Фред Саберхаген
За мира и за любовта

Кер глътна таблетката и се размърда в креслото. Мъчеше се да се намести по-удобно, независимо от болката, която го пронизваше и предвещаваше близката агония. После настрои радиопредавателя и каза на висящия в пустотата странствуващ космолет.

— Аз нямам оръжие. Идвам с мир. Искам да преговарям с теб.

Почака. В каютата на малкия едноместен кораб бе тихо. Локаторът известяваше: до обекта има още едиколко си светлинни секунди. На думите, изпратени до него, космолетът изобщо не реагира, но Кер бе сигурен, че са го чули.

Някъде много далеч остана звездата, която той наричаше Слънце, назад остана и неговата родна планета — земна колония, основана преди сто години. Самотно селище в самия край на Галактиката. Досега войната, която машините-берсеркери водеха срещу всичко живо, стигаше до тук само с далечния ужас от последните известия. Единственият боен космически кораб, с който колонията разполагаше, беше изпратен да се присъедини към прикриващата подстъпите към Земята ескадра на Карлсен, когато научиха, че берсеркерите са се насочили натам. А сега врагът се появи тук и обитателите на планетата, на която живееше Кер, с трескава бързина подготвяха още два кораба. Но те едва ли ще могат да устоят срещу берсеркера. А засега…

Като се приближи до противника на един милион мили, Кер установи, че берсеркерът бе спрял: той сякаш изчакваше, висейки в пустотата, в орбита около лишен от атмосфера планетоид, до повърхността на който имаше само няколко дни полет.

— Аз нямам оръжие — отново предаде Кер. — Искам да преговарям с теб, а не да ти причиня вреда. Ако тук бяха тези, които са те построили, щях да се опитам да поговоря с тях за мира и за любовта. Чуваш ли ме?

Кер беше сигурен, че машината разбира думите му. Всички машини-берсеркери знаеха универсалния космичен език — бяха го научили от пленените хора или една от друга. И той не лъжеше, когато казваше, че би искал да поговори за любовта с неизвестните Строители. Злобата, отмъщението, старите разпри — всичко това изглеждаше на умиращия Кер дреболия, която не заслужава внимание. Но на борда на машината Строители нямаше: берсеркерите бяха построени може би тогава, когато хората на Земята са ходели още на лов за мамути. Строителите изчезнали отдавна, загубили се в пространството и времето заедно с онези, които някога са били техни врагове.

Неочаквано машината отговори:

— Малък кораб, приближи се към мен, без да променяш скоростта и курса. Когато изкомандувам, ще спреш.

— Да — отвърна Кер.

Гласът му трепна, макар че той очакваше отговор. Разтърси го този отговор: накъсано, механично възпроизвеждане на заимствувани от някого думи. По всяка вероятност могъщите средства за унищожение, които можеха да погубят всичко живо на цяла планета, сега бяха насочени към него. Но смъртта не е най-страшното, което може да го очаква, ако макар само една десета част от всичко, което се разказваше за хората, попаднали в плен на берсеркерите, отговаря на истината. Кер си наложи да не мисли за това.

— Спри. Чакай на място.

Кер моментално се подчини. На екрана се показа движеща се точка — нещо с размерите на собствения му кораб се отдели от гигантската крепост, висяща върху черната завеса на небето.

Дори от тук той виждаше белезите и вдлъбнатините от удари по тялото на берсеркера. По време на дългите си безмислени галактически странствувания всички тези древни машини бяха получили много повреди. Но такава развалина дори сред тях беше изключение.

Ракетата, изпратена от берсеркера, спря до кораба на Кер.

— Отвори! — изръмжа радиото. — Аз трябва да те претърся.

— А после ще ме изслушаш ли?

— После ще те изслушам.

Кер отвори шлюза и се отдръпна, за да даде път на гостите — няколко робота. Те изглеждаха също така стари, както стопанина си. Наистина, тук-там у някои от тях лъщяха нови детайли. Роботите претърсиха Кер и преобърнаха цялата каюта; при работата един от механизмите засече и събратята му трябваше да го измъкнат, едва ли не влачейки го навън.

В каютата остана още един робот — тромаво съоръжение, снабдено с две ръце, както у човека. Веднага щом шлюзът се затвори след другите роботи, той се пльосна в пилотското кресло и насочи кораба към берсеркера.

