Жан-Луи Кюртис
Идеи за продан

Зданието вибрираше от трясъка на стотиците пишещи машини, от телевидеофонните звънци — взискателни призиви, идващи от света, лишен от идеи, новости и хрумвания — от света, скучен и безплоден до отчаяние, обречен без край да предъвква едни и същи отдавна известни сюжети и теми. Обеднелият свят непрекъснато звънеше с все сила в ПИЦ — Парижкия идеогенен център, и телефон Е–9999 бе постоянно зает.

Това предприятие, едновременно филантропно и търговско, се ръководеше от знаменития Филип Меркадие — гений, роден в края на двадесетия век. От Филип Меркадие, който вдъхна нов живот на Театъра на Булевардите, на Черната серия и на Розовата библиотека. Единственият човек във Франция, какво ти! — в целия свят, който продаваше идеи!

Позвъняванията бяха сякаш сигнали за помощ за претърпели корабокрушение: пишещите машини тракаха в надпревара, агентите — млади хора от двата пола, търсеха нови идеи, влизаха и излизаха, мяркайки се като метеорити. Собственикът ги изпращаше из столицата, из цялата страна и те проследяваха жертвите си, гонеха ги като ловджийски кучета, за да могат, когато босът ги призове, да се явят и разкажат за намереното.

Целият небостъргач вибрираше като живо същество, тръпнеше всеки път, когато някоя нова интересна идея стигнеше до боса.

Той е на най-горния етаж, в своя огромен кабинет със звуконепроницаеми стени, облицовани с плексиглас, със скрито осветление, стандартни телевидеофон и диктофон, с електронни графици и диаграми. Краката му са вдигнати върху бюрото от изкуствен малахит. Функционална мебел, която само при едно натискане на копчето се превръща ту в пневматичен диван, спомагащ за разхлабване на мускулите, ту в уред за генетични излъчвания, повишаващ жизнената дейност на организма. Ето го пълен, набит, уверен в себе си — истински господар, бос, суперимпресарио. От наивно-добродушния му вид подчинените му изпадат в умиление, без сако, с разкопчана яка на ризата и разхлабена връзка, с черен кичур коса върху очите, в ъгъла на устата му стърчи цигара — наше момче! Шумен, гръмогласен, фамилиарен, великият специалист по интелектуалните контакти, всемогъщият главатар на духовния живот на Париж, кумирът на кинопродуценти, директори на театри, съставители на радиопрограми и издатели, с една дума човекът, който продаваше идеи. Той е на петдесет години, има три собствени вертолета, пет любовници, десет ордена; той е председател на два административни съвета, личност изключителна във всички отношения, ползуваща се с широка известност.

Какво прави сега ли? Разбира се, много неща: разговаря по телевидеофона едновременно с двама, диктува на машинописката, дава заповеди, нещо си записва, нещо подрежда… Каква производителност на труда! Какъв коефициент на полезно действие! Какви организационни способности! Поразителен човек! Ако цивилизацията съществува досега, то е благодарение само на такива умове като него.

— Изпратете ми агенти седми, дванадесети и тридесет и първи! — ръмжи той, като натиска копчето.

Натиска друго копче: започва да свети млечнобял екран, на който ясно се откроява мъжка глава.

— Хей, Фернан! — гърми босът. — Имам една идея за твоята ултравиолетова еротико-спиритическа серия!

— Да не лъжеш? — Фернан се размазва в доволна усмивка.

— Приятелю! Изпрати чека и ще ти дам идеята.

Усмивката от лицето на Фернан се стопява.

— Колко?

— Два милиона. Почти без пари!

Лицето на Фернан става като на човек, когото колят.

— Скъпо, е Филип. Милион и двеста и ни едно су повече.

— Два милиона — непреклонно повтаря Меркадие. — Ако не си съгласен, ще я продам на Албин-Мишел.

Гримаса на страх изкривява чертите на Фернан.

