Фредрик Браун
Последният марсианец

Беше обикновена вечер. В редакцията бяхме трима. Слепър седеше, вдигнал предизвикателно краката си върху бюрото, и не правеше нищо. Джон Хейл сменяше лентата на пишещата машина. А аз описвах вчерашния уморителен банкет, на който присъствувах служебно.

Карген, нашият главен редактор, излезе от кабинета си и дойде при нас.

— Момчета — каза той, — току-що позвъни Барни Уелч. При него в бара дошел някакъв човек, който твърдял, че е марсианец.

Барни имаше бар точно срещу редакцията на нашия „Триб“.

— Какъв е бил — пиян или луд? — заинтересува се Слепър.

— Не знае. Каза ми само, че ако някой от вас слезе и поговори с този човек, може да стане чудесен материал за вестника. И тъй като това е съвсем близо, а вие и тримата лентяйствувате, един ще отиде. Но никакви запои за сметка на редакцията!

— Аз ще отида — каза Слепър.

Но погледът на Карген се спря върху мен.

— Бил — каза той, — ти имаш леко перо, ти ще отидеш. Кой знае, може би ще успееш да скалъпиш нещо интересно.

— Добре — измърморих аз, — ще ида.

— Ако това момче е наистина побъркано — позвъни в лудницата, но само след като се убедиш, че от него не можеш да измъкнеш нищо.

Дописах последните редове, станах и си взех шапката и палтото.

— Бил, донеси нещо да пийнем — помоли Слепър. — И внимавай да не се напиеш, че ще загубиш своето знаменито леко перо.

— Добре — казах аз, спуснах се по стълбите и излязох от редакцията.

Влязох в заведението на Уелч и се огледах. Встрани от бара с гръб към Барни седеше някакъв човек. Беше висок, слаб мъж с жълтеникава кожа на лицето. Седеше сам и мрачно гледаше преполовената халба бира.

Реших, че най-добре ще бъде да започна от Барни. Приближих до бара и хвърлих дребни монети върху плота.

— Едно чисто уиски — казах. — Водата отделно. Този дългият и мрачният ли е марсианецът?

Барни кимна и ми подаде уискито.

— На какво ще клъвне? Знае ли, че репортер иска да вземе от него интервю? Или просто трябва да го напия и той ще ми разкаже всичко сам? Наистина ли е смахнат?

— Разбира се. Казва, че е долетял от Марс преди два часа, но сам не знае как е станало това. Нарича се последният марсианец. Той не знае, че сте репортер, но ще говори с вас. Всичко съм уредил.

— Как?

— Казах му, че имам приятел, който е много о̀правен човек и може да му даде разумен съвет. Не знаех кого ще изпрати Карген и затова не казах името ви. Но той сигурно ще плаче върху гърдите ви.

— Знаете ли името му?

— Ванген Дел, както казва самият той. Моля, не му позволявайте да хулиганствува. Не искам да имам неприятности.

Допих уискито и сръбнах малко вода.

— О’кей, Барни. Дайте ми две бири и аз ще отида при него.

Барни донесе две бутилки, отвори ги, прибра парите и ми върна рестото. Взех бирите и се упътих към масичката.

— Мистър Дел? — запитах аз. — Наричам се Бил Евърт. Барни ми каза, че имате неприятности, аз може би ще ви помогна.

Човекът ме изгледа.

— Вие ли сте този, на когото той позвъни? Седнете, мистър Евърт. Благодаря за бирата.

Седнах срещу него. Той допи остатъка от бирата си и нервно хвана с две ръце халбата, който му донесох.

— Сигурно ме смятате за побъркан. И възможно е да сте прав, но… но аз самият не мога да се разбера. Барманът е сигурен, че съм идиот. Чакайте, вие да не сте лекар?

— Не съвсем — отвърнах аз — наричайте ме консултиращ психолог.

— Как смятате, аз наистина ли съм ненормален?

— Повечето от хората, които наистина са ненормални, никога не признават това. Но аз още нищо не зная за вас.

Той отпи голяма глътка и сложи халбата върху масата, но не я пусна — сигурно, за да потисне треперенето на ръцете си.

