Леонид Панасенко
Раззеленявай се…

Стана както винаги безшумно, за да не събуди жена си. Беше около шест часа местно време. В тясното парче слюда, което миналото лято бе поставил в дървена рамка, смътно се отрази голямото му грубо тяло. „Сякаш са го правили набързо“ — помисли Ким и се усмихна.

Живееше вече четвърти живот — двеста четиридесет и осем години от първото си раждане и малко повече от тридесет от последното — и всеки път, сменяйки износения организъм, до най-дребни подробности възстановяваше и своята не дотам сполучлива външна обвивка. Другите Импровизатори считаха привързаността му към традиционната биоформа за чудачество, за каприз на майстора, защото всяка устойчивост в този изменящ се свят винаги изисква много усилия: къде по-просто е да си измислиш по-съвременно и по-удобно за работа тяло. Той знаеше, че младите Импровизатори охотно създават маса допълнителни сетивни органи, дублират сърдечно-съдовата система, обяснявайки всички тези приготвления с бъдещите мъчнотии. Че как иначе, предстои им наистина божествено дело — да намират безнадеждни, потенциално непригодни за самозараждане на живота светове, и да ги събуждат, да ги оплодотворяват отначало с устойчиви органични съединения, а после… С една дума каторжният труд на генния проектант, изучил методите за формиране на материални структури с помощта на психополето. Ким смяташе за излишно глезене всякакви опити със собственото си тяло, напразно губене на време и сили. По този повод веднъж бе казал мисъл, която после стана крилата: „Истинският Импровизатор трябва да бъде по-консервативен от природата: тя е имала време да експериментира милиони години, а ние имаме срокове и осъзната цел.“

… Гората бе потънала в свежа зеленина. Пълна с безброй шумове и сдържано движение: дърветата разтваряха огромните си листа, готвейки се с първите лъчи на Звездата да почнат да събират скъпоценната енергия.

Протегна се и сложи ръце на гърба. И веднага, както се случваше не веднъж, до тях се допря остра студена муцунка.

— Ти ли си, Едноушко Мокро Носле? — запита Импровизатора, без да се обръща. — Наспа ли се, разбойнико?

Иззад веригите на Навъсените планини вече се процеждаха първите ручейчета на зората. За миг само усети нещо като досада или скука. Същото безсъние, което те прогонва по тъмно от топлото легло, същия риж едноух пес, по-скоро дори вълк — ласкаво животно, което обаче постоянно бе в конфликт със съплеменниците си в глутницата.

„Не ти ли е мъчно, старче? — запита се Ким. — Може би ти омръзна този Рай, а? Може би те тегли към хората? В блъсканицата и бързаницата, където лакътят ти опира нечие тяло и дишаш във врата на някой друг? Откъде иначе ще е това безсъние и тази обърканост на мислите? Защо изведнъж най-скъпото ти — плът от плътта ти — става омразно и чуждо? Не, не. Ти просто си станал мързелив. Забрави, че и Рая трябва да се усъвършенствува. Време ти е вече да се захващаш за работа.“

Импровизатора си спомни днешната нощ и затвори очи, наслаждавайки се на откъсите от виденията-спомени, такива ярки, сякаш всичко се повтаряше отново и наяве, а не в паметта му.

… Той духна „слънчогледа“ — здрав жълт цвят, които бе създал специално за осветление — и живата нощна лампа угасна.

— Защо трепериш? Студено ли ти е? Не бива толкова дълго да се къпеш преди сън.

— Не, Ким, миличък. Хубаво ми е… с теб. Само малко ми е страшно. Скоро сигурно ще дойдат ветровете. Усещам идването им.

— Глупавичката ми. С какво ще ни попречат те?

— Не се страхувам от вятъра. Но той идва, когато Звездата се приближава. Тогава тя става огромна, космата… Тя може да падне върху нашия дом. Ти самият веднъж каза…

— Спи, дете, спи. До лятото е още далеч, но за да те успокои… Утре ще отида до пустошта. Там имам очи и уши, които пазят нашата Звезда. Всичко ще бъде наред.

— Ох. Ким. Ти обещаваш и всеки път забравяш да отидеш. Вятърът е близо.

