя случай презимето е излишно, нали?

Странно, но Трендал почувствува благодарност към андроида. Думите му сякаш поставиха нещата на място. Жена му каза:

— О, господи, но, разбира се, защо…

Той й хвърли многозначителен поглед.

— Добре тогава… хм… Еди. Заповядайте, седнете.

Сега забеляза забавната прецизност, с която се движеше гостът Седнаха и тримата. Последва неловко мълчание.

— Може би желаете нещо разхладително — изтърси Мей.

„Уместен ли е въпросът й?“ — чудеше се Трендал. „Дали наистина те изпитват жажда?“

— Не, благодаря ви, мадам. Идвам направо от Банката.

„Я виж“, помисли си Трендал, „говори така, сякаш току-що е изскочил от инкубатора“. От малките изкуствени клетки се изграждал човек или поне едно дяволски добро копие — каза човекът от Банката. „Забравете за това“ беше казал служителят, „и се отнасяйте към него като към обикновен, макар и незрял човек“. Дали му най-общо образование. Сега трябвало да живее шест месеца у някое семейство. „Заключителен курс“ — беше казал служителят с лека усмивка.

Мери направи повторен опит:

— Бихте ли желали тогава чай?

— Да, благодаря ви, мадам — за учудване на Трендал произнесе младежът.

Мери изпусна явна въздишка на облекчение и се отправи към кухнята. Сега Трендал се чувствуваше по-малко напрегнат. Можеше да говори с другия, хм, човек… като с… човек.

— Колко като вас има там?

— Като нас? А, искате да кажете — андроиди? Мисля, че около петдесет. Аз бях в един клас от двадесет и пет души. Имаше още един клас. Смятам, че засега ние сме единствената в света Банка от този род.

— Това, което не мога да разбера — призна си Трендал — е защо…

Той се запъна, защото осъзна, че това е един от въпросите, които не бива да задава — защо изобщо са необходими андроиди. Все едно да попитате един обикновен човек защо мисли, че има право да живее!

— Защо банката ме е изпратила тук? — подсказа младежът.

— Да, да, точно това.

За втори път андроидът — Еди, трябва да свикне да го нарича така — му помагаше да се измъкне от неловкото положение. Може би в края на краищата нямаше да бъде чак толкова трудно.

— Защото досега животът ми е бил само теория. Вероятно програмата на нашето училище ще ви се стори странна. Естествено, ние учим трите основни предмета — писане, четене и аритметика. Но една от дисциплините, с които започваме, е първични рефлекси. После вторични рефлекси, формиране на речта, ориентиране в обществото и други подобни. Сам виждате — ние сме напълно интелигентни, когато… излезем оттам. Обикновеният човек още от дете се развива и учи чрез опита, изпитанията и грешките си. На нас ни преподават всичко в съкратени курсове. Ние нямаме време да натрупваме опит.

Ето го шансът, ключът на загадката, вероятно?

— Време ли? Но защо да се бърза?

Но шансът се изпари или може би беше леко отместен?

— Не че бързаме. Просто така сме устроени. Въпросът е там, че след основния курс трябва да придобием истински човешки опит. Трябва да се научим да се приспособяваме към хората, да правим и казваме това, което е уместно. — Изведнъж тонът му стана настойчив. — Затова, моля ви, ако кажа или направя нещо неуместно, не ме осъждайте строго. Ще се старая да се науча.

Трендал беше и трогнат, и смутен.

— Но, разбира се, синко… аз… ти…

По дяволите, обикновените деца не се стараят толкова да се харесат като този. На осем години те вече стоят на краката си и вървят по своя собствен път — даже прекалено собствен, както си мислеше понякога той. А на колко години е този — осемнадесет, деветнадесет?

Влезе Мей и сервира чая.

— Впрочем, синко — попита Трендал, — на колко си години?

— На пет — каза простичко другият.