— Аз съм марсианец — каза той. — Последният. Всички други са мъртви. Преди два часа видях телата им.

— Вие сте били преди два часа на Марс? А как попаднахте тук?

— Не зная. Това е ужасно. Не зная. Единственото, което ми е известно, е това, че всички други са мъртви. Ние бяхме сто милиона. Сега останах само аз.

— Сто милиона? Това населението на Марс ли е?

— Нещо такова. Малко повече дори. Сега всички освен мен са мъртви. Бях в трите най-големи града. Бях в Скар. Когато наоколо си видях само мъртъвци, седнах в таргана — нямаше кой да ме спре — и полетях за Унданел. Никога по-рано не съм летял сам, но управлението се оказа много просто. В Унданел също имаше само трупове. Полетях по-нататък. Летях ниско, но не видях нито една жива душа. Отидох в Зандар — нашия най-голям град, с тримилионно население. Сега това е град на мъртъвци. Това беше ужасно… Ужасно! Досега не мога да дойда на себе си.

— Представям си — казах аз.

— Не можете да си представите. Разбира се, това беше един умиращ свят. Още дванадесетина поколения и край. Преди два века ние бяхме три милиарда — по-голямата част гладуваха. Но ето че дойде крилът — болест, донесена от ветровете на пустинята. Нашите учени не можаха да се справят с нея. За двеста години населението намаля тридесет пъти и продължи да намалява.

— А може би марсианците са умрели от крил?

— Не, когато марсианците умират от крил, те изсъхват. Труповете, които аз видях, не бяха изсъхнали.

Той трепна и допи бирата си. Едва сега се сетих за своята, вдигнах халбата и я изпих наведнъж. После показах два пръста на Барни, който през цялото време напрегнато поглеждаше към нас.

— Опитахме се да създадем космически кораби, но не успяхме. Надявахме се, че някои от нас ще се спасят от крила, ако се прехвърлим на Земята или на друга планета. Опитахме се, но нищо не излезе.

— Не сте успели да създадете космически кораби? Тогава как?…

— Не зная. Не зная и вие дори не можете да си представите колко ме плаши това. Аз не знам как се намерих тук. Аз — Ванген Дел, марсианецът. И съм тук в този странен вид. Повярвайте ми, това е безумно страшно.

Барни донесе бирата. Ванген Дел явно нервничеше, затова почаках, докато Барни се отдалечи, и после го попитах:

— Какво в същност ви измъчва? Вие имате напълно нормален вид.

— За вас — да, но тялото, в което съм поместен сега, не е моето тяло. Вие не мислите, че марсианците изглеждат като хората, нали? Аз съм висок три фута и на Земята бих тежал двадесет фунта. Имам шест пръста на ръцете. А това тяло… то просто ме плаши. Нищо не разбирам.

— А това, че говорите английски? Това ясно ли ви е?

— Изглежда, да. Това тяло — името му е Хауърд Уилкокс, счетоводител. То е женено за землянка. То работи в „Хамбърт Ламп Къмпани“. В паметта ми има всичко, каквото е имало в паметта на този човек, и аз мога да правя всичко, каквото прави той. Аз знам всичко, каквото е знаел и знае Уилкокс. В известен смисъл аз съм Хауърд Уилкокс. В джоба ми се намират неговите документи. Моето тяло дори мирише на него. Аз, както и той, обичам бирата. И когато мисля за жената на това тяло, аз… аз я обичам.

Погледнах го, извадих цигари и протегнах към него пачката.

— Пушите ли?

— Това тяло — Хауърд Уилкокс — не пуши. Благодаря. Позволете да си поръчам още бира. В тези джобове има пари.

Повиках Барни.

— Кога се случи това? Вие казахте преди два часа? А по-рано никога ли не ви се е струвало, че сте марсианец?

— Да ми се е струвало ли? Аз бях марсианец. Колко е часът?

Погледнах големия часовник.

— Вече е девет и нещо.

— Тогава дори малко по-дълго, отколкото предполагах. Преди три часа и половина. Когато се намерих в това тяло, беше пет и половина. Уилкокс тъкмо се връщаше от работа в къщи. От неговата памет знаех, че е излязъл от службата си преди половин час, тоест в пет.

