Борис Руденко
Изключението

Звънецът сигнализираше рязко и досадно. След десетото иззвъняване Кестер изруга, отиде до вратата и я отвори. На стълбището стоеше непознат човек. Леко наклонил глава встрани, той с интерес гледаше Кестер.

— Добър ден — каза непознатият и се усмихна. — Идвам ви на гости.

— Не очаквам гости — отвърна Кестер — и не съм канил.

— Наистина ли? — непознатият се замисли за миг. — Но аз не съм само гост. Идвам при вас по работа.

Кестер демонстративно погледна часовника си.

Изглежда гостът не забелязваше неприветливостта на домакина.

— Салников — представи се той. — От Управлението за космически изследвания. Следях делото ви и искам да си изясня някои неща.

— Аха, това ли било — устните на Кестер се изкривиха насмешливо. — Тогава ще ви кажа, че напразно сте си губили времето.

— Защо? — искрено се учуди Салников. — Между материалите по вашето дело не намерих отговор на един много важен въпрос.

— Търсете — каза Кестер, — а мен ме оставете на мира. Колегията прекрати разследването още преди една година. Довиждане.

Обърна се, готов да затръшне вратата.

— Знаете ли, Кестер, аз ви вярвам — тихо каза Салников.

— Какво? — в недоумение запита Кестер.

— Вярвам, че не сте виновен в нищо — търпеливо повтори гостът. — И струва ми се, зная какво трябва да се направи, за да ви повярват и останалите.

За миг Кестер замря, после неговата едра, тежка фигура се отпусна. Погледна към Салников вече без враждебност, но с мъчително безпокойство и горчивина.

— Ако искате да ме баламосвате, за да измъкнете нови сведения…

— Разрешете ми да вляза — невъзмутимо каза гостът и Кестер бавно се отдръпна.

Салников се разположи в едно от меките кресла в гостната и докато Кестер вадеше чаши и бира, скришом го наблюдаваше. Без съмнение самотата не пречеше на Кестер. И съвсем не защото беше стеснителен — той просто не изпитваше нужда от общуване с хората.

Много скоро отпуснатостта на домакина изчезна. Той гледаше Салников изпод рунтавите гъсти вежди навъсено и напрегнато.

— Изучих подробно материалите — започна Салников — и вече съм на ясно какво не ми достига. Как в същност попаднахте на Алдам?

— По същия начин, както и останалите.

— Имам пред вид нещо друго. Вие не сте фигурирали в списъците на резерва.

— А това ли… Общо взето, случайност. Метеорологът от резерва си счупи крака в Кордилиерите. А аз, когато загина Мелие, бях свободен и се мотаех в управлението, очаквайки ново назначение.

— Преди това вие не сте работили в Извънземието, нали? — уточни Салников и Кестер кимна съгласен. — И ви предложиха да летите до Алдам само поради това, че сте им били, както се казва, под ръка?

— Предложиха ми да летя до Алдам, защото съм отличен специалист.

— Така ли? — Салников беше леко шокиран.

Върху масата се изля малко бира. Кестер извади салфетка и започна така ожесточено да трие повърхността на масичката, че Салников изненадан се дръпна назад с чашата в ръка.

— А как успяхте да се справите с всички необходими формалности? — попита той. — Редът за подбирането на кандидатите за групите за далечно търсене е много строг.

— Нямах затруднения — пренебрежително махна с ръка Кестер.

— И минахте всички процедури? И тестовете за екстремни ситуации? И изследванията за психологическа съвместимост?

— Всички — без колебание отвърна Кестер.

— Но как така? — Салников се направи на силно озадачен. — Ето извадка от вашето лично досие. На осемнадесети януари вие сте били включен в състава на резерва на групата „Алдам — IV“, а на деветнадесети вече сте потеглили към орбиталната база.

— И какво от това?

— За един ден е просто невъзможно да се премине проверката.

— Смятате ли? — лениво каза Кестер.

— Разбира се! — учудването на Салников беше огромно. Кестер дори изпита към него нещо като съжаление.

— Е, добре — каза той, — този път аз наистина не минах през медицински контрол. Имахме твърде малко време. Оформиха документите ми въз основа на предишните изследвания.

— Странно — каза Салников. — Кажете, Кестер, сега ще се съгласите ли на тази проверка?

— Не!

— А защо?

— Не е ваша работа — бе отговорът.

