Збигнев Долецки
Кометата

Бях сам насред вселената. Поне така ми се струваше, защото знае ли някой, къде е тази среда? Може би е на всяко място в междузвездното пространство. Причина да бъда сам беше собственият ми избор. Реших така преди четири години, когато там, на Земята, преживях нещо, което напълно отне желанието ми да живея. Загубих човек, който беше за мене толкова близък, че светът без него (в този случай: без нея) ми се струваше студен и безчовечен, лишен от смисъл. А Соня умря едва на двайсет и седем години — никой и нищо не можеше да я спаси.

Дълго време живях на границата на безумието. По-късно все пак у мене победи така наречената воля за живот и аз отново станах способен да мисля за бъдещето, което ме очакваше. Ако бях живял в древните времена, за които има запазени сведения, сигурно щях да отида в манастир или в нещо подобно. Днес, когато напълно са забравени старите религии, можех просто да посветя живота си на хората, обитаващи същата планета, на която сме живели аз и Соня, преди да си отиде.

След като завършиха необходимите изследвания, подписах договор за петгодишно пребиваване на станция G39, една от многото изпратени в Космоса, за да обслужват корабите, които пътуват из пространството към далечни небесни тела. Те задоволяваха вечната потребност на нашия род — опознаването на вселената, частица от която е Земята.

Станцията приличаше на кълбо с осем „спици“. Вътре в него имаше площи, покрити със земна пръст, по които растяха зърнени храни, зеленчуци и овощни дървета, С помощта на четири, инсталирани на равни разстояния изкуствени слънца, те даваха обилен плод, който специални автомати събираха. Така, когато в базата пристигаше поредният космически кораб, той можеше да бъде зареден с продукти, не по-лоши от земните. Една четвърт от околността представляваше парк за отмора. Тук, сред дърветата и цветята, които напомняха далечната родина, екипажите на корабите можеха да отдъхнат през почивките на своите рейсове.

В „спиците“ на голямото кълбо се намираха всякакви складове и гостни стаи. Разбира се, сърцето на базата беше неговата ос. Тук бе центърът, управляван от главен компютър, който контролираше дейността на цялата станция. А тя така беше закотвена в определено място на пространството, че никога не се отклоняваше от точката, означена в картите на всички астронавти.

Астронавтите се появяваха приблизително веднъж на три месеца и оставаха в базата десетина-двайсет дни. През останалото време аз бях единственият обитател на G39.

Чувствувах ли се самотен? Ако кажех „да“ щях да призная обикновената човешка слабост, която несъмнено изпитваха другите командири на бази, подписали договор, ръководейки се от подбуди, различни от моите. Чувствувах се относително добре. Имах на разположение отлични звукови и образни ленти. Можех да общувам с изкуството, творено на Земята през всички нейни исторически епохи. Щом почувствувах умора, можех да потъна в дълбок сън, а при необходимост щяха да ме събудят, за да изпълнявам задълженията си.

Едно от тези задължения беше да изпробвам, веднъж на определено време, апарата, наречен интуит. Признавам, не го правех винаги без желание — отнасях се скептично не толкова към самия апарат, колкото към целта, на която трябваше да служи. Заедно с още няколко поразителни изобретения, интуитът беше открит от един учен преди двадесетина години. Всички се отнасяха главно до изпращането на далекодистанционните космически кораби. Ала интуитът се различаваше от тях. Предназначен беше да търси и установява контакт с разумни същества, каквито и да бяха те.

На Земята апаратът действуваше безпогрешно. С негова помощ хората можеха да се свързват помежду си от доста далечни разстояния. Но те имаха и много други начини за общуване. Затова сериозните учени открито се присмиваха на изобретението на професор Глаут. Признаваха му — и то неохотно — само една заслуга. Неговият апарат окончателно доказа, че на Земята единствените разумни същества са хората.