Трендал се задави. „Ето още един въпрос, който не биваше да задавам“, помисли си обезсърчен той. Еди невъзмутимо си пиеше чая. И какво трябва да кажете след такъв отговор? „Така ли?“ или „Изглеждате доста голям за възрастта си?“

Тъкмо тогава в стаята се втурна задъхана шестнадесетгодишната Кати. Като видя посетителя, тя се стъписа. Еди се изправи.

— Запознай се с Еди, за когото ти разправях — каза Трендал.

Облечена в лъскави панталони до коленете и с пелерина Кати не се помръдна. После изведнъж избухна в смях.

Еди отчаяно погледна към мистър Трендал, после към жена му. Но не намери помощ, а видя само възмутените им погледи, вперени в дъщеря им.

Кати продължаваше да се смее.

— Аз… аз смятам да отида да си разопаковам багажа — каза тихо Еди.

— Ще ви покажа стаята — предложи Мей.

Двамата бързо се качиха по стълбите.

— Моля ви, извинете Кати — каза Мей, докато му показваше малката свободна стая. И на тръгване добави: — Не знам какво им става на днешните деца.

Еди разопакова дрехите и книгите си и седна на леглото. Ще се научи ли да разбира хората? Те бяха любезни, очевидно се мъчеха да се приспособят към него, както и той към тях. Но това странно момиче с неговото държане! Е добре, той си има задача. Не трябва да оставя подобни неща да го отклоняват от нея. Отвори книгите си и се залови да учи.

След малко се почука.

— Влезте.

Вратата се открехна, колкото да пропусне една тънка фигурка. Беше Кати.

Той се усмихна — да, така беше редно.

— Идвам да се извиня.

— Няма защо.

— Това всичко ли е? Така ли са ви учили да казвате?

— Нищо не са ме учили. Само да се постарая да се приспособя. Защо, какво би трябвало да кажа?

— Колко сте смешен. Би трябвало да сте ядосан и да ме попитате защо се смеех.

— Така ли? Тогава — защо се смеехте?

— Защото татко ви нарече Еди.

— Но аз така се казвам. — После я разбра. — Защо, смятате, че би било по-подходящо да ме наричат по номер?

За огромно негово удивление Кати избухна в плач.

Нямаше указания как да постъпи в такъв случай. Никога досега не се беше сблъсквал със сълзи. Затова я изчака да спре.

Плачът на Кати спря така внезапно, както беше започнал.

— Повярвайте ми! Никога не мога да започна с някого, както трябва. Бях решила при вас да бъде, както е редно. Помъчих се… защото… защото вие сте по-различен. Ето, пак сбърках!

Тя хвана с две ръце гладката си черна коса, сякаш искаше да я отскубне от корените.

— Но вие сте права — каза Еди. — Аз наистина съм по-различен.

— Ама не разбирате ли? — избухна тя. — И да го казвате, това не ме оправдава. Та ние всички сме различни. Това, което ме дразни е, че всички се мъчат да изкарат, че не сме. — Тя сви рамене. — Сега колкото и да говоря, няма да оправя нещата. Ще се помъча да започна отначало… но не сега. По-късно.

Обърна се и избяга, като хлопна вратата и остави Еди съвсем объркан. Той постоя така доста време, после пак се зае с книгите си. Математическите символи може да разбере, а и да не може, ще му се удадат след по-продължително изучаване. Но хората!

 

 

Въпреки опасенията си, Еди постепенно се приспособи. Между него и Кати цареше абсолютно мълчание, но това не бе толкова страшно, тъй като се виждаха само на масата. Смяташе, че най-добре е да не започва той. Кати явно се разбираше с многобройните си приятели и те я обичаха. Излизаше всяка вечер — на гости, на тенис или на Аеродрума за свободно падане, докато той учеше или гледаше телевизия с останалите членове на семейството. Веднъж мистър Трендал й предложи да вземе Еди с нейната компания. Еди се зарадва, защото взе предложението за един от малките признаци, че започват да свикват с него. И все пак почувствува облекчение, когато Кати отклони предложението, като каза, че тази вечер е само за членове на клуба.