— Не, не, глупчо. Том е моят дъх…

 

 

Великия Импровизатор изгони нощните шепоти и погледна към къщи. Жена му още спеше. Представи си я: легнала на лявата страна, подвила колене, дишането й е толкова тихо, сякаш Утеха се е притаила и се вслушва в нещо. Спомни си я, желана и прекрасно-безсрамна (господи, за природата няма срам) и помисли, че това е познато само нему — да обичаш като мъж и като баща — аналози има колкото искаш, но и като Създател…

— Ще отида до пустошта, Едноушко — тай гальовно потърка муцунката на животното. — Отдавна трябваше вече да отида, но все ме домързява. Ще отида, докато жена ми спи…

Тръгна по пътечката, която се виеше през гората, където преди седем години спря неговото корабче и където и досега дежуряха уредите на автоматичната хелиоцентрала — за нещастие Звездата се случи нестабилна.

„Защо «се случи»? — помисли с необяснима тъга Импровизатора. — Ти сам си я избра. Нея и този къс, който не може да се нарече и планета… Сам. Всичко сам.“

Това бяха необичайни мисли, както пристъпът на тъга, както спомените, необичайни и неканени. По-рано ги нямаше. По-рано всичко бе пределно ясно. Сега, след като изминаха седем години… Какво се е изменило? Какво е измитал от глъбините на душата самоанализът, навикът към който за Импровизаторите е жизнена необходимост? Какво е изкопал той? Поредната глупост или… неизбежната мъдрост, до която достига всеки мислещ човек? Ако е мъдрост, какво не му стига в неговия ръкотворен Рай? Съзерцавай, размишлявай, почивай…

Съвсем не на време Ким си спомни своето прощаване, своето тръгване…

 

 

Сам избра Звездата и когато корабът-майка изплува край нея от подпространството, започна набързо да се стяга.

Хенрих, командирът на кораба, негов стар приятел от третия и четвъртия живот, мълчеше упорито и това мълчание разсърди Ким.

— Знам какво мислиш — сухо каза Ким. — Дългът… творчеството… Няма нищо по-възвишено от сътворяването на живота… учениците на Великия… Ти забрави, че аз съм човек и затова освен задължения имам и куп права. Аз избрах само едно от тях — почивката, покоя, наречи го както искаш. Няма да отречеш, че…

— Няма — тъжно се съгласи Хенрих. — И все пак това е егоистично — двеста и четиридесет години си знаел само дълга и изведнъж… Импровизатори има много, има професионалисти, не по-лоши от теб. Но Велик са нарекли само един. Как мислиш, защо?

— Но аз вече свърших — Ким сериозно се разсърди. — Аз затрих цяла планета. Помисли си само — не отчетох един вид, една бубулечица и цялата еволюционна постройка се разпадна, рухна. Ти знаеш ли, че след Дзинтра аз не мога да спя? Все мисля: как можах да сбъркам? Как?! Сега там ще трябва всичко да се преправя. Отново! И това след Великия… — Той се опита да се засмее, но не успя.

— Не — поклати тава Хенрих. — Това са само думи… Велик те нарекоха заради верността ти към дълга. Ти стана символ на нашата професия… Но защо напущаш след първия неуспех, никой няма да разбере. Ние не сме богове, всеки от нас има право да греши. Само гордостта… Само прекомерната горделивост ти е нашепнала, че е по-добре да напуснеш работата, да се скриеш.

— Уморен съм — обезкуражен измърмори Ким. — Вземам за себе си най-малкото — безжизнен къс свят, който впрочем може всеки миг да бъде изгорен от плазмен взрив на светилото. Ще го превърна в рай и най-сетне ще отдъхна…

Хенрих се обърна.

— Жал ми е за теб, приятелю — каза той на прощаване. — Ти си уморен — значи си умрял. А твоето „впрочем“ е отново лекомислено рискуване. Ти искаш този свят да зависи само от теб?! Жал ми е за него.

 

 

Отдавна не бе ходил в пустошта и горската пътечка бе обрасла с буйна растителност. Под краката пружинираше мъх, често, често трябваше да маха от лицето си меките листа. Ким дори погали един от тях — той също беше негов шедьовър. Моделираната от него растителност за две години снабди разредената атмосфера на Рая с живителен кислород. На третата година тук се появиха птици. А през февруари на третата в биованата замърдаха шест кученца — три двойки. Едното от тях той нарече по-късно Едноушко Мокрото Носле.