А беше ли възможно с негова помощ да се установи контакт с някакви хипотетични същества в космоса? Аз поне не вярвах. Но Земният съвет реши всички станции да притежават този уред. Също и корабите, които заминаваха за отдалечени райони на космоса. До този момент, а както казах, изминали бяха няколко десетки години от изобретяването и конструирането на интуита, не беше установен никакъв контакт.

Споделях убеждението на мнозинството жители на нашата планета, че сме сами, поне що се отнася до онази специфична същност на нашия род, наречена разум. Дали трябваше да се радваме, или да се възгордяваме, е съвсем друг въпрос.

Бях решил да изпълнявам задълженията си (всички), независимо дали ми харесваха или не. И така, един ден, за кой ли пореден път от моето пребиваване на G39, взех апарата.

Стоях отегчен пред него около час. Но си налагах да изпълнявам това задължение, щом го изискваха от мене.

И чух, по-точно приех, защото не ставаше дума за слуха ми, а за мозъка.

— Кой… Кой… Кой си ти, кажи…

— А защо не докладваш ти кой си? От какъв кораб — предадох, мислейки, че съм установил контакт с някоя от земните ракети, които изследват космоса.

— Ко… кораб? — приех. — Какво значи: ко… кораб?

Тогава в мене, в мозъка ми, се преобърна нещо, което може да се определи като внезапно превъртане или включване на съвсем нова програма. Сякаш нещо в моето съзнание разбра, че този път не става дума за обикновен контакт. Контакт с хора.

— Кой си ти?

Сега съобщението, получено с помощта на интуита, беше съвсем ясно, струваше ми се, че винаги ми е било познато, откакто съществувам, толкова близко, колкото близък не ми е бил никой друг разговор, воден с помощта на гласа или по телепатия.

— Не мога да ти обясня, кой съм, ако не знам дали ще ме разбереш. Засега знам само, че не си същество като мене. Защото с такива се срещам, наистина рядко, но понякога се разминаваме в пространството и разговаряме помежду си. Тебе срещнах случайно, даже се колебаех дали да ти се обадя. Макар че беше отворена.

— Отворена ли? — не разбирах. — Въпреки че не знам кой си, ще ти отговоря. Аз съм човек, същество, което живее на една от планетите в Галактиката…

— Знам, че има такива същества на планетите. Установявала съм с тях контакт… Ала… се боя от тях.

— Защо?

— Защото често се опитват да ме използуват за свои цели.

— Какви?

— Различни, но предимно свързани с реда в космоса. Затова, когато установя контакт, много рядко се решавам и на разговор. Ала понякога чувствувам нужда, въпреки всичко… Поне от любопитство. Кръстосвам безкрайното пространство и се връщам отново по местата, където вече съм била. И виждам, че са настъпили промени. Това е… това е трудно за разбиране, дори за мене, макар че ще съществувам, докато съществува…

— Докато съществува какво? — попитах.

— … Ко… Не мога да го изрека. Изглежда лошо приемаш, или аз…

— Опитай пак. Наистина моят апарат не е съвършен.

— … Докато съществува ко-ме-та-та… Кометата, на която живея, но която не съм. Аз съм по-раз-ре-де-на… Дори не съм га-зо-ва… Още по-малко… И точно на нея съществувам. Така е решила природата…

— Разбирам. Бих искал — тук се замислих по какъв начин да я убедя…

— Приемам те… Повече, отколкото сама предполагаш. Ти си по-различна от онези същества на другите планети. Така ми се струва. Нямаш лоши намерения. Макар че все още не съм съвсем сигурна…

Изведнъж нещо ме жегна.

— Защо се обръщаш към мене, сякаш съм жена?

— Же… на…?

— Да. На моята планета съществуват два пола. Жени и мъже. Аз съм мъж.

— Струва ми се, че разбирам… Нещо подобно вече съм срещаш някъде, доста отдавна. Въпреки че рядко го има.

— А ти — казах с известно колебание, — говориш за себе си все едно си жена.

Дълго време нямаше отговор.

