Теодор Стърджън
Скалпелът на Окам

Джо Трилинг имаше съвсем необичайна професия. Печелеше от нея добре, но, разбира се, не можеше да става и дума за онези пари, които би могъл да натрупа в големия град. В замяна на това живееше в планината, на половин миля от живописно селце, на чист въздух, наоколо горички — бор, бреза, планински лавър. Конкурентите му бяха малко и той получаваше повече поръчки, отколкото можеше да изпълни. Жена му и децата му бяха винаги до него. Джо се трудеше главно през нощта: когато семейството си лягаше, той спокойно и без пречки се заемаше с работата си. С една дума, беше щастлив.

Една нощ, по-точно в едно ранно, много ранно утро спокойствието му бе нарушено. Чук-чук, чук… чук… Някой чукаше на прозореца: точка-тире, тире… тире… Като чу този познат от детството му сигнал, Джо замря. Видя лицето зад стъклото и пое дълбоко въздух, канейки се да извика радостно, с което навярно би събудил дремещия дежурен пожарникар в селото. Но пръста, сложен на устните, го застави да спре и той безшумно изпусна въздуха. Пръстът го повикал Джо рязко се обърна, изключи горелката, погледна към скалата на манометъра, записа нещо, изгаси осветлението и безшумно се втурна към вратата. Притвори я внимателно и се заоглежда в тъмното.

— Карл!

— Шт-т!

Карл беше наблизо, в края на горичката. Джо приближи и те се вкопчиха в мечешка прегръдка. Шепнешком, защото така искаше Карл, започнаха да си разменят най-цветисти епитети. Това означаваше „Искам да те докосна, обичам те.“ Случайният наблюдател не би могъл да разбере какво става всъщност тук. Но те бяха мъже и родни братя, затова се налагаха по ръцете и раменете и си разменяха най-нецензурни думи; в края на краищата и тези думи се оказаха недостатъчни да изразят всичко, което ги изпълваше: те просто стояха, усмихваха се широко и се гледаха в очите. После Карл Трилинг кимна с глава към шосето и братята тръгнаха натам.

— Не искам Хейзъл да ни чуе — каза Карл. — И изобщо никой не трябва да знае за идването ми. Сядай в колата. Тук ще си поговорим. Честна дума, страхувам се от този отвратителен човек.

— А-а… — поде Джо. — Как е великият човек?

— Зле. Но сега става дума за друг мерзавец. Великият човек е просто по-богат от всички в света, но аз не се страхувам от него, особено сега… Аз ти говоря за Кливлънд Уилър.

— Този пък кой е?

Братята седнаха в колата.

— Не е моя. Взех я под наем — каза Карл. — И по-точно това е втората, наета днес. Летях със служебен самолет, седнах в служебна кола, прехвърлих се на взета под наем, а после в тази. Сега съм горе-долу сигурен, че не ме подслушват. Това вече ти говори кой е Кливлънд Уилър. Освен това е човек до трона. Вторият. Многостранен гений. Акула-човекоядец.

— Вторият… — повтори Джо. — Значи Стареца не го бива вече?

— Официално — строго секретно — показателят за хемоглобина му е четири. Говори ли ви нещо това, уважаеми докторе?

— И още как, мили докторе. Гладна анемия. Да-а-а, най-богатият човек в света умира от глад.

— Старост… инат… освен това и маниащина… Та искаш ли да чуеш за Уилър?

— Разказвай.

— Щастливец. От рождение надарен с всичко. Профил за медал. Микеланджеловска мускулатура. Съвсем рано открит от наблюдателния директор на началното училище, изпратен в частно училище, а там добил навик сутрин да ходи в учителската стая и да разказва какво е чел и за какво е мислил. После назначили специален учител да се занимава с него, да ходи навсякъде с него и други от тоя сорт. На дванадесет години — гимназия, лека атлетика, баскетбол, футбол, скокове във вода — по всичко най-високи показатели. Та така. Завършил училището за три години с отлична диплома. Всички учебници прочитал в началото на всеки срок и повече не ги отварял. От всички навици най-постоянен бил навикът да преуспява. В колежа също всичко вървяло успешно. Той буквално поглъщал знанията. Популярността му била огромна. Завършил, разбира се, с най-високия успех.

Джо Трилинг, който като тежко натоварен вол едва креташе от курс в курс в колежа и медицинския факултет, завистливо промърмори:

— Виждал съм двама-трима такива.

Карл поклати глава.