Мистър и мисис Трендал изглеждаха много по-прости по характер от дъщеря си. Телевизия, пийване, гостуване на определен кръг приятели — в това се състоеше животът им. Представиха Еди на приятелите си, които изглеждаха също като тях повърхностни и леко отегчени. Той се научи да ги различава, да се смее на дежурните им вицове, да им поднася предпочитаните напитки. Никой от тях не проявяваше любопитство, нито споменаваше произхода му и Еди реши, че домакинът изобщо не им е казвал. Вече беше разбрал, че мистър Трендал е човек, който не обича да си усложнява живота.

С останалия член на семейството веднага се сближиха. В деня на пристигането му Стийв беше в Париж за финалите по джетбол^[2]. Хоби на дванадесетгодишното момче беше да прави миниатюрни двупосочни телевизорчета. Тъй като Еди не само изучаваше електроника, но и притежаваше точно око и сръчни ръце, сприятеляването им стана съвсем естествено.

Стийв никога не му задаваше въпроси — във всеки случай, не лични. Но се интересуваше много от математика, решетъчни уравнения и микропреходи, слушаше и говореше. И това беше главното. Еди се научи кога да приема една фраза буквално, кога да я разбира точно в обратния смисъл и кога да се досеща, че тя е шифър на нещо с абсолютно различно значение. И най-важното — самият той започна да задава въпроси.

— Стийв, какво ще правиш, когато завършиш училище? — попита един ден Еди. Тогава вече беше преполовил престоя си у Трендалови.

— О, ще попълня редиците на операторите — каза небрежно Стийв.

— Това ли е желанието ти?

— Така правят всички. Чак ми се повдига. Мъчим си мозъците, блъскаме ги с факти и защо? Само за да можем да разчетем кое копче да натиснем.

— Но няма ли да се занимаваш с електроника?

Стийв вдигна рамене.

— Може би… но в промишлеността всичко това го вършат роботи, и то саморемонтиращи се. Ако изобщо стигна до там, ще отговарям за някоя дреболия, която сама по себе си няма да има голямо значение. Знам това, братче. — Изведнъж той се усмихна. — Хей, ти защо ме заяде за това? Ще се устроя, както мога. Не си ли учил история? Хората са работили с векове, за да постигнат онова, което имаме днес. Няма от какво да се оплаквам.

Думите му звучаха много зряло за възрастта му. Но пък продължението беше съвсем момчешко.

— Ей-богу, само си чакам първата заплата. Веднага отивам и си купувам една стереотръба. А ти. Еди?

— Когато си взема първата заплата ли?

— Не бе, глупчо. Когато завършиш училище.

— Аз съм в списъка за колонизиране.

— Какво-о? — Стийв махна с ръка. — Искаш да кажеш ей-там?

— На някой от предните постове.

— Това не е за мен. Ходил съм на Луната. Страхотно, но да не отиваш втори път. Истинско свободно падане и, леле, какви звезди! Трябва да е чудесно за астрономите, но не е за мен да живея там! Като през двайсетия век.

— Но там има някои интересни неща. Пейзажи.

— Мога да си ги гледам по телевизията. Не ми се иска да изкарам най-хубавите си години върху някаква забутана топка пръст на гърба на астрономията. Виж, какво мисля аз — първо те изшлайфат в училище, после, преди да се озърнеш, някоя мадама те хваща на въдицата и си свивате гнезденце в някоя хубава кутийка като тази. Само няколко години ти остават за истински живот.

Това изглеждаше, че слага край на въпроса. Но изведнъж Стийв погледна Еди така, както никога по-рано.

— Вас за това ли са ви направили — да ви пращат там?

— Предполагам. Във всеки случай за това ни използуват.

— Използуват! — избухна Стийв. — И ти приемаш това? Та ти имаш права, човече. Ти си човек!

— Благодаря ти, Стийв — прошепна Еди. После продължи с по-обикновен тон:

— Но аз искам да отида. Разбираш ли, мен са ме сътворили хората. Каквото и да направя, ще бъде само малка отплата към тях.