— Не прави това, Филип! Ти не можеш да ми нанесеш такъв удар! В името на нашата дружба…

— Да ти… на нашата дружба! — спокойно отговаря босът. — Изпрати чек за два милиона и идеята е твоя.

— Ти ми одираш кожата, Филип!

— Свикнал си с това, гълъбче. Успехът на ултравиолетовата серия е сигурен. Ще гребеш парите с лопата.

Фернан въздъхва.

— О’кей. Ама че си говедо!

— Искаш ли да обядваме заедно? — пита Меркадие с обезоръжаваща любезност. — Отдавна не сме се виждали… Другия понеделник у Бъркли, в осем вечерта? До виждане!

Млечнобелият екран угасва, запалва се друг. Вижда се състарената физиономия на човек с плах поглед. От гласа на боса вее студенината на айсберг.

— Перюке, продадох вашата идея на Фернан. Утре сутринта ще получите чек за осемдесет и пет хиляди.

От вълнение състарената физиономия става още по-сбръчкана.

— О, благодаря ви, господин Меркадие! — мърмори на пресекулки гласът. — Не знам как да ви благодаря.

— Достатъчно! — прекъсва го айсбергът. — Имате ли още идеи?

— Ами… засега… В дадения момент… Имам нещичко, но не е още съвсем…

— Позвънете ми, когато бъде готово.

Екранът угасва.

— Ама че глупак! — мърмори Меркадие.

Тогава забелязва, че от другата страна на функционалното бюро са се изпънали в поза „мирно“ три млади момчета. Те се представят кратко, по военному:

— Номер седми!

— Номер дванадесети!

— Номер тридесет и първи!

Лицето на боса се зачервява, очите му заблестяват яростно.

— А, вие сте тук, хлапаци! — реве той. — Знаете ли какво ми съобщиха?! Какво научих за вас? Хубава работа! Разбира се, всички писатели са плюнки, но това не ви дава право да хванете един от тях в полунощ на пустата улица, да допрете дулото на ядрения пистолет до слепите му очи и да искате: „Идеи или живота!“ Бандитски методи! И какво могат да дадат те? Нехранимайкото, когото притиснете така, ще ви изплещи някоя глупост, първото нещо, което му дойде на ума, само за да отърве кожата, а щом го пуснете, ще изтърчи да се оплаква в полицията… И кой ще има неприятности? Аз! Да не си въобразявате, че Центърът се занимава с кражби на идеи с взлом на мозъците? Заслужавате да ви изхвърля през вратата!

— Ние искахме, колкото се може по-добре, шефе… — заоправдава се номер дванадесети.

— Съвсем не можехме да влезем в контакт с него — добавя номер седми. — Вървяхме по следите му и в полунощ решихме: най-простото, за да измъкнем от него идея, е да го заплашим. Разбира се, нямахме никакво намерение да го пречукваме, просто блъфирахме.

— Никога повече не правете така или ще ви изхвърля един след друг през прозореца! Вие сте млади, проявявате старание, това е добре. Но трябва да знаете мярката. Какво ви разказа този тип?

— Сюжета на замисления от него роман, шефе.

— Виж ти! Това не е лошо… Е, разказвайте! Чакайте, ще извикам Жан-Клод.

Меркадие натиска копчето. Светва екранът; от него непринудено се усмихва елегантно облечен мъж с очила с рамки от костенурка.

— Жан-Клод — казва босът, — чуй и си кажи мнението. Моите момчета са измъкнали сюжет за роман от един драскач. Хайде! — обръща се той към номер седем.

— Та така… Действието става в Северна Италия преди двеста години. В малко княжество, където управлява австрийски наместник, един млад човек, поборник за свободата и поклонник на Наполеон, замисля да унищожи тирана… Него го обича лелята…

— Коя леля, глупако?

— На младия човек, шефе.

— Добре, продължавай!