— Спрете! — завика Кер. — Та аз не съм пленник!

Думите му останаха без отговор. Изпаднал в ужас, Кер хвана робота-пилот, мъчейки се да го смъкне от креслото. Но той вдигна бавно металната си длан и я опря на гърдите му. Кер загуби равновесие и увлечен от изкуствената сила на тежестта, се струполи по гръб, като удари главата си в стената.

— Почакай няколко минути. Сега ще започнем да говорим за любовта и мира — каза гласът от радиото.

Кер погледна през илюминатора и видя, че корабът се приближава към грамадата на берсеркера. Корпусът на гиганта изглеждаше покрит с язви, побитите места, подутините и застиналите следи от разтопен метал заемаха цели квадратни мили.

Скоро след това в корпуса се отвори някакъв люк и корабът на Кер се насочи към него, следвайки спомагателната ракета в тъмната дълбина.

Зад стъклото на илюминатора сега бе тъмно като в рог. Кер усети лек тласък като при швартоване. Роботът-пилот изключи двигателя, обърна се към Кер и със скърцане започна да се надига от креслото. И изведнъж нещо вътре в него засече. Вместо спокойно да се изправи, пилотът стана рязко, разпери ръце, сякаш искаше да запази равновесие, и тежко рухна на палубата. В продължение на половин минута едната му ръка извършваше безразборни движения, след което той застина а нелепа поза.

Настъпи тишина и Кер помисли, че щастлива случайност го направи отново господар на каютата му. Какво да предприеме?

— Излез! — произнесе спокойният скърцащ глас. — Към твоя шлюз е прикрепен тунел, пълен с въздух. Ще минеш по тунела в… е, накъсо в помещението, където ние ще говорим за мира и любовта.

Кер потърси с очи копчето с надпис „Ц-форсаж“. В околностите на Слънцето беше забранено да се използува това копче. Дори близостта на много по-малката маса на берсеркера превръщаше Ц-форсажа в чудовищно оръжие.

Кер не се страхуваше от внезапната катастрофа; в последна сметка мислеше, че не се страхува. Къде по-реална беше другата смърт — бавна и мъчителна. Отново си спомни страшните истории, които бе чувал. Не можеше и да помисли да излезе навън. Не, по-добре… Той прекрачи падналия робот и протегна ръка към пулта.

— Мога да разговарям с теб от тук — каза той, като с всички сили се мъчеше да запази спокойствие.

Изминаха десет секунди и берсеркерът отговори:

— Твоят Ц-форсажен двигател е снабден с предпазно блокиране. Нищо няма да излезе. Ти няма да можеш да ме взривиш заедно със себе си.

— Може би имаш право — възрази Кер. — Но ако автоматиката включи, корабът ще бъде изхвърлен от центъра на твоята маса и ще пробие обвивката ти. А тя и без това е в лошо състояние. Допълнителните повреди съвсем не са ти от полза.

— Ти ще загинеш!

— Да? — каза Кер. — Може би. Рано или късно аз все едно ще умра. Но аз дойдох при теб не да умирам или да се бия. Аз дойдох да поговоря с теб, ние трябва да се опитаме да стигнем до разбирателство.

— До какво разбирателство?

Като въздъхна дълбоко, Кер потърка челото си и започна да излага доводите, които той толкова пъти си бе повтарял. Пръстите му застинаха над пусковото копче, а очите му непрестанно следяха уредите, които при обикновени условия регистрираха приближаването на метеорити.

— Аз мисля — започна той, — уверен съм… че военните действия против човечеството са резултат на някаква ужасна грешка. Кажи ми, какво лошо сме ти сторили, на теб и на подобните ти?

— Моят противник е животът — каза берсеркерът. — Животът е зло.

Пауза.

Кер се овладя и продължи спокойно:

— Според нас злото си ти. Ние искаме ти да станеш добра машина, полезна машина, такава, която да помага на хората, а не да ги убива. Нима съзиданието не е по-висока цел от разрушението?

Отново настъпи пауза.

— А с какво ще докажеш — запита машината, — че аз трябва да изменя целта си?