Стийв изглеждаше ужасен.

— Никой не дължи нищо на другите. Бас държа, че са ти присадили това чувство, когато са те сътворявали.

— Не мисля така. Просто ми изглежда естествено. Ако баща ти е в беда, няма ли да му се притечеш на помощ?

— Предполагам — Стийв направи гримаса. — Само че той е прекалено предпазлив. Никога не може да изпадне в беда. Но това е друг въпрос. Смятам, че вие трябва да се борите, за да не ви използуват. Да вдигнете бунт, искам да кажа. Имате ли нужда от помощ?

— Не, благодаря — засмя се Еди.

От бърлогата на Стийв той се отправи към своята стая и извади книгите. Но не беше в настроение да учи. Бъбренето с момчето го бе извадило от равновесие. Отиде до прозореца и погледна навън.

Приличаха на кутийки — хилядите къщички, които се простираха чак до хоризонта, прекъсвани от забити в небето небостъргачи. В полумрака се въртяха като водни кончета няколко жиробуса. И навсякъде, даже в грациозните жиробуси хората си правеха кутийки. Но все пак, някъде там, на тъмнеещото небе все по-ясно се открояваха звездите.

Спомни си думите на Стийв: „мога да си ги гледам по телевизията“. Колко нелепо звучаха, страшно нелепо за едно дванадесетгодишно момче. А Стийв даже беше готов да му помогне при евентуален бунт.

Еди се усмихна тъжно. У Стийв, а може би и у всички други младежи като него имаше много жизненост, но тя сякаш беше обърната навътре.

Миниатюрното телевизорче се обади: „би-биип“. Еди го включи, без да се извръща от прозореца и каза:

— Здрасти, Стийв.

— Не е Стийв, глупчо. Аз съм.

Той се обърна. От малкото цветно екранче гледаха умолително големите очи на Кати.

— Може ли да дойда?

— Разбира се.

Екранчето избледня. След минутка Кати се втурна в стаята му.

— Току-що научих от Стийв. Аз…

Еди се усмихна.

— Елате и седнете. Да не загубите пак равновесие.

— Благодаря. Не мисля, че този път ще стане така. Ама вярно ли е, каквото ми каза Стийв, че отиваш в космоса?

— Да. Защо, да не искате да се присъедините към бунта му?

Тя тръсна глава и произнесе с цялото пренебрежение на шестнадесетгодишните към един дванадесетгодишен хлапак:

— Стийв! Я го остави този сополанко! — Очите й станаха замислени. — Еди, може ли да дойда там с теб?

Той зяпна.

— Защо не? Щом ти можеш… — Тя трепна. — Пак сбърках. Но може ли и аз, Еди, може ли и аз?

— Не знам. Сериозно ли говорите?

— Никога през живота си не съм говорила по-сериозно. Когато Стийв ми разказа всичко, то така ме завладя! Това не бива да се възлага на… хора като теб. Там трябва да ходят обикновени хора.

— Едва ли има достатъчно обикновени хора, които ще искат да отидат. Но, Кати — той протегна ръка и хвана нейната, — това не е истинската причина, нали?

Тя погледна ръката му.

— Само приятелски — прошепна той.

Тя се усмихна.

— Знам. Много си мил. Не цялата причина, само част от нея. Главното е, че адски ми се иска да се махна от тук.

— Стийв казва, че това са най-хубавите години от живота на човека!

— Тогава защо да ги пропиляваме, защо да се скапваме тук?

— Но, Кати, сигурна ли си… това е трудно… Не искам пак да сбъркаме нещо. Изглежда, че се разбираме един друг…

— Моля те, изкажи се.

— Е добре, сигурна ли си, че това не е просто една фраза? Искам да кажа, млада си, ще ти бъде трудно да се приспособиш.

— Защо? Та аз непрекъснато се приспособявам. Но струва ли си да се приспособяваш към един куп влечуги?