Изгря Звездата. Светилото стоеше ниско над хоризонта в мътножълта пелена от мъгла. Дори с просто око се виждаше как неспокойно прелива неговото плазмено тяло. Ким усети бодването на тревогата и ускори крачки.

Звездата наистина се държи заплашително — помисли си той. — До лятната пулсация има още месец и половина, а тя нараства буквално пред очите ми. Странно. Тя нараства, а стабилизаторът не се е включил. Защо? Много съм небрежен. Нищо. Ей сега бързо ще те успокоя…

Заедно с безпокойството още по-остро се обади в него чувството на Създателя, което той умозрително можеше да сравни само с майчиното чувство. Родството с този свят за него се състоеше не във философско отвлечени понятия, а в седемте години изнурителен труд, в постоянното напрежение на психиката, граничещо с нервно изтощение. Той помнеше, той познаваше този свят, когато бе мъртъв. Сега тук наистина е Рай, а той е негов безгрижен господар… Защото на всичко е махнал с ръка… Остатъците от идеи и талант той даде на Утеха, забранения плод, който се присънва на всеки, който умее да създава живот. Искаше ли той негово творение да бъде жена? За кой ли път Ким си зададе този въпрос и за кой ли път си отговори: „Не, не!“ Искаше да се убеди е професионалните си възможности — това беше безспорно. Но очевидно Рай не успокои душата му… Тогава може би той е видял подсъзнателно женската същност на своето създание? Може би при конструирането на генната матрица самотата е нашепнала нещо на неговия нажежен, почти безчувствен мозък? Когато след акта на създаването се събуди, той не знаеше нищо. Именно не знаеше, можеше да подозира всичко, но нищо точно не знаеше…

Гората свърши. Под краката му запръщяха силициевите късчета на скалистия склон. Още малко и ще се види пустошта.

… Да, тогава той не мислеше за възможното наказание. Все някой винаги нарушава пръв забраната. Сигурно онзи, който почувствува, че може да я наруши. Той можа̀. Нека сега ме порицаят — мислеше си тогава. — Все едно, това е най-големият експеримент, който човек е правил някога. Единственото, което го смущаваше, беше безхитростния ум на подопечната. Смущаваше и радваше… Ким, уви, не беше психолог, но можа да разпознае искрената любов, с която Утеха се привърза към него.

— Ах, ах, ах! — запищя в гъсталака чуденчето. Тази мъничка птичка той беше създал по време на последната екологична релаксация, а защо, вече бе успял да забрави.

Имаше на какво да се чуди.

В долината, където голяма плешивина разкъсваше гората, върху куличката на автоматичната хелиоцентрала горяха едновременно и трите сигнала: „опасно“, „много опасно“ и „смъртна опасност“.

Затича се надолу по склона към хелиоцентралата. „Уредите, по-бързо да видя уредите…“ Сърцето му биеше до пръсване, устата му пресъхна.

— Ах! — извика чуденчето.

Късно!

Изведнъж Звездата започна да губи очертанията си и страшна синя светлина падна над хълмовете и горите. С вик на ужас Импровизатора рухна между камъните. Преди звездният огън да изгори земята, подсъзнанието, древният инстинкт за самосъхранение шибна мозъка с командата — Спасявай се! Запази се! Тялото му моментално се покри със свръхздрав щит, превърна се в каменен пашкул. И колкото по-яростно гореше небесният взрив, толкова по-дебел ставаше щитът, толкова по-надълбоко отиваше съзнанието в камъка, докато не угасна, неиздържано огромното натоварване.

 

 

„Къде съм? Какво става с мен?“

Появи се мисъл и той разбра, че се е събудил, макар че всички усещания му подсказваха — ти си мъртъв! Тишина. Мрак. Дишането не повдига гърдите… Моментално, сякаш някой я включи, се върна паметта. В мозъка, пресован във вътрешността на голямата буца, както ядката на орех в черупката, нахлуха разбиране и болка, болка, болка.