— Лелята е още млада и красива, обича го, но не смее да му признае това. Тиранът пък обича лелята.

Босът се обръща към екрана:

— Какво е мнението ти, Жан-Клод? Според мен началото не е лошо… Любов и политика…

— Нека продължава! — казва Жан-Клод и се усмихва скептично.

— Заподозрян в заговор срещу съществуващия режим, младият човек е хвърлен в тъмница. Разбира се, лелята ще му помогне да избяга. Но той се влюбва в дъщерята на пазача на затвора…

— Охо! Тази история намирисва на романтика! — промърморва Меркадие. — Как смяташ, Жан-Клод? Можем ли да скалъпим един умопомрачителен филм?

— Съжалявам, но трябва да те разочаровам, старче! — студено казва Жан-Клод. — Според мен типът, който ти е продал тази идея, те е метнал за зелен хайвер. Ти знаеш ли какъв сюжет е това? На романа на Стендал „Пармският манастир“. Хайде, със здраве!

Екранът угасва. Настъпва тежко мълчание.

— Ето какво значи да имаш агенти с незавършено средно образование! — избухва най-подир босът. — Подхвърлили им стар сюжет, а те зяпнали да слушат! Въобразили си: ето ти нещо ново. Нищо не знаят, нищо не четат, никакви ориентири! Станете спортни наблюдатели, недоносчета, за вас няма място в Центъра! При нас трябва да работят само образовани хора! „Пармският манастир“! Не, трябва веднага да ви изгоня! Вън! Изчезвайте!

Смутените агенти побързаха да се махнат от разгневения бос. Веднага след тях три момичета в поли от синтетичен сатен и в черни копринени чорапи влязоха в кабинета, поклащайки бедра. Те бяха еднакви на ръст и много красиви: тесните пуловери подчертаваха пищните им форми. Яркочервените устни, блестящите коси, кадифената кожа, нежната руменина — всичко в тях изтъкваше женствеността им. Като се построиха в една редица пред бюрото, те престанаха да въртят кълките си и се представиха една след друга със същата военна краткост, както младежите преди тях:

— Номер пети!

— Номер девети!

— Номер петнадесети!

Видът на тези подчинени му секс-бомбички подействува успокоително на Меркадие.

— А, вие ли сте, милички! — каза той ласкаво. — Какво ми донесохте днес? Започвай ти, Скарлет!

— Шефе — каза Скарлет, като наруши стойката „мирно“ и се наведе над бюрото в грациозна поза. — За мен се залепи един седемнадесетгодишен студент, който мечтае да направи кариера в киното. Разказа ми накратко сценария, над който работи.

— Става — каза босът. — Ти записа ли целия сценарий, писенце? Дай го на нашите кинаджии, нека се занимаят с него. Сега е твоя ред, Силвена. Какво ти е? Плачеш ли? Татко Меркадие няма да те изяде, котенце! Плаче, защото не е донесла нищо… Страхува се от мен… Та това е възхитително!

Босът обичаше подчинените му, особено жените, да треперят пред него. Каква мила секс-бомбичка! Колко силно тупа сърцето й под плътно прилепналия пуловер!

— Направих всичко, което можах! — изхленчи Силвена.

— За какво става дума?

— Заложих на карта всичко, кълна ви се, господин Меркадие! Дори му казах, че го обичам… Нищо не излезе… Дърво с дърво. Мълчеше, сякаш устата му бе пълна със сливи. Никога през живота си не съм се чувствувала така унижена!

В гласа на Силвена звучеше благородно негодувание.

— Мисля, че той просто е равнодушен към жените! — завърши тя.

Изумен, босът загуби дар слово за няколко секунди.

— Как? — изсъска той най-подир. — Равнодушен към жените? Каква наглост! Да не е полудял? И си мисли, че това ще му се размине? О, не! Равнодушен към жените! Ние ще му покажем. Татко Меркадие ще му вземе мярката!