Изглежда, че Салников изобщо не се обиждаше. Той опипа бузата си с пръсти и предпазливо каза:

— Разбирате ли, точно тук е главното недоразумение. Вие сте… е, човек труден в общуването с хората, а проверката за съвместимост е главният критерий при подбора на групите за далечно разузнаване. Така и не разбрах къде и кога сте били подлаган на тази проверка.

— И какво от това? — презрително каза Кестер.

— Как какво? — отново се учуди Салников. — Та това не може да бъде!

— Точно там е работата! — извика Кестер озлобено. — Всеки некомпетентен кретен, който може да лицемери, има хиляди пъти повече шансове от онзи, за когото най-важното от всичко е работата!

— Имате добро мнение за психоанализа — разпери ръце Салников.

— Този психоанализ, мили мой, е нагласен за средно ниво. За сивотата. Почти за глупаците. И най-малките отклонения не са по силите му — безапелационно отсече Кестер.

— Аха — разбиращо отвърна Салников, — а вие, естествено…

Колкото и да се напрягаше, Кестер не забеляза в гласа му сянка от ирония.

— Точно така — сухо отвърна той. — Естествено.

— Да… — започна Салников. — Нека се върнем към темата… В медицинския център аз се запознах с Валентина Игоревна…

— Надушвате — разбиращо каза Кестер, — проследявате. Стигнали сте и до Макарова. И какво можа да ви съобщи тя?

— Колко е странно, Кестер. Бившата си жена наричате с фамилното й име. Все пак, живели сте заедно цяла година, не сте си съвсем чужди.

— Ще ме поучавате, значи — измърмори Кестер. Все пак той се по-смути.

— Валентина Игоревна Макарова ми призна, че, меко казано, ви е помогнала да преодолеете благополучно бариерите на психолозите. Тя искрено искала да ви помогне и дори е направила сериозни нарушения, като е оформила разрешението ви със задна дата. Тя много ви съчувствува… И сега също.

— Защо се правите на глупак? — каза Кестер. — Защо ме разпитвате, щом знаете всичко?

Май че съвсем не му идваше на ум, че Макарова би могла да има неприятности заради него. Салников само се учуди на такова равнодушие.

— Всичко, но и не всичко. Не разбирам защо вие в същност толкова много сте искали да отидете в Извънземието.

— Няма и да разберете — отсече Кестер. — По-добре ми кажете, защо толкова много нищожества заемат места, които не им се полагат? Седят си и нека си седят. Но не! Целият си живот те посвещават на това старателно да тъпчат в калта онези, които са по-добри от тях, по-талантливи и по-умни. Извънземието е пълно с такива. Включете който и да е информационен канал: най-добрите от най-добрите! На обикновените смъртни е недостъпно това, на което те са способни! А на мен ми е достъпно, разбрахте ли! Цял живот се опитват да направят от мен идиот! Аз мога… не по-зле от вашите кухи супермени…

Кестер прекъсна думите си и потъна в мрачно мълчание.

— Е, какво искате още от мен? — каза той най-сетне.

— Искам да ми разкажете как стана това. Всичко, от самото начало. И оставете най-сетне тази глупава салфетка! — разсърди се Салников, като забеляза, че Кестер отново се кани да чисти масата. — Какво чувствувахте? Четох много пъти показанията ви, но ми е нужно да чуя от вас.

— Добре — равнодушно се съгласи Кестер. — Това беше едно най-обикновено излизане. С Юрханов и Вескивяли се спуснахме с планера, за да сменим захранването на метеоточката. На повърхността на Алдам Юрханов откри някои дребни неизправности в системата за регулиране на жирокомпаса и реши да ги отстрани. Той помоли Вескивяли да му помогне, а аз тръгнах към метеоточката.

— Сам?

— Планерът се спусна само на стотина метра от нея. Наоколо бе равна степ, а в степта няма от какво да се страхуваш… Щом в границите на видимостта няма нищо опасно…

— Все пак вие сте нарушили забраната да се излиза на повърхността сам.

— В известен смисъл, да. Фактически при онези условия забраната беше само едно пожелание. Юрханов и Вескивяли нямаха нищо против. През цялото време по радиото ги чувах как разговаряха помежду си. От време на време ме викаха и аз им отговарях. При контейнера с уредите се забавих повече, отколкото предполагах. Вратичката беше обрасла с дълъг мъх, който се поклащаше, като реагираше на приближаването ми. Вероятно трябваше да го унищожа, но аз реших просто да разглобя задната стена на контейнера. С това се занимавах около петнадесет минути. Още толкова отидоха, за да сменя батерията и да монтирам стената.