— Да. Клив Уилър бил надарен от природата. Той се чувствувал като дванадесетцилиндров автомобил сред малолитражки. Когато било нужно, работел и с мускулите си, искам да кажа биел се съвсем истински. Изобщо за всичко го бивало. Разбира се, не се наложило да търси работа, можел да избира каквато си иска кариера. Постъпил в архитектурна фирма — там можели да бъдат използувани неговите математически и технически знания, административните му способности, представителността и връзките му с изкуството. Много бързо се издигнал до върха и станал съдружник. Между другото получил докторска степен. Оженил се сполучливо.

— Щастливец, дявол да го вземе — каза Джо.

— Да, разбира се, щастливец. Слушай само. Уилър станал съдружник, разбирал от работата си, но само знанията и талантът не са достатъчни, за да се огради човек от хорската ненаситност и от непроходимата глупост и за да избегне срещите с нещастието и несполуката. Случило се, че двамата му съдружници сключили незаконна сделка. Уилър усетил нещо нередно, отишъл при тях и започнал разговор. Онези казали „да-да“, но продължили машинациите си, при това такива, каквито Уилър дори не можел да си представи. Нали знаеш, способностите, чистото морално възпитание и доброто образование дават много, но не отървават от наивността. Клив Уилър бил наивен като младенец.

Изобщо катастрофата, от което Клив се страхувал, настъпила и всичко се оказало много по-лошо, отколкото той предполагал. Особеното при тези работи е, че когато излязат на яве, започват да дърпат след себе си цял куп други мръсотии. Разбира се, фирмата фалирала. Клив Уилър не бил претърпявал поражение нито веднъж в живота си, затова нямал опит в тази работа. Всеки що годе разумен човек навреме би разбрал, че трябва да бяга. Сигурен съм, че на Уилър дори не му е дошло и на ум за това.

Внезапно Карл Трилинг се засмя високо и после продължи:

— В един роман е описан много интересно горски пожар и бягството на животните от него. Лисици и зайци бягат един до друг, сови летят на дневна светлина, за да изпреварят огъня. Описан е и един бръмбар, който пълзи бавно по земята. Той стига до горящия участък, спира, мърда с мустачките си и свива встрани — решава да заобиколи района, обхванат от пожара. — Карл отново се засмя. — Именно в това се състои особеното свойство, което отличава Кливлънд Уилър от другите, независимо от неговата мускулатура, ум и всички други таланти. Ако беше на мястото на този бръмбар, той също не би отстъпил и не би се спасявал чрез бягство; той би заобиколил пожара и би продължил да върви напред.

— И какво направил тогава? — запита Джо.

— Не се отказал от фалиралата фирма. Използувал всичко, с което разполагал — ума, авторитета, репутацията и цялото си състояние. Правил дългове и работил, работил… Спял по четири часа в денонощието, но все пак спасил фирмата. Очистил я от всякакви негодници, преустроил я от долу до горе. А когато работата потръгнала, загубил жена си.

— Нали каза, че се оженил сполучливо?

— Оженил се за момиче от сорта на тези, които се омъжват за преуспяващи момчета. Предполагам, че е била изобщо мило момиче и може би не трябва да я осъждаме, но тя не била свикнала с неуспехите, както впрочем и самият той. Наистина, той имал сили да заобиколи пожара. Можел да живее в стая под наем, да пътува в автобус. Тя просто не умеела да прави това, а после, както винаги става с такива жени, някъде встрани се бил спотаил отхвърленият някога кандидат…

— Как понесъл той това?

— Тежко. Та той се бил оженил така, както играел футбол или вземал изпити — с пълно отдаване. Ударът за него бил по-тежък от всички други събития. Но Клив Уилър не захвърлил работата си. Нищо не можело да го спре, докато не били изплатени всички дългове и сметки, до последния цент. И всички проценти. Продължавал, докато чистата сума на активите не стигнала цифрата, която била, преди неговите съдружници да започнат нечестните си сделки. И щом завършил това, напуснал фирмата. Разбираш ли, пратил всичко по дяволите. Продал я буквално на безценица.

— Значи все пак накрая се провалил?

Карл Трилинг насмешливо погледна брат си.

— Провалил се? Зависи какво разбираш под тази дума… Можеш ли да си представиш, че може би целта на Клив Уилър е била да стигне до кулата? В края на краищата какво нещо е успехът? Човек взема решение какво трябва да постигне и после то постига.

— В такъв случай — замислено каза Джо — самоубийството също е успех.

Карл дълго и внимателно го изгледа.

— Правилно — каза той и също се замисли.

— А после — запита Джо, — защо все пак до нулата?

— Отдавна се мъча да разбера Клив Уилър, но в черепната кутия на човека не можеш да надникнеш. Не зная, но се досещам. Той не е искал да бъде задължен на никого, не е искал да има и най-малкото задължение. Според мен той искал да се махне, но да се махне, след като изпълни собствените си условия.