— Не знам, не знам какво съм в този смисъл. Това за мене няма никакво значение, разбираш ли?

— Да.

— Просто се определям, както се чувствувам. Каквато сама се възприемам. А ти… получаваш от мене онова, което ти предавам.

— Да.

— Като следя мислите ти, разбирам, че при вас това до голяма степен е въпрос на размножаване. За мене и подобните ми такъв проблем въобще не съществува. Когато възниква нова комета, тогава, макар че не винаги е задължително, възниква и същество като мене, което е свързано с кометата до края на живота й.

— Разбирам.

— Знаеш ли? Разговаряш с мен съвсем, съвсем различно от всички онези разумни твари, обитаващи планетите, с които съм установявала контакт. Макар и никога да не са могли истински да ме заплашат, че ще ме използуват за своите цели, все пак контактът с тях ми е оставял неприятно впечатление. А с тебе… е другояче. Искам само да те помоля, да не казваш на никого, че си разговарял с мен… Нека си остане наша тайна. Така ще бъде по-добре.

— Защо? — попитах, макар че аз също бях помислил да запазя тайната.

— Защото имам чувството, че ще бъде по-добре за вас, земните хора, ако още известно време не знаете за съществуването на други цивилизации в космоса или поне не общувате с тях. Дори с подобните ви във физически смисъл.

— Мисля, че си права — казах.

— Кажи ми още нещо за себе си — помоли тя. — Иска ми се да науча повече за тебе, преди да се прекъсне контактът между нас, щом се отдалечим… Не знам кога точно ще се върна по тези места и дали има някаква вероятност отново да се свържем. И да се видим, поне от далеч. Ще можеш да видиш моята комета, когато се приближи, след няколко дни. Наблюдавай небето и навярно ще я забележиш дори с просто око… Иска ми се да знам как си живял в миналото и как живееш сега? Допускам, че възрастта, която можеш да достигнеш, е кратка в сравнение с моята?

— Да. Едва сто и двадесет — тридесет обиколки на планетата около майчиното слънце. А по-рано сме живели още по-малко.

Мълчеше като потресена от този факт. Накрая каза:

— Може би все пак ще се срещнем. Ще се върна тук след време, което за тебе означава трийсет и няколко години… Струва ми се, че сега трябва да се върнеш към своите задължения. Ще ми разкажеш за себе си утре или вдруги ден, нали? А сега…

— Още нещо — казах бързо. — Веднъж на няколко месеца на станцията пристига кораб. Боя се някой да не улови сигнала, Наистина знам, че рядко използуват интуита, но може да се случи.

Замисли се.

— Да. Трябва да внимаваш. Та нали корабите ти съобщават за своето приближаване?

— Да.

* * *

Разказах й почти всичко така, както не го бях правил пред никого. Освен пред Соня, разбира се. Чувствувах необяснимо доверие към това космическо същество, което бързо се носеше по небето и по непонятен за мен начин бе свързано с газовото производно, кръстосващо пространството по коловози, определени от Природата.

Разказвах й за своето детство, за годините, когато Соня се появи в живота ми. За нейното изчезване.

— Разбирам, какво е било това за тебе — каза тя, — макар че съм толкова различна. Разбирам какво може да бъде за тебе — и за повечето от вас — самотата. Въпреки че ние винаги сме самотни, такова е нашето предопределение. Но, знаеш ли, неведнъж и у мен се е събуждало подобно нещо, което ми се е струвало нерационално. Нещо, което вече не беше само жажда да опозная всевъзможните форми на разума. А те предимно бяха форми на разума и нищо повече. Затова понякога изпитвах — непонятно за мене — разочарование.