Той натисна копчето и изрева в микрофона:

— Изпратете веднага при мен агент номер три! Какво?

— Вече за пети път ви търси някакъв тип, господине, — чу се от слушалката. — Казва, че има една сензационна идея. Иска да я каже само на вас.

— Да върви по дяволите! — извика босът. — Не мога да си губя времето с всички нехранимайковци, които търгуват с мисли!

— Казва, че ако не го приемете в срок от шест часа, идеята ще бъде продадена на Макс Порели.

— На добър му час! — промърмори Меркадие. — Нека не си въобразява, че може да ме уплаши с това!

— Има сериозен вид — настояваше гласът в слушалката. — Съвсем не прилича на нехранимайко. Ако позвъни още веднъж, какво да му отговоря?

— Добре, свържете го с мен. Ще му покажа къде зимуват раците!

— Слушам, господине.

Слушалката млъкна. В кабинета влезе млад човек и се изпъна пред бюрото. От момичетата нямаше и следа. В Парижкия идеогенен център цареше военна дисциплина: бързина, точност и изпълнителност. Тук не си губеха напразно времето.

— Кой ти разреши да влезеш? — кресна босът (с подчинените си от мъжки пол той беше груб).

— Вие сам ме извикахте, господине. Номер трети.

— Ах, да! — омекна Меркадие. — Как се казваш?

— Кларк Дюпон.

— Предан ли си на нашия Център, синко?

— Тялом и духом, господине.

— Добре. Слушай, ще ти възложа една деликатна мисия. Ще можеш ли да направиш мръсно някому?

— Заради Центъра, господине, готов съм да направя мръсно и на собствената си баба.

— Отличен отговор! — промърмори босът разнежен. — Да направиш мръсно на собствената си баба!… От добро тесто си, синко! Ще получиш повишение. Ето какво трябва да направиш…

Чу се звън.

— Сега пък какво има?

— Пак този тип, господине.

— Добре, дайте го!

Босът заскърца със зъби.

— Ще му дам да се разбере! — злобно изръмжа той. — Кларк, синко, сега ще видиш как татко Меркадие се справя с нахалниците.

На млечнобелия екран се появи спокойното лице на млад човек.

— Вие ли сте този, който по петдесет пъти на ден търси директора на Центъра? Кой сте вие? Президентът на САЩ? И искате да говорите с мен? С МЕН?! И заплашвате, че ще продадете идеята си на Макс Порели? Ама че сте глупак, плюя аз на идеите ви! Мъкнете си ги при Макс Порели. Той мисли, че Филип Меркадие може да се извика по телевидеофона като първия срещнат! Ако се осмелите да ме обезпокоите още веднъж, ще изключа телевидеофона ви за три седмици!

Задъхан, Меркадие спря. Младия човек на екрана не мръдна. После се чу проточен глас:

— Вземи си успокояващо хапче, дъртако! Няма да ти навреди!

И екранът угасна.

Никога досега Филип Меркадие не е бил толкова близко до апоплексичния удар: лицето му стана виолетово, не му достигаше въздух, очите му се облещиха. Когато се справи с вълнението, той глухо поиска от телевидеофонната централа незабавно да го свържат с лицето, което току що беше говорило с него.

— Това момче знае цената си! — обърна се той към агент номер три. — Ти чу ли колко дръзко ми отговори? Никой още не си е позволявал да ме нарече дъртак и да ме съветва да вземам успокояващо хапче… Следователно този мошеник има нещо в кратуната си. И аз да му позволя да продаде идеята си на Макс Порели? За нищо на света.

Млечнобелият екран светна. Безстрастното лице отново го гледаше.

— Млади момко! — в гласа на боса се появи кадифен оттенък. — Вие ми харесахте. Татко Меркадие умее да разпознава истинската цена на хората. Така може да разговаря с мен само онзи, на когото главата не е празна… Иначе от къде ще има такава самоувереност. А с подобни хора аз винаги съм готов да разговарям… Колко?