— Преди всичко на теб самия е по-изгодно да помагаш на нас. Никой няма да се съпротивлява, никой няма да ти причинява повреди.

— А не е ли все едно съпротивлявате ли се или не?

Кер опита нещо ново.

— Виждаш ли, по природа живото е по-висшо от неживото. А човекът е висша форма на живота.

— Как ще докажеш това?

— Как ще докажа? Ами че много просто. Човекът е надарен с душа.

— Чувал съм това — измърмори берсеркерът. — Вие всички така смятате. Но нима вие самите не определяте душата като нещо недостъпно за разбиране от която и да е машина? И нима няма хора, които изобщо отричат съществуването на душата?

— Да, точно такова е определението на душата. И такива хора има.

— Тогава аз не приемам този довод.

Кер измъкна болкоуспокояваща таблетка и скришом я глътна.

— И все пак — каза той — ти не можеш да докажеш, че душата не съществува. Ти трябва най-малко да допуснеш, че това не е изключено.

— Съгласен съм.

— Нека оставим душата настрана. Да поговорим за физическата и химическата организация на живото. Имаш ли представа колко фино и сложно е организирана дори една единствена клетка? А в мозъка ни те са милиарди. Не можеш да не признаеш, че ние, хората, сме снабдени с удивителни по съвършенството си компютри, които на всичко отгоре се поместват в много малък обем.

Този път мълчанието продължи дълго. Кер почувствува, че гърлото му пресъхна, сякаш спорът продължаваше вече много часове.

— Към такава хипотеза още не съм прибягвал — внезапно каза гласът. — Но ако устройството на разумното живо същество е наистина толкова сложно, възможно е, да, възможно е висша цел на машината да бъде служенето на живота.

— Ти можеш да бъдеш сигурен — започна Кер, — че нашето физическо устройство е извънредно сложно.

Той не улавяше точно хода на мислите на машината, но това нямаше значение само да спечели тази шахматна партия. Да удържи победа в играта за Живот! Пръстите му, както преди лежаха върху копчето на Ц-форсажа.

Гласът каза:

— Ако можех да изследвам няколко живи клетки…

Кер трепна, затрепера и стрелката на регистратора на метеорити. Нещо приближаваше към корпуса на кораба му.

— Спри! — извика той. — Не мърдай! Или ще те унищожа!

Гласът на машината както преди беше невъзмутим и спокоен.

— Не се паникьосвай. Това е някаква случайност. Аз нямам нищо общо с това. Аз съм повреден… механизмите ми не са сигурни. Искам да кацна на този приближаващ се планетоид, за да получа метал и да започна ремонт.

Стрелката на регистратора постепенно се успокои.

Берсеркерът изрече:

— Ако можех да изследвам няколко живи клетки на разумно същество, вероятно бих получил необходимите аргументи в полза на твоето предположение… или против него. Ти можеш ли да ми осигуриш такива клетки?

Сега мълчеше Кер. Най-после отвърна:

— Единствените човешки клетки, които има на моя кораб, са моите собствени. Моля — той се изкашля, — аз мога да ти дам от тях.

— Ще ми бъде достатъчен половин кубически сантиметър; доколкото знам, за теб това не е опасно. Аз не искам частица от мозъка ти. Освен това, доколкото разбирам, ти би искал да избегнеш усещането, наречено болка. Готов съм да ти помогна… ако мога.

Дали берсеркерът няма намерение да прибегне до някакво упойващо средство? Не, това би било много просто. Подбудите на машините са ирационални. Коварството им е непредсказуемо.

Кер продължаваше играта, като не даваше вид, че е заподозрял нещо нередно.

— Аз имам всичко необходимо. Впрочем, искам да те предупредя, че това съвсем няма да отвлече вниманието ми от пулта и управление.

Извади комплект хирургически инструменти, взе още две болкоуспокояващи таблетки и се зае внимателно да реже със стерилния скалпел. Някога той се беше занимавал малко с биология.

Когато разрезът беше зашит и раната превързана, Кер проми парчето тъкан и го сложи на дъното на една епруветка. После, стараейки се да не отслабва вниманието си нито за миг, той изтегли лежащия на пода робот в шлюза и го остави там заедно с епруветката. След известно време чу как нещо влезе в шлюза и отново излезе.