— Имахте ли връзка с планера през цялото време?

— Да… Струва ми се, да. Работата ме отвличаше, но аз не усетих нищо тревожно…

— Кога разбрахте, че на планера е станало нещо?

— Вече се връщах, когато изведнъж Юрханов извика „Какво е това?“ А после и двамата закрещяха… Беше много страшно — Кестер поклати глава. — Никога не съм чувал мъже да викат така.

— Какво викаха?

— Просто викаха. Диво, страшно. Затичах към планера. Стори ми се, че нещо мина по степта. Не съм уверен — не видях нищо, само имах усещането, че нещо стремително се движи над мен… Но тогава не ми беше до него… И двамата лежаха в кабината с изкривени лица. Мъртви. Стартирах веднага.

— Нищо ли не усещахте в този миг?

— Да усещам? Усещах ужаса. Беше ми ужасно страшно. На базата ми трябваше доста време, докато разкажа свързано за случилото се…

— И какво?

— Накараха ме да повторя разказа си, да го потретя. И тогава още разбрах, че не ми вярват. Клатеха глави, съчувствуваха ми, но в погледите на всички се четеше подозрение.

— Подозрение? За какво?

— Смятаха ме за виновен. Още тогава. Познавах и зъбите им, от Паригин до радиста Квирин, това нищожество. Мнозина бяха готови при първа възможност да ме обвинят в каквото и да било…

— Но защо?

— Защото тази смяна на базата беше рядък букет от невежи и глупаци. По-добре щеше да бъде, ако Колегията бе разгледала защо половината от отряда беше от явни бездарници, а другата — от завистливи безделници, готови да очернят всеки, който може малко повече от тях самите.

— Чакайте, Кестер — не се стърпя Салников, — помислете какво говорите! Загинали са двама членове на групата. Не само колеги, а близки приятели на мнозина от базата. Това е мъка за всеки, а вие ги обвинявате в някакви интриги срещу вас.

Кестер се засмя пренебрежително.

— Сигурен бях, че няма да ми повярвате. Целият ни разговор е безполезен.

— Добре — сухо каза Салников. — Какво стана после?

Кестер се замисли. Измина минута, две.

— Заради този случай кацанията на Алдам бяха преустановени. Опитваха се да разберат от какво са умрели Юрханов и Вескивяли…

 

 

Гибелта на Мелие сметнаха за трагична случайност. Просто нямаше друго обяснение. Планерът му се разби в планинския масив Южни врати и бе открит два часа след катастрофата. В ясен тих ден Мелие се бе блъснал в стената на каньона. След това командирът на отряда Паригин забрани да се спущат на Алдам сами и до случая с Юрханов и Вескивяли нищо повече не предизвикваше безпокойство.

Смъртта на двамата десантници налагаше да бъде преосмислено станалото. Юрханов и Вескивяли бяха починали от обширен мозъчен кръвоизлив. Защо изведнъж на двама съвсем, здрави мъже, десантници, едновременно ще се случи инсулт? Не е ли била гибелта на Мелие също така внезапна и необяснима? На тези въпроси нямаше отговор.

Разбира се, никой от станцията нямаше намерение да обвинява Кестер за смъртта на десантниците. Наистина, мнозина открито не обичаха този невероятно тежък и сложен човек. И психологът на отряда, Камински, не веднъж си бе задавал въпроса как в същност Кестер бе успял да попадне в състава на резерва? Със своята непримиримост, рязкост и абсолютно пренебрежение към всяко друго мнение, Кестер неизбежно предизвикваше раздразнението на околните. Самият той май че не забелязваше това. Вероятно защото околните го дразнеха не по-малко. Но наистина Кестер бе прекрасен специалист — и това донякъде ги караше да се примиряват с другите му качества.

Неизвестната опасност поставяше под съмнение цялата програма за работата на отряда. Паригин бе изправен пред алтернативата или да прекрати изпълнението й, или да поеме върху себе си отговорността за продължаването й в условията на изключително нараснал риск, който по същността си не можеше да бъде прогнозиран. При всеки друг случай Паригин би избрал първото. Сега вече той не можеше да решава самостоятелно. Преди един месец Бонев бе открил площадка за кацане на Пришелци, точно такава, каквато бяха открили вече на Церекс и Сфилон. И три дни преди трагедията Тулин зарегистрира появата в атмосферата на планетата на странни яйцевидни тела.