— За кое?

— За вашата идея.

— Един милион в аванс и един милион, след като ви я изложа.

Босът сподави ръмженето си. И когато заговори, гласът му бе мек като восък.

— О-хо, знаете какво искаме… И така, миличък, вие продавате котка в чувал? И искате да хвърля един милион за прекрасните ви очи, още преди да отворите устата си?

— Вижте какво, Меркадие, няма да се пазарим. Вие купувате идеи, за да ги препродавате, нали? Всяка търговия е съпроводена с риск. Всяка търговия е лотария. Ако идеята ми не ви хареса, ще загубите един милион. Ако е добра, ще спечелите тридесет милиона. Шансовете са равни.

— Не, вие определено ми харесвате! Добре, като ще играем, да играем. Вземете вертакси и елате при мен в шест часа.

Екранът угасна. Босът стана и започна да се разхожда из кабинета, развълнуван като хищник, предвкусвайки едра жертва. „Игра! Риск! Мога да загубя милион, но мога да спечеля тридесет милиона. Нюхът ми подсказва, че си струва да заложа. Интуицията ми нито веднъж не ме е лъгала досега!“ — мислеше той.

Разхождаше се назад — напред с ръце в джобовете, съвсем забравил за задачата, която смяташе да възложи на агент номер три. Помнеше само, че той е славно момче, предан на Центъра телом и духом. „Готов съм да направя мръсно и на баба си“ — ето, това се нарича отговор! Босът чувствуваше към момчето чиста бащина нежност.

— Синко, всички хора са смъртни и един прекрасен ден татко Меркадие ще хвърли топа, както всички други. Но чуй какво ще ти кажа: татко Меркадие ще остави следа в историята на съвременния свят! На колко години си? Двадесет и две? Двадесет и три? По-късно, когато ще станеш тук важна клечка — ти имаш прекрасни изгледи за бъдещето — ще можеш да кажеш на своите колеги, на жена си и на децата си: „Аз видях как работеше шефът“. Та аз и след смъртта си ще остана за вас шефа… Такива думи не се забравят. Ще видиш как ще играя. Аз залагам. Аз вярвам, чувствувам, че у този млад човек има нещо. Чу ли с какъв тон разговаряше с мен? Само необикновена личност може да си позволи това. „Вземи си успокояващо хапче, дъртако!“ Да ми каже това на мен, на Филип Меркадие! Подобно нахалство може да прояви само геният. Аз търся гениите. Това ми е работата. Знаеш ли, те се срещат рядко. Никой няма идеи. Всичко е изстискано като лимон. Всичко е използувано, всичко е казано и преразказано. Живопис, скулптура, музика се намират в безизходица. Литературата? Във Франция се издават по половин милион романи всяка година, но никой не иска да ги чете, защото всичко е повторение на вече казано веднъж. Едни и същи щампи и шаблони: самота, метафизика, стремеж да се избяга в абсурда. Кафка, Бекет, Роб-Грие. Всичко е известно, всичко е дотегнало. Вече подражават на подражанията. Класиците от по-ранното време — всички тези Прустовци, Стендаловци и Балзаковци също са омръзнали. Светът загива от недостиг на идеи, от липсата на новини. Парижкият Център — това е балон с кислород. Аз давам на агонизиращия свят живителен газ, ободрявам умовете. Аз съм детектор на нови идеи, доставям духовна храна. Враговете ми твърдят, че съм духовен гангстер, същинска акула, че ме интересуват само парите, че спекулирам с идеи… Каква заблуда!