— Не мога да съдя за тях. Никой не може да бъде за мен… такова, каквото ти ги наричаш, всеки случай, това достатъчна причина ли е, за да искаш да се махнеш оттук, на някакво съвсем ново и непознато място, да изоставиш всичко?

— За теб не е ли същото?

— Не. Например, аз нямам дом, постоянен дом. Нито родители. Кати, смятам, че си прекалено млада, за да те пуснат сама.

— Добре, аз все пак ще замина. Внимавай като заобикаляш планетата на Сириус четири, да не се блъснеш право в моя милост.

 

 

На другата сутрин Еди се събуди с усещането, че е пораснал неимоверно много. Вършеше тъкмо това, за което го бяха изпратили — да се сприятелява с хората, да изучава чувствата им. Сега те вече знаеха и какво е предназначението му.

Това усещане не продължи много. Стийв беше мрачен. Що се отнася до Кати, бариерата между тях очевидно бе паднала, но сега тя сякаш се чувствуваше в заговор с него. Намигаше му на закуска, кискаше се и изобщо се държеше съвсем странно. И не само Еди забелязваше това. Той видя как родителите й я наблюдават и после се споглеждат в недоумение. Колкото до Стийв, щуротиите на сестра му, (а дали само те?) го накараха да остави закуската си и да затръшне външната врата, дълго преди да стане време да хване жиробуса за училище.

Няколко дена цареше тази атмосфера, докато нещата стигнаха до критичната точка. Еди си беше в стаята и учеше, когато на вратата се почука.

— Влез — извика той, като очакваше, ме е Кати. През тези вечери тя често го посещаваше. Вече дума не проронваше за космоса. Само бъбреше и се правеше на палячо — и той я намираше ужасно забавна.

Но този път беше мистър Трендал, явно разтревожен — нещо съвсем нетипично за него. Без да губи време, той дойде на въпроса.

— Кажете, какво става между вас с Кати?

— Аз… аз не разбирам, сър.

— Не разбираш ли? Тогава за какво й е щукнало да иска да ходи с теб в космоса?

— Нейна беше идеята, не моя. Казах й, че това е невъзможно.

— Така ли? Та тя е подала заявление. Мога да наложа върху него вето. Но с какво държиш ти момичето?

— Да я държа ли? Все още не разбирам. Не съм й влиял.

— Може да си мислиш така, но съвсем ясно е, че ти си й повлиял. Слушай, Еди, какво има между вас с Кати?

— Нищо. Нали не сте й забранили да идва и да говори с мен?

— Само да говори? Да не мислиш, че ще повярвам на това? Кати е самостоятелно момиче. Никога не съм й се месил в избора на приятели, но… — Трендал се разтрепери — няма да я оставя да се забърква с някакъв проклет андроид.

Еди се изправи бавно, но не произнесе нито дума. Само стоеше и гледаше Трендал. Накрая каза:

— По-добре ще бъде да си отида.

Трендал не отвърна, избягваше погледа на Еди. Явно беше казал повече, отколкото бе възнамерявал.

— Но преди да си отида — каза Еди, — нека ви кажа две неща. Първо, не мислете, че напускам, защото съм обиден. Не съм обиден, а и не биха ми позволили да си отида по такава причина. Знам, че не съм като вас, така че можете да ме наричате, както си искате. А това е и вторият въпрос — между нас с Кати не би могло да има нищо общо.

Той разбираше какво има пред вид Трендал — не че го бяха учили… би било излишно — но през последните месеци бе научил много, даже и голямата част да беше от втора ръка, от телевизията.

— Защо не? — каза пресипнало Трендал. — Защото са ви наредили да се държите прилично? За мен това няма голямо значение. И да не искаш да ме убеждаваш, че си прекалено млад — нали сам каза, че ви произвеждат напълно развити?

— Точно така — но не и в това отношение. И никога няма да бъда. Тук е единствената разлика между нас и истинските хора — ние не можем да се размножаваме.