Когато на обзорния екран се появи върволица от блестящи овоиди, Тулин, който бе дежурен тогава при телескопа, просто не повярва на очите си. Това обаче не му попречи да включи видеокамерата.

Овоидите описаха правилна крива, горната част на която стигаше до границата с тропосферата, и се спуснаха (или паднаха?) на повърхността на планетата в горите на екваториалния континент. Тулин не успя да засече координатите на мястото за кацането — всичко стана много бързо. Той установи само приблизителния район с диаметър около осемдесет километра. Цели два дни десантниците изследваха района, но не откриха нищо.

Овоидите нямаха нищо общо с известните живи форми на Алдам. Ако наистина ги бе създал друг разум, ако появата им наистина предвещаваше това, към което се стремеше, което търсеше човечеството, значението на работата на отряда нарастваше невероятно много.

Затова Паригин направи изключителна крачка, макар добре да разбираше, че в очите на Управлението тя може да постави под съмнение неговата компетентност като ръководител на експедиция от такъв клас. Паригин предложи отрядът да вземе колективно решение.

Петдесет и шест души — сред тях и Паригин — се изказаха за продължаването на програмата. Петдесет и седмият — Кестер — бе против. Впрочем, почувствувал независимо от необщителността си всеобщото неодобрение, Кестер веднага се постара да смекчи реакцията, като съобщи, че той просто не вярва в никакви Пришелци.

После Паригин отново пое функцията на ръководител и наложи безпрекословното изпълнение на всички мерки за безопасност, включително носенето на страшно неудобните защитни наметала.

От този ден в десантните планери постоянно дежуряха групи, готови всяка секунда да отлетят към мястото на предполагаемия контакт.

Само Кестер дежуреше с явно неудоволствие, като тормозеше другаря си по дежурство с мърморенето си, че той, Кестер, е принуден да губи ценно време за лов на миражи…

Партньорът на Кестер като правило изпадаше в тих бяс и следващия път се опитваше по всякакъв начин да смени с когото и да е дежурството си, за да не остава още веднъж сам с него.

Очакването не беше напразно. След две седмици овоидите се появиха отново и сега групата бе подготвена да ги посрещне. Случи се така, че в състава на дежурната група в този час бе и Кестер. Той дежуреше в един от планерите заедно с Олгин.

Като описаха параболична крива, овоидите се спуснаха върху каменистото и голо плато Първи Десант и сега крайната точка на техния полет бе засечена с максимална точност.

И трите планера излетяха незабавно.

Този район на платото бе много неудобен за визуално наблюдение. Отвесни скали, криволичещи клисури, каменни сипеи без стръкче растителност под палещите лъчи на светилото. Като направи няколко кръга на минимална височина, Бонев, командирът на десанта, се убеди, че най-голям интерес в това натрупване на огромни камъни представлява котловината почти в самия център на скалната група. Котловината или просто широката теснина имаше един вход и отвесни стени, в които тъмнееха правилни пещерни отвори, добре видими от височината на полета на апаратите.

Дъното на котловината беше осеяно с големи и остри каменни блокове и кацането тук бе изключено. Бонев реши да спусне двата планера върху сравнително равната площадка пред входа на теснината. Третият планер, със Сафонов и Бармин на борда, остана във въздуха, прикривайки Бонев и осъществявайки функциите на ретранслатор, тъй като връзката с базата поради многократното отразяване на сигналите в скалния лабиринт се бе влошила рязко.

Наоколо нямаше и най-малкия признак за опасност. Като се посъветва с Паригин, Бонев реши да мине в котловината и да изследва отблизо някоя от пещерите, без обаче да прониква вътре в нея… Дори такова относително предпазливо решение предизвика неочаквано резкия протест на Кестер. Възраженията му звучаха странно. Той се позоваваше на неподготвеността на групата, на отсъствието на система и точен план, което звучеше почти абсурдно, отчитайки абсолютната непредсказуемост на ситуацията.

Изглежда че го ръководеше обикновен страх и Олгин недвусмислено намекна за това, като заяви, че всички проблеми ще се решат прекрасно, ако Кестер остане в планера. На свой ред Кестер кипна и започна крайно раздразнено, но неубедително да отстоява мнението си.