— И вие — тоест той — си отивахте в къщи?

— Не, аз се обърках. Това не беше моят дом. Аз съм марсианец. Разбирате ли? Добре, добре, не ви обвинявам и аз самият нищо не разбирам. И аз, тоест, искам да кажа Хауърд Уилкокс, поисках да изпия чаша бира. И той, не, аз…

Млъкна и започна отново:

— Това тяло почувствува жажда и аз влязох в бара. След две-три халби бира реших да се обърна за съвет към бармана и му обясних всичко.

Наведох се през масата.

— Слушайте, Хауърд — казах аз, — вие трябва да си бъдете в къщи за вечеря. Вашата жена навярно се тревожи. Позвънихте ли й?

— Да й звъня? Разбира се, че не. Аз не съм Хауърд Уилкокс.

— По-добре й позвънете. Какво губите от това? Все едно кой сте — Ванген Дел или Хауърд Уилкокс — за вас или за него се тревожи една жена. Направете едно добро дело, позвънете й. Знаете ли телефона?

— Разбира се. Та това е моят собствен телефон. Искам да кажа, това е телефонът на Хауърд Уилкокс…

— Прекратете тези граматически упражнения, идете и й позвънете. И не й разказвайте нищо. Кажете й само, че сте жив и здрав и че ще се разберете, когато се върнете в къщи.

Объркан, той стана и се отправи към телефона.

Отидох до бара и изпих още едно уиски.

— Той… наистина ли…? — запита Барни.

— Още не зная — отвърнах му, — в него има нещо, което ме мога да разбера.

Върнах се на масичката.

— Зла е като оса — каза той, приближавайки. — Ако аз, тоест Хауърд Уилкокс, се върна в къщи, ще трябва да й разкажа някаква друга история, по-добра от историята с Ванген Дел. — При тези думи за миг на лицето му се появи нещо човешко. Той отново се вгледа в мен:

— Би трябвало да ви разкажа за всичко от самото начало. Аз бях затворен в една стая на Марс в град Скар. Не зная защо ме държаха там, но беше точно така. Бях заключен. А после дълго време не ми даваха да ям. Но успях да извадя от пода един разклатен камък, с него счупих ключалката и излязох. Буквално умирах от глад. С ключалката се мъчих три дена, три марсиански дни — те правят шест земни — и когато излязох, се потътрих из коридорите, едва държейки се на краката си, докато не намерих запасите с храна. Наоколо нямаше никого, аз ядох, а после…

— Продължавайте — казах му аз, — слушам ви.

— … излязох от сградата. По улиците и площадите на града лежаха мъртъвци. Гниеха. — Той закри очи с ръце. — Надничах из къщите и учрежденията… Не зная защо, но всички бяха умрели на улицата. Те всички лежаха там и нито един труп не бе изсъхнал — това не беше крил. После, както вече ви казах, откраднах таргана — не, не го откраднах, защото нямаше от кого да крада — и полетях с него да търся живи. В селата беше същото — всички лежаха мъртви около домовете си.

— Казах ли ви, че Зандар е най-големият град, столицата? В центъра на Зандар има площад, той е малко по-голям от една квадратна миля на Земята. Изглеждаше, че цялото население на Зандар лежеше на този площад. Три милиона тела лежаха заедно, сякаш специално се бяха събрали, за да умрат там. Сякаш че са знаели. Както всички на Марс и те бяха излезли от домовете си, но тук лежаха всички заедно — три милиона! Видях това от въздуха, когато летях над града. А в средата на площада забелязах странен предмет, който бе поставен върху една платформа. Спуснах се надолу и закръжих над платформата със своя тарган — да, едва не забравих да ви обясня, тарганът е нещо подобно на вашия вертолет. Кръжах над платформата и я разглеждах. Върху нея имаше медна колона. На колоната видях копче, направено от скъпоценни камъни. До колоната, точно под копчето лежеше марсианец в син комбинезон. Сякаш беше натиснал копчето и бе умрял. И всички са умрели с него. Всички, освен мен. Кацнах на платформата, излязох от таргана и натиснах копчето. И аз исках да умра. Но не умрях. Вървях по Земята и си отивах в къщи. Връщах се от работа. И моят дом беше…

— Слушайте, Хауърд — казах аз, — ще пийнем по още една бира, а после най-добре си идете в къщи. И без друго жена ви ще ви направи скандал, а колкото повече се забавите, толкова по-голяма ще бъде кавгата. И ако сте съобразителен човек, ще купите бонбони или цветя и по пътя до къщи ще измислите някаква друга история.