— Изпитваше ли? — повторих. — Значи не си само мозък, само разум…

— Сигурно, не. Макар че го откривах бавно и продължително. Имах време да мисля и разсъждавам. Може би по-често за това, отколкото за друго! Или, защо всъщност съществувам такава, каквато съм, свързана с този облак от разредена материя, който ме носи из мрака на вселената. Дори ако ме чакаше дълъг път, някъде към границите на космоса, това би било страшно, но едновременно и прекрасно. Ала да обикалям в пространството по определена траектория и да кръжа така напусто, докато не стане катастрофа… Тази мисъл често е непоносима за мен.

… На вас сигурно това ви помага да понасяте съдбата, определена от Природата — поде тя след малко, — че сте много, че поне във физически смисъл не сте сами. Даже и ти, само да поискаш можеш да се върнеш на Земята.

— Да, мога — казах. — Но преди това, времето трябва още нещо да заличи в мен. За да мога да погледна отново лазурното, а не черното небе. И да почувствувам на лицето си слънчевите лъчи.

* * *

Кометата се движеше величествено, оставяйки зад себе си дълга опашка. Беше от най-големите, каквито могат да се срещнат в космоса. Гледах екрана в кабината за наблюдение и премислях на кое място се намира тя, колко е голяма, въпреки че, тъй или иначе, това беше без значение. Просто я имаше и това трябваше да ми бъде напълно достатъчно.

Разговаряхме всеки ден. Искахме да използуваме краткото време, което ни оставаше, преди да прекъсне контактът. Станахме приятели. Тази дума, която може би звучи нелепо в нашия случай, беше възможно най-точната. При един от поредните ни разговори ме споходи дори мисълта, че с радост бих тръгнал с някой кораб след нея, за да й бъда другар по пътя и да мога да разговарям, както не съм разговарял с никого досега, освен със Соня.

Но ето, че стана онова, от което подсъзнателно се боях. Уловиха нашата връзка няколко дни преди да я прекъснем, преди да се сбогуваме. За кораба не бе известено. Връщаше се от далечно пътуване до галактиката Колибър. Спокойно можеше да се върне и няколко години по-късно… Не даваше никакви сигнали, защото не предполагаше, че на пътя му се намира G39. Но приемаше от пространството всички сигнали, също и тези от интуита.

Беше подслушал разговора ми с Нея. Наистина само малка част, защото Тя бързо усети, че още някой се е свързал, но това беше достатъчно да разберат, че контактът е бил между човек и друго разумно същество.

От мен не научиха нищо, макар да ме укоряваха, че съм изневерил на човечеството. На никого от тези, дето ме разпитваха не дойде на ум, че Тя се е намирала на кометата, която летеше към далечните съзвездия. (Преди да прекъсне нашият последен разговор, тя успя да ми предаде: — Не забравяй! Сбогом!…)

С мене постъпиха строго, дори отначало ме заплашваха със смъртно наказание. Накрая ме пратиха на малък остров в Атлантика, в едно заведение — нещо средно между затвор и психиатричен санаториум. На това малко пространство, обградено със зид дотам, че не можех да виждам близкото море, прекарах повече от трийсет години. Неведнъж ми се искаше да се самоубия, но освен дето беше трудно, спираше ме и мисълта, че може би на Земята ще настъпят някакви промени, които ще възстановят справедливостта в моя живот. Че хората ще започнат да се отнасят безкористно и приятелски със съществата, подобни на Нея. Защото ако ставаше дума за среща с космически врагове, те и без това бяха добре подготвени.

Известно време ме посещаваха разни учени, предимно представители на въоръжените сили, като се опитваха да ме хванат в миг на слабост. Разчитаха да узнаят нещо. Защото въпреки широкото приложение на интуитите (за което научавах, докато не ме откъснаха и от средствата за масова информация), не бяха успели да установят контакт.

Навярно след време щяха да представят въпроса като грешка, ако не съществуваше записът на моя разговор с Нея с който неведнъж се стараеха да ме подтикнат към признания.