Очите на Трендал трепнаха и шокираният му поглед за момент срещна този на Еди. После пак отклони погледа си, като промърмори нещо нечуто и пипнешком се запъти към вратата. Еди чу стъпките му надолу по стълбите.

Той се извърна и започна методично да събира багажа си. Нямаше друг избор, нямаше смисъл сега да спира и да се чуди поради какво точно се е провалил. Не му бяха дали инструкции как да действува в такъв случай — очевидно не бяха очаквали подобно нещо, — но можеше да направи само едно. Да се представи обратно в Банката.

Но от пристигането си тук той беше натрупал доста вещи — още книги, телевизорчето, подарено му от Стийв, сакото, което му уши мисис Трендал — твърде лични вещи, за да ги остави, даже ако напуска в немилост. Затова багажът му вече не се побираше в малката чанта, с която беше дошъл. Трябваше да слезе и да помоли да му дадат на заем още една.

Пак чу стъпки по стълбите. Влезе мисис Трендал.

— Можеш да разопаковаш нещата си — каза твърдо тя. — Том ми обясни. Ужасно съжалявам. Също и Том, повече, отколкото му личи. При тези обстоятелства обвиненията му за вас с Кати изглеждат направо ужасни.

— Все едно, мисис Трендал, може би е по-добре да си вървя. Твърде много обърках всички ви.

— Няма да си вървиш. Може би е било необходимо да ни объркат. Може би така ще бъде по-добре за нас, по-добре за всички. Всеки от нас си върви по своята пътечка и си мисли, че всичко в света е наред. Никой не иска от нас никакви жертви. Мислим си, че всичко трябва да ни се поднася на чинийка. А после се появява някой като теб. Вие сте създадени на този свят за една определена мисия, от която всички ние бягаме — всички ние, обикновените хора, които си имаме всичко. И когато някое от нашите собствени деца осъзнае този факт преди нас и иска да даде своя дял, всичко, което можем да направим, е да го окаляме.

Тази енергична реч никак не подхождаше на мекия, безличен маниер, който Еди беше свикнал да смята за присъщ на мисис Трендал. Значи той действително беше поставил началото на нещо!

— Не. Еди, ти отвори и моите очи. Обещавам ти, че Кати ще отиде в космоса, а ако е прекалено млада, за да я пуснат сама, тогава и аз ще отида с нея!

 

 

Мей едва ли съзнаваше колко близо е до истината. След няколко дена възложиха на Стийв да му съобщи новината.

— Всички идваме с теб, Еди! Татко току-що получи документите от Колонизаторското бюро. Процион-три, тръгваме на двайсет и пети.

— Какво-о-о! Та това е чудесно! Само че… не мога да повярвам. Кати… да. И майка ти. Но баща ти… не го виждам.

Стийв се ухили.

— Кати и мама са комбина, на която даже и аз не можах да устоя. А татко изглежда, че в края на краищата не е чак толкова овехтял. Сега той е най-навит от всички ни.

— Но ти, Стийв, ти как? Най-хубавите години от живота ти — помниш ли?

Стийв се ухили още по-широко.

— Оттогава пораснах. Пък и четох доста за Процион-три. Има един спътник много близо до него. Може да бъде много забавно.

— Сигурно! — каза Еди.

А след това започна голямо суетене, всички се готвеха за големия ден. Разчистваха, решаваха какво да вземат и какво да оставят. Стотици подробности, формуляри, снимки. Казаха на Еди, че за него не са необходими снимки. Това би трябвало да го накара да заподозре нещо, но той просто го прие като естествено поради различното си физическо устройство.

И така, когато изгря зората на големия ден и взеха жиротакси за космодрума, той беше неподготвен.

Тъкмо тръгваха от контролното здание към големия кораб, който ги чакаше сред железобетонната площадка и отнякъде изникна един служител в сивата униформа на Банката за андроиди и хвана Еди за ръката.

— Може ли да те видя за минутка?

— Естествено. — Еди направи знак на Трендалови. — Продължавайте. Ще ви видя на кораба.