— Добре — каза той, — но…

— И без всякакви такива „но“ — продължих аз — вашето име е Хауърд Уилкокс и най-добре е да си отидете в къщи, при жена си. Ще ви разкажа какво е станало с вас. Ние все още знаем твърде малко за човешкото съзнание и за странните неща, които стават с него. Искате ли да знаете моето мнение за случилото се?

— И още как. Ако вие можете да ми кажете нещо друго освен това че съм побъркан…

— Според мен вие наистина ще се побъркате, ако не престанете да мислите за това. Обяснете си всичко по някакъв начин и го забравете. Аз мога да предполагам какво е станало.

Барни донесе бирата, а аз изчаках да се отдалечи.

— Напълно възможно е, Хауърд, днес на Марс да е умрял човек, а по-правилно е да се каже марсианец, на име Ванген Дел. И може би неговото съзнание по някакъв начин се е смесило с вашето. Аз не твърдя, че това е точно така, но във версията ми може да се повярва. Приемете едно такова обяснение, Хауърд, и престанете да мислите повече за него. Живейте си като че ли наистина сте Хауърд Уилкокс и ако се усъмните, погледнете в огледалото. Идете си в къщи и се учете да живеете при новите условия, а главно — забравете за Марс.

— Добре, може би сте прав. Здравият смисъл ми подсказва…

— Точно така, следвайте своя здрав смисъл. — Изпихме бирите и аз го изпратих до таксито.

Когато се върнах в редакцията, влязох в кабинета на Карген и затворих вратата след себе си.

— Всичко е наред — казах, — избих от главата му щуротиите.

— Какво е станало?

— Той, разбира се, е марсианец. Но е бил последният марсианец, оставен на Марс. И не знаеше, че всички ние се прехвърлихме тук, мислеше, че сме умрели.

— А сега… Но как са го пропуснали? И защо не е знаел нищо?

— Той е бил душевно разстроен — намирал се е в една от психиатричните лечебници в Скар. И явно просто са го забравили. Той не е бил на открит въздух и не е получил дозата от ментапорт-лъчи, които пренесоха нашето съзнание тук. Но успял да се измъкне от стаята, намерил платформата в Зандар, където стана церемонията, и натиснал копчето. Изглежда че е имало още достатъчно енергия…

Карген подсвирна:

— Каза ли му истината? Дали е достатъчно умен, за да държи езика зад зъбите си?

— Не, разбира се. Предполагам, че коефициентът на умственото му развитие е около петнадесет. Но той е съобразителен не по-малко от един среден землянин, така че с него всичко ще е наред. Убедих го, че той наистина е землянинът, в който е попаднал неговият интелект.

— Добре, че е отишъл при Барни. Още сега ще позвъня в бара, за да може Барни да вземе предпазни мерки. Чудно е, че не го е отровил, преди да ни позвъни.

— Барни е наш човек и не би му позволил да се отдалечи. Той би го задържал до нашето идване.

— Но ти си го изпуснал. Безопасно ли е? Не трябва ли аз…

— Всичко е наред — казах. — Поемам отговорността върху себе си — ще го следя, докато изпълним Плана. Мисля обаче, че после отново трябва да го затворим в психиатрично заведение. И все пак се радвам, че не се наложи да го убиваме. Луд или не, той е наш. И може би като научи, че не е последният марсианец, толкова ще се зарадва, че няма да възразява срещу това.

Излязох от кабинета на главния и седнах на бюрото си. Слепър не беше в стаята — бяха го изпратили някъде. Джони Хейл се откъсна от списанието, което четеше, и попита:

— Нещо интересно ли беше?

— Не — отвърнах му. — Просто някакъв пияница развличаше посетителите. Чудя се защо Барни позвъни.