Бонев прекъсна спора, като определи Кестер да бъде последен във веригата. Четиримата — Бонев с партньора си Григорович, Олгин и Кестер — изминаха благополучно петдесетте метра, които отделяха мястото на кацането от входа в котловината. До най-близката пещера имаше около триста метра. Като се спусна доколкото му позволяваше предателският релеф, Сафонов внимателно следеше как късата верижка от хора се провира между скалните отломъци към тъмното устие на пещерата. Не бяха изминали и половината път, когато трагедията настъпи.

Дори на себе си Сафонов не можеше да обясни дали виденото от него не бе игра на въображението. За миг пещерните дупки изпъкнаха, издуха се като мехури от кипяща смола. В същата секунда в микрофоните се чу отчаян вик, една от фигурките долу се втурна назад към изхода на котловината. След няколко секунди единият планер се откъсна от почвата и се издигна в небето.

Стана нещо страшно. Нито Бонев, нито останалите, нито отдалечаващият се планер отговаряха на повикванията. Като сложи бордовите оръжия в положение на бойна готовност, Сафонов спусна планера си долу, правейки почти невъзможното. Планерът кацна като на постамент върху плосък базалтов къс, насечен от пукнатини, край който неподвижно лежаха трите тела. Впрочем, не. И Сафонов, и Бармин ясно видяха, че един от тримата леко помръдна.

Нужна беше само една минута, за да излязат от планера и дотичат, но тя се оказа твърде дълга. И тримата вече бяха мъртви.

 

 

— Обвиниха ме, че при опасност съм оставил другарите си — глухо каза Кестер. — Това не е вярно, това е лъжа! — възбудено извика той. — Те бяха вече мъртви! Да, изплаших се и избягах! Но те умряха миг преди това. На десет крачки от мен те изведнъж паднаха и умряха. Никой от тях не можеше да бъде спасен!

— А вие? Какво усещахте в този миг?

— Не зная — каза Кестер, — не съм сигурен… някакво странно усещане. Сякаш наоколо, край мен имаше някого… Изплаших се… Смъртта беше на косъм от мен… Може би съм страхливец, но никого не съм изоставил. Те бяха мъртви, разберете…

Гласът му угасна, той наведе глава и замря.

— И така Колегията ви лиши завинаги от възможността да бъдете в извънземните станции — хладнокръвно резюмира Салников. Кестер изправи глава и се учуди на промяната, станала със Салников. Сега пред него седеше съвсем друг човек, с твърдо лице и остър поглед.

— В същност, кой сте вие? — възмути се Кестер.

— В същност аз съм член на Колегията на Управлението — отвърна Салников.

— Аха, виж ти! — Кестер се облегна на гърба на креслото. — И при гласуването по моя въпрос…

— Тогава аз гласувах за взетото решение. Всеки на моето място би постъпил така. Разногласия изобщо нямаше. Всичко реши вашето бягство. Вие бяхте изоставил другарите си — това бе важното.

Кестер погледна злобно Салников.

— Чудя се защо досега не ви изгоних от къщи.

— Всичко е много просто — отвърна Салников с готовност. — На вас никой не ви вярва. Вие се хващате за сламката.

Кестер се изправи и показа с пръст вратата, отворил уста, готов да закрещи, но Салников го изпревари.

— И аз съм точно тази сламка — много сериозно каза той. — Сега ме слушайте внимателно. През последната година станаха важни събития. След случилото се на Алдам се спущаха само автомати. Изяснихме, че онези пещери са резултат на разумна дейност. И не само пещерите. Също и своеобразните площадки за кацане. Няма съмнение, че контакт е имало. Но защо той е завършил трагично? Впрочем, върху автоматите не бяха извършени никакви покушения. Но и най-разнообразните програми, предлагани като основа за контакт, се оказаха безполезни. В околностите на Алдам бе отбелязано появяването на овоиди в открития космос. Те избегнаха връзката с открилите ги патрулни катери. Изглеждаше, че след случилото се с вас и вашите другари нас старателно ни избягват. Разбирате ли?

— Нищичко не разбирам — намръщено каза Кестер.

Салников вдигна показалеца си:

— И на мен щеше да ми бъде ясно колкото на вас, ако не беше случаят на Церекс. Преди месец и половина.