— Седни, Еди — каза служителят. — Имам за теб една голяма изненада. Ти няма да заминеш.

Еди го загледа втренчено.

— Ка… какво говорите? А тези хора?

— Това ти е едва първият път — каза успокояващо служителят. — Трябваше да играем така. Но следващия път и по-следващия няма да бъде толкова трудно. Разбираш ли, не от теб имаме нужда в космоса.

Той кимна по направление на четиримата Трендалови, чиито фигурки изглеждаха дребнички до огромния корпус на звездолета.

— Необходими са ни те и други хора като тях.

— Искате да кажете… било е нещо като трик?

— Наричай го, както искаш — но ние играехме в интерес на най-доброто. Достигнали сме до опасна точка. Доста лошо е било, когато хората са били наблъскани до границите и не е имало вече накъде да се разширяват — такава е била картината в навечерието на Космическата ера. Тогава са имали точно обратния проблем. Но когато пак отвориха границите, и то широко, хората вече се бяха устроили прекалено удобно. А това беше много по-лошо. Защото изглеждаше, че нищо не може да се направи в това отношение. Опитаха се да пропагандират идеята за колонизирането. Но без резултат. Пари, положение не значеха нищо за хората в условията на световете за колонизиране. Е, ние винаги можем да привлечем неподходящи типове, такива, които не биха могли да се справят нито тук, нито където и да било другаде. Не, там бяха необходими хора като Трендалови.

— Вече знаехме как да направим такива като вас — но с каква цел? Тогава на някого му хрумна идеята. Именно тази идея. Разбираш ли, Еди, в същност твоята задача не беше да получиш нагласа към хората, а да разстроиш тяхната нагласа. Не толкова заключителен курс за теб, колкото начален курс за тях.

Еди стана и погледна през прозорците от плексиглас. Корабът беше погълнал Трендалови. Сега зад тях се затваряше масивната врата.

— Но какво ще си помислят те за мен? И за другите като мен? Не можеше ли поне да се сбогувам с тях?

Чиновникът постави ръка на рамото му.

— Повярвай ми, така е най-добре. В кораба ще намерят писмо с извинения от Банката. В края на краищата те са подписали договор само за три години. А и изобщо няма да съжаляват, сигурен съм.

Пронизително зазвъняха звънци — първи, втори. Това беше сигналът за тръгване. Генераторите заработиха и корабът засвети със зелена светлина.

Еди внезапно почувствува как му се стяга гърлото.

— Но защо да не мога да замина с тях?

Служителят се усмихна. Корабът вече се издигаше.

— Защото си ни прекалено ценен, синко. Погледни този кораб. Ти струваш значително повече от него. И си много по-важен. Ти отбеляза първата точка в кампанията — дотук едно на едно, сто процента. Ако продължава така, ще имаме достатъчно хора, за да заживеят колониите самостоятелен живот. Тогава задачата ти ще бъде изпълнена. И ако искаш, ще можеш да отидеш при тези си приятели. А и при следващите.

Сега големият кораб висеше на петдесет фута, обвит в светеща зелена паяжина. После изчезна с недоловима за окото скорост, оставяйки след себе си само червения си остатъчен образ, който скоро избледня.

Еди стоеше с чувството, че част от него също си е отишла, отишла си е с Трендалови там, далеч от зората на нашия свят, в тъмните далечини. Винаги ли ще бъде така, всеки път ли ще си отива по нещо от него?

Представителят на Банката каза, че следващия път ще бъде по-добре. Но наистина ли ще бъде, щом той вече знае предназначението си? Няма ли поради това да бъде още по-трудно? И сега той разбра още колко много има да учи — и за него, както за Трендалови, началният курс едва сега започваше.

Бележки

[1] Жировоз — въведение на автора на базата на думата жироплан — жироскопочно стабилизирано летателно тяло (бел.прев.). ↑

[2] Джетбол — въведение на автора — реактивна топка (бел.прев.). ↑