„Мила моя?“ — извика той мислено. Душата му стенеше от мъка, искаше да се разкъса, но нито едно движение не проникваше в камъка, който някога беше неговото тяло. Някакви рефлексно създадени биосистеми хранеха мозъка му, той не познаваше устройството им, не можеше веднага да ги унищожи и тази невъзможност да умре, да се убие, беше като ирония на съдбата. „Мила моя — плачеше той без сълзи. — Ти си знаела, знаела… Вятърът бе тук, зад гърба ни… Сляпа къртица! Аз се бях замаял от щастие в Рая, а Раят вече горял. Съзиждащата дейност подразбира безкористност. Аз строих всичко за себе си. Света, теб, едноухото кученце… Да бъда проклет, аз, Великия Егоист…“

Продълговатият камък, задържал се на склона на възвишението, бавно изстиваше. Обгорените му страни почерняха, покриха се с мрежа от дълбоки пукнатини. Вътре в него нечуто и невидимо се мяташе обезумялата мисъл на Импровизатора.

„Да, сега ти си един камък. Нека всичко остане така, както е… Но мъката, мъката! Тя ще изгризе камъка…“

„Да умре, да изстине, да се разпадне на прах. Как може още да умре един камък?“

„Да се върна? Да изляза от пашкула? Да се боря и да побеждавам? Разбира се, човешката биоформа сега няма да бъде подходяща — нивото на радиацията е твърде високо. Да се върна — това значи да започна да работя като човек, да започна всичко отначало. Но откъде да взема сили?“

„Аз притежавам тренирана силна воля. Нима тя няма да победи инстинкта за самосъхранение? Да убия мозъка — ето това сега ми е нужно, това е единственото нужно нещо сега. Само преди това…“

Това беше последното му желание и той реши веднага да го изпълни, за да не продължава напразните страдания.

Ким започна да си създава очи.

Той намери в своя пашкул микроскопични пукнатини и две нишки от клетки се устремиха към повърхността на камъка, за да се превърнат там в мускули, заобикалящи очните ябълки, да ги напълнят със стъкловидно тяло и да дадат на всяко леща.

Той вършеше всичко набързо и изображението, което се получи отначало, бе размазано. Импровизатора веднага регулира рязкостта.

„Пустиня. Както преди седем години. Черни камъни, обгорели остатъци от хелиоцентралата, никому ненужната кутийка на кораба, която би могла да спаси, да спаси. Господи, колко се забавих! Време е вече Любима, почакай малко… Там, на юг, зад гората, където беше моят дом, какво има там? Нищо. Само пепел, пепел, пепел…“

Изображението отново се раздвижи и размъти. И тогава той разбра, че е моделирал очи, без да ги приспособи към средата, към условията, обикновени човешки очи и че сега те лежат върху камъка и… плачат!

Отвън все нещо различаваше. Канари, огромни и някак странно потрепващи, хлъзгащи се една над друга, някакви белезникави вълма — наблизо очевидно се виеше пушек, зелено петънце в една цепнатина на скалата.

Зелено… Ким внезапно си спомни за Хенрих. Тогава той долетя на Дзинтра, за да прибере него, потиснат и объркан от неуспеха, и започна веднага да го увещава: уж че не всичко е загубено. Той дори уговаряше дръвчето, макар че съвсем не владееше методите на психофизичното въздействие върху материята. Приклекна край фиданката, започна да я милва и да й внушава: „Раззеленявай се, братле. Какво такова си се омърлушило? Раззеленявай се!“

Да, сега той виждаше ясно: между скалите се бе запазила зелена тревичка. Но какво от това, какво? Време е да свършва. Време е камъкът да стане камък.

Ким се опита да анализира новото си естество, за да разбере механизма на неговото действие и да го убие. Но нещо му пречеше да се съсредоточи.

Най-после разбра: тревата, пречеше му тревата в цепнатината. Опита се да затвори очи или да ги обърне някакси, но нищо не излезе — мускулите не се хранеха достатъчно.

И тогава в неговото опустошено съзнание се мярна бунтовната мисъл:

„А защо му са на камъка очи? Това всъщност вече не е камък… Ти вече не си камък, чуваш ли?! Ти вече не си камък!…“

Опитваше се да прогони тази мисъл, но тя се връщаше отново и отново.