Кер взе възбуждаща таблетка. Навярно болката ще се появи отново, но той трябва да бъде нащрек.

 

 

Изминаха два часа. Кер си наложи да изяде част от неприкосновения хранителен запас и остана да чака, без да снема очи от таблото.

Май че беше задрямал. Когато твърдият нежив глас заговори отново, Кер дори подскочи от изненада: бяха минали почти шест часа.

— Можеш да се връщаш — изскърца гласът. — Съобщи ма живите същества, които управляват вашата планета, че след ремонта аз ще стана техен съюзник. Аз изучих твоите клетки. Ти си прав. Човешкият организъм наистина е най-висшото постижение във вселената и моето предназначение е да ви помагам. Изразих ли се достатъчно ясно?

Кер бе обхванат от някакво вцепенение.

— Да — промърмори той. — Да, да.

Нещо огромно меко бутна кораба му. В илюминатора той отново видя звездите и разбра, че гигантският люк, през който бе влязъл, бавно се отваря.

 

 

Когато за последен път Кер видя берсеркера, той се движеше по посока към планетоида, сякаш наистина искаше да кацне. Той не преследваше кораба му.

Кер се откъсна от екрана и погледна към вътрешния люк на шлюза. Сякаш не му се вярваше. Завъртя дръжката, в шлюза със свистене нахлу въздух. Кер влезе в шлюза. Роботът бе изчезнал, епруветката с тъканта — също. Кер с облекчение въздъхна, затвори шлюза и дълго стоя до илюминатора, съзерцавайки звездите.

След едно денонощие започна да намалява скоростта. До къщи бе още далеч. Ядеше, спеше, теглеше се, гълташе таблетки, разглеждаше се в огледалото. После отново с голям интерес, сякаш виждаше нещо отдавна забравено, разглеждаше звездите.

Два дена по-късно силата на притеглянето изведе кораба на елиптична орбита около неговата родна планета. Когато огромната й маса закри кораба от планетоида, където бе акустирал берсеркерът, Кер включи радиопредавателя.

— Ей, там, на Земята! — Той замълча. — Добри новини!

— Следяхме те, Кер, Какво стана?

Разказа им за срещата с берсеркера.

— Това е засега цялата история — завърши той. — Мисля, че тази машина наистина има нужда от ремонт. Тя е силно повредена. Сега два бойни кораба ще се справят лесно с нея.

— Така ли?

От репродуктора се дочу възбуден спор, после гласът от Земята заговори отново и в него се чувствуваше безпокойство:

— Кер… Ти все още не минаваш на кацане, значи ти самият разбираш… Ние трябва да бъдем внимателни. Машината може да те е измамила.

— Да зная. И дори това падане на робота-пилот е могло да бъде инсценирано. Мисля, че берсеркерът е много похабен и не рискува да встъпи в бой, затова опита да действува по друг начин. Навярно той е пуснал това нещо във въздуха, преди да ме освободи. Или го е оставил в шлюза.

— За какво говориш? Какво нещо?

— Това, което ви безпокои — каза Кер. — Отровата, с която той е искал да унищожи всички ни. Навярно това е някой нов вирус-мутант, създаден срещу тъканта, която аз му дадох. Той разчиташе, че аз ще хукна към къщи, ще успея да се приземя, преди да заболея, и ще разнеса заразата тук. Сигурно си мисли, че първи е измислил биологическото оръжие, че е използувал живот срещу живота, както ние използуваме машини срещу машините. Но на него му беше нужен този образец от тъкан, за да създаде вируса. Той нищо не знаеше за нашата биохимия.

— Ти мислиш, че това е вирус? И как ти действува? Усещаш ли болка, искам да кажа по-силна, отколкото преди?

Кер се изви в креслото и погледна графика. Беше го чертал през всички тези дни. Графикът показваше, че болният бе започнал да наддава на тегло. Кер скъса превръзката. Раната се намираше сред голям обезобразен от болестта участък. Но площта на поражението сега бе по-малка, отколкото по-рано, а тук-таме се виждаше розова, здрава кожа.

— Ти не отговори, Кер! Как ти действува това нещо?

Кер се усмихна и за пръв път се осмели да изкаже гласно надеждата, която зрееше в душата му.

— Според мен то унищожава моя рак.