— Пари? Плюя аз на тях. Разбира се, аз съм делови човек. Това е моя принцип. Ако не си делови, ще те глътнат на бърза ръка. Такъв съм заради принципа, а не от любов към парите. Да, богат съм… И какво от това? Защо ми е харем от секс-бомби, ако съм на петдесет години и мога да си позволя да се позабавлявам с тях най-много веднъж в месеца? Уви, уредът за радиация, който повишава жизнената дейност, не превръща никого в Херкулес… Имам три вертолета? Приятелю, аз съм щастлив, когато мога да ходя пеш! Днес това е разкош. Не, парите не носят щастие. Тази истина е стара като света, но си остава истина. Тогава какво да прави човек, който знае, че смъртта не е много далеч? Да играе! Не бридж, не покер, не на тотализатор, не на рулетка! Не, аз залагам, за да покоря света, за да внушавам уважение, да градя… Това аз наричам игра!

Меркадие спря пред огледалото.

— Как ти изглеждам? Само че искрено!

— Вие сте във форма, шефе.

— Петдесет години — калпава възраст. На тези години човек си задава въпроса: а защо в същност живееш? Ти мислиш ли някога за смъртта?

— Не, шефе.

— Правилно постъпваш. А аз твърде често мисля за нея… Страхувам се от нея. Често се събуждам нощем…

Босът внимателно изучаваше лицето си в огледалото. Внезапно той прихна.

— Много ми е притрябвал агент, който да слуша признанията на шефа си! Марш от тук! И моля те, забрави всичко, което ти наговорих. Никому ни дума, чуваш ли?

— Никому ни дума шефе. Ще си позволя да ви напомня, че искахте да ми възложите някаква работа.

— Ах, да! Съвсем забравих. Ето в какво се състои работата…

Рязко позвъняване по телевидеофона прекъсна Меркадие.

— Господин Меркадие! Този, когото повикахте за шест часа, дойде.

— Изпратете го тук. Ще те извикам друг път, синко.

Агент номер три се поклони и излезе. Останал сам в кабинета, Филип Меркадие погледна още веднъж в огледалото и въздъхна.

„Ех, каква мъка! Като си спомня само какъв бях някога! А сега? Увиснали бузи, торбички под очите, посивял… Никой не ме обича. Жена ми мисли само за приеми и тоалети, синовете — за танци и за най-нови марки вертолети… Нужен съм им само, за да ги снабдявам с пари. Те са равнодушни към мен, а аз не мога да ги понасям. За фотографите и за вестниците ние имитираме щастливо семейство, но в същност сме си дълбоко безразлични. Един прекрасен ден ще умра в пълна самота…“

Босът беше така погълнат от самосъзерцанието си, че не забеляза веднага как зад гърба му израсна фигурата на млад мъж в тъмен костюм, със спокоен и студен поглед. Меркадие протегна косматата си ръка.

— Охо! — възкликна той. — Малко над двадесетте и вече си позволява да обижда татко Меркадие… Значи в кратуната има нещо! Е, хайде, повторете какво ми казахте по телевидеофона!

— Вземи си успокояващо, хапче, дъртако! Няма да ти навреди! — произнесе младият човек без сянка на смущение.

Меркадие се затресе от смях. Той се смя дълго, с хълцане. После седна в креслото си.

— Точно така някои поставят началото на кариерата си, миличък! — каза той, като най-сетне се успокои. И изведнъж се наежи. — А сега на работа! Сядай и излагай своята идея!

— Първо вземи чековата си книжка — каза младият човек — и попълни чека!

Филип бе обзет от нов пристъп на веселост.

— Силен си, няма какво! — промърмори той. — Силен! Обръщаш се към мен на „ти“, искаш веднага да получиш парите… Каква смелост! Това ми напомня моята младост…

Дръпна чекмеджето на бюрото, извади чековата си книжка и взе писалката.

— Една минута! — спря го младият мъж. — Искам чек на предявителя, а не именен.

— Я виж ти! И защо?

— Предпочитам да запазя инкогнитото си.

— Ама и ти си един оригинал! Добре. От моя страна може би това не е много разумно. Толкова по-зле… Аз играя! Играта е риск — само това е ценно в живота. Виж: пиша ти чек на предявителя.