— На Церекс? И там ли бяха намерени техни площадки за кацане?

— Не само площадки. Преди месец и половина на Церекс е станала среща с Пришелци. И също е завършила трагично. Загинали са четирима души. Тримата на място, както вашите другари. Четвъртият, планетологът Романовски, живял малко повече от едно денонощие. Причината за смъртта е същата. Когато за малко дошъл в съзнание, той се опитал да каже нещо, да обясни.

— Какво?

Салников въздъхна и вдигна рамене.

— Успели да разберат само част от изречението „… искали… зло…“ — нещо от този род. Всеки случай така го разбрали онези, които били до Романовски в последните минути от неговия живот. Кой е искал да направи зло и на кого — не е ясно. Но злото било извършено. Колегията взе решение да прекрати програмата по изследването на тези области от космоса, да се откаже от по-нататъшните опити за контакт и да консервира разположените там станции.

— И вие ли гласувахте за това решение?

— Не, аз се въздържах.

Кестер разбиращо се ухили.

— Познато ми е това. Много удобна позиция при известна липса на принципност.

От тона му беше ясно, че себе си той причислява към принципното малцинство. Салников дори изруга мислено.

— Ако гласувах против, бях длъжен да мотивирам обосновано това мое несъгласие — търпеливо обясни той. — Въпросът бе твърде сериозен. Аз нямах логично обяснение. И сега го нямам — в смисъла, който го изисква официалната позиция.

— Защо ми разказвате всичко това?

— Нищо не мога да докажа, Кестер. Нямам нищо на лице освен собственото си убеждение.

— Много интересно — каза Кестер и демонстративно се прозя.

Тук вече Салников не издържа.

— Слушайте, Кестер — извика той, — нима наистина това не ви интересува? Та вие цяла година се опитвате да постигнете решението на Колегията да се отмени. Пишете писма до всички инстанции, обвинявате всички във всичко — от бездушие и необективност до тайна ненавист към вас. Впрочем, много глупаво.

— Не е ваша работа — изръмжа Кестер.

— Съгласен съм. Това си е ваша работа. Изцяло и напълно. Затова дойдох при вас. Причините, които накараха Колегията да прекрати изпълнението на програмите, са напълно обосновани. Пришелците не проявиха ни най-малкия стремеж за развиване на контакта. Нещо повече, те демонстрираха пълното си нежелание да встъпят в каквито и да е отношения с нас. Нашият оптимизъм струваше живота на десетина души. Затова контактът е нежелателен и дори опасен. Ние (именно ние!) не можем да разглеждаме това по друг начин.

Салников внезапно спря и се обърна към домакина:

— Разбирате ли? Срещата с братя по разум е нежелателна! Вникнете в смисъла на тези думи! Ето къде е истинската трагедия. Да насочваш към космоса сили, способности, ресурси, да търсиш и се надяваш, че след милиардите звезди ще се намери точно онази… И когато изключително редкият случай, невероятният, умопомрачителният успех ни събира, ние срещаме враждебност! Не съм съгласен с решението на Колегията, затова защото изхождам от твърдото убеждение, че цивилизация от звездно равнище не може да бъде по начало враждебна към разумния живот. Ние не трябва, нямаме право да прекъснем опитите да намерим начин за общуване. И се замислих над това, защо тези опити водят до гибел на хората? Може би изобщо не става дума за враждебност? Може би те просто не са могли да предотвратят настъпването на злото? Та нивото на знанията им за нас е точно такова, каквото е нашето за тях. Ние с тях еднакво не знаем нищо един за друг. Представете си: контактът, който разумът е очаквал толкова много, и толкова го е търсил, е невероятно близък. Той е реален, но невъзможен. Неочаквано контактът се оказва смъртоносен за хората. Други начини за предаване на информация, друга енергия на мисълта, други пътища за развитие на разума. Твърде много други неща! Човек биологично не е приспособен за това, разбирате, нали? Убеден съм, че Романовски преди смъртта си е разбрал и се е опитвал да ни обясни, че те не са искали да сторят зло. Именно не са искали. Може би той е успял да ги чуе…

— На къде биете? — запита Кестер. Наведен напред, той напрегнато поглъщаше всяка дума на Салников.

— Вие сте били два пъти в зоната на контакта и сте понесли това съвсем безболезнено. Вие сте човек, неприспособен за общуване със себеподобните си. Сякаш не сте роден на Земята, Кестер.