Една година бе съобщено, че жителите на моята планета са се сблъскали с чужд разум. Някаква космическа експедиция се натъкнала на планета, обитавана, или по-скоро обрасла с разумни растения. Понеже четирите космически кораба от ескадрилата обгорили по време на приземяването си значителна площ от планетата, растенията започнали да се отбраняват. Но възможностите им били нищожни и скоро планетата се превърнала в пустиня. Това разрушение бе дело на съществата, към които принадлежах и аз.

Отчаях се, когато научих всичко. Дори си помислих, дали не бях постъпил неправилно като скривах връзката си с Нея. Може би Тя би обяснила на земните жители, че не трябва да оценяват всичко само от собствена гледна точка. И да действуват, както е действувал екипажът на разузнавателната ескадрила.

За първи път от дългогодишното си заточение на острова аз се почувствувах виновен. Може би не биваше да крия тайната си, въпреки че й обещах.

Моите съмнения се засилиха, когато някои започнаха да осъждат онази трагедия и да твърдят, че е било грешка от страна на земните хора. Възможно ли е било да я избегнат?

В едно бях сигурен, че животът, засят от Природата в космоса, е многообразен, че трябва да се постигне не само разум, ала и мъдрост, за да се вземат правилни решения. Днес човешкото общество бе престанало да се самоунищожава, както е било преди векове. Разбирах, че това вече е много. Макар и все още недостатъчно.

Всъщност аз отново Я чух… Това стана късно, но тъкмо навреме, за да бъде спасена Земята.

Отначало появяването на кометата не будеше голямо безпокойство, макар че тя се приближи до Земята толкова, колкото никоя друга по-рано не беше се приближавала. Тревогата започна едва тогава, когато изследванията доказаха, че ударът с нейното ядро е неизбежен.

Въпреки различните видове оръжия с далечен радиус на действие, хората още не разполагаха със средства, които да унищожат тази комета, когато тя приближи до планетата. Гибел очакваше Земята.

Помолих за интуит, веднага щом се появиха първите подозрения, че пътищата на кометата и планетата могат да се пресекат. Отказаха ми, но ме извикаха на разпит. Тогава разправих за Нея и изразих предположение, че на кометата, която лети към Земята, се намира подобно същество…

— Разбира се, дори да го има и да успея да установя контакт с него, това още не дава никакви надежди за спасение. Защото пътищата на кометите определя Природата. Но даже и тогава…

— Защо точно ти ще опитваш да се свържеш, а не някой друг? — ме попитаха.

— Наистина: защо… — повторих. — Може би просто затова, че вече веднъж ми се е случвало…

И така, накрая ми дадоха подобрен модел интуит. Едва след няколкочасови опити (а тогава беше важен всеки час) установих контакт. И почти веднага разбрах, че на кометата, която след четири денонощия трябваше да се удари о Земята, се намира Тя, същата, която преди трийсет и няколко години ми каза на сбогуване: не забравяй…

Тя също ме позна. Отначало дълго мълча, а аз вече мислех, че връзката се е прекъснала, че може би Тя сама я е прекъснала. Не беше.

— … Досети ли… се, че точно аз… се приближавам към Земята?

— Помислих, че е възможно. Въпреки, че можеше да бъде и друга комета.

— И какво? Какво можеш да направиш сега? Законите на Природата са неумолими. Още повече, когато се опитват да им се противопоставят. Траекторията на моя полет се промени, защото жителите на една друга планета, които знаеха за мене се намесиха. А сега вие трябва да изкупите вината им.

— Да — казах тихо и замълчах.

— Ала това няма да стане — промълви Тя толкова тихо, колкото аз преди малко. — Защото мога да не го допусна. Не ти ли казах, преди години, за тази възможност? Притежават я — за свое щастие или нещастие — всички разумни същества…

— Ти ли… — прекъснах я.

— Да. И така: прощавай. И не ме забравяй…

Гледах небето, по което бързо се носеше кометата, като влачеше зад себе си дълга опашка. След миг то заблестя от приказен огън, който заслепяваше очите. После огънят постепенно започна да гасне. Земята беше спасена.