Посетителят скри чека в джоба си. Нова пауза. Очите на боса блестяха от възбуда.

— И така — меко каза той. — Каква е твоята идея?

Младият човек леко въздъхна и седна по-удобно в креслото.

— Представете си тип, който е лошо приспособен към съвременната цивилизация — започна той.

— Началото не е интересно. Първото правило на романиста или на сценариста е главният герой да бъде симпатичен. Публиката трябва да вижда в него отражението си.

— Публиката ще види в него това, което той самият не се решава да види. Така е още по-добре.

— Хубаво! Продължавай.

— Този човек решава да скъса всички нишки, свързващи го с цивилизацията, и да отиде в някоя дива страна.

— Отлично, гълъбче. Но защо той е отвратен от цивилизацията?

— Защото тя прави хората глупави.

— Охо! Не се ли е възгордял твърде много твоят герой?

— Да, той има доста високо мнение за себе си. Да допуснем, че той е малко поет, малко мистик, малко безумец.

— Карай нататък. Засега не ми е много ясно.

— Той ненавижда всичко вулгарно. Би простил на цивилизацията жестокостта, притворството и преструвката, но не прощава слепотата, глупостта и противоречията. Не прощава това, че е направила комфорта синоним на щастие, че счита приспособленчеството за добродетел, че приема известността за величие. Не й прощава, че тя се гаври с хората, че е задушила в тях чувството за протест.

— Че той е просто анархист!

— Този човек е решил да живее сред първобитно племе, което не знае какво е неон и кока-кола.

— А нима има такива?

— Има, аз ги открих.

— И какво се надява да намери сред диваците?

— Безпорядък, естественост, накратко — живот.

— Право да си кажа, мили мой, всичко това ми се струва екстравагантно и изглежда твърде банално. Това не е правдоподобно. Но аз подписах чека… Карай нататък! Може би в края на краищата ще се оправя някак.

— Надявам се. И така, той решава да замине. Тъй като е много хитър, мъчи се да заличи дирите си, за да не го намерят. За това му е нужно да извърши нещо такова, което ще скъса всичките му връзки с обществото, с цивилизацията.

— Престъпление?

— Точно така.

— Прави впечатление на нещо вече видено.

Без да отмества погледа си от събеседника, младият човек незабелязано пъхва ръката си в джоба на сакото.

— Моят герой отива при едно лице, широко известно в съвременния свят. Например при Макс Порели…

— При Макс Порели? — възкликва Меркадие. — Какво чувам? Ти смяташ, че Макс Порели се ползува с голяма известност в Париж?

— Е, да вземем тогава вас, ако това ще ви достави удоволствие.

— Разбира се, това ще бъде по-близо до истината. — Босът се усмихва благодушно… — Защо твоят тип търси такъв човек?

— Като символ на цивилизацията, която той презира.

— Разбирам.

— Първо той ще изложи какво му е на душата. Той ще си позволи да нагруби този главатар. Той ще каже:

— „Вземи си успокояващо хапче, дъртако!“ Ха-ха — затресе се Меркадие от смях.

— Да допуснем. Той ще заклейми неговата глупост, неговата безполезност, неговата раздута слава. И накрая…

— И накрая?

Младият човек се усмихна леко — за първи път, откакто беше влязъл в кабинета.

— Другото е много просто! — каза той.

Изстрелът прозвуча не по-силно, отколкото би изгърмяла тапата на отваряна бутилка. Едно от рекламираните достойнства на ядрения пистолет беше безшумността му.

Меркадие не успя дори да извика и бавно се отпусна в креслото си. Дясната му ръка увисна безсилно. После се чу съскане, тялото и дрехите му започнаха да се анихилират. След три секунди от Филип Меркадие останаха само пръстенът с печат, късче от подметката на обувката му, един златен зъб и нокътя на големия му пръст.