— Глупости! — процеди Кестер.

— Относно вашия произход аз наистина нямам никакви съмнения. Казах го само така. Но същността не е в това. Вие самият цял живот страдате от неразбиране. Вие не сте такъв, каквито са всички други и в това е нещастието ви. Нима не съм прав?

Кестер слушаше, без да възразява.

— И точно тези различия ви правят неуязвим. Може би вие сте единственият човек на Земята, способен да извърши невъзможното. Макар да съм уверен, че подобни на вас, разбира се, трябва да се намерят.

— И какво от това? — дрезгаво запита Кестер. Устните му бяха пресъхнали. Той чакаше мъчително.

— Разбирам, че никой и никога няма да ми разреши да направя това. Доводите ми са твърде несигурни и неубедителни, за да рискувам още един живот. — Салников стисна длани. — И вие, Кестер, моят най-силен довод, сте компрометиран поради силата на вашите уникални качества.

Млъкна, доближи прозореца и забарабани по стъклото.

— Но ние нямаме право да не направим този опит. Твърде много можем да загубим. Всеки от нас и всички хора заедно. Впрочем, ето какво ще ви кажа само като информация: утре аз отлитам за Станция „Алдам VI“. Възложено ми е да проследя хода на консервацията. Искате ли да летите с мен? Разбрахте ли ме?

— Аз… на мен… — Кестер говореше с огромно усилие — аз съм лишен от правото… вие няма да успеете…

Салников извади от джоба си пластмасов правоъгълник.

— Свикнал съм за всичко да се грижа предварително. Наистина, ще се наложи да летите под чуждо име — вашето е твърде добре известно в Извънземието. И така, ще летим ли?

Кестер стана и протегна напред и двете си ръце. Опита се да каже нещо, но не успя.

 

 

Звездата, която служи на Алдам за слънце, стоеше в зенита си и може би за първи път Кестер истински усети нейния нетърпим яростен блясък. Матовите скали не хвърляха сянка. Сивата почва изглеждаше изпепелена от изгарящите отвесни лъчи.

Всичко беше както преди една година. Кестер пое дълбоко въздух и тръгна към теснината. Под краката му скърцаше горещият трошляк. Входът към котловината беше веднага зад големия скален къс. Кестер спря на място за секунда, улови с изострения си слух шумоленето зад гърба си и рязко се обърна. От планера към него бавно крачеше Салников.

Той спря на две крачки от камъка.

— Всичко наред ли е, Кестер?

„Не виждаш ли сам?“ — помисли Кестер и каза:

— Всичко е наред. А вие защо сте тук? Вървете при планера.

Салников отрицателно поклати глава:

— Ще дойда с вас.

— Там е смъртта — глухо каза Кестер. — Какво, да не сте се побъркали? Веднага се връщайте!

Салников се усмихна.

— Ако загинете и аз отново се върна сам, никой няма да ми повярва вече — упорито каза Кестер. — Връщайте се!

— Тук не сте прав — отвърна Салников. — Сега ще бъдат длъжни да ви повярват. Изпратих в Управлението касета с подробно описание на нашия експеримент. — Помислете си само, Кестер — гласът на Салников стана тъжен — ами ако се лъжем? Ако… ако се случи нещо, аз трябва да бъда до вас. Нямам избор, разберете ме. За разлика от вас, аз в никакъв случай не мога да се върна сам.

Салников беше прав, безусловно прав и от това на Кестер изведнъж му стана мъчително тежко. Постоя около минута на място, а после стремително прекрачи в котловината.

— На добър час — тихичко каза Салников и тръгна след него.

„На добър час на всички ни“ — искаше да отговори Кестер и не успя.

Него вече го чакаха тук. Нещо непознато, абсолютно чуждо, но не и враждебно — сега Кестер знаеше това съвсем сигурно — дишаше до него, навсякъде около него. Кестер почувствува, че го слушат и очакват.

Не знаеше какво става зад гърба му, страхуваше се да научи това. Направи още една крачка и смъкна от главата си шлема, насочвайки се към внимателното очакване и сред мислите, които се завъртяха като вихър в главата му, изведнъж се изтръгна и укрепна една, главната, събрала всичко, което той е бил и е, поместила целия свят, минал и бъдещ, целия свят и човека, когото Кестер с всички сили се мъчеше да закрие със своето малко слабо тяло: „Не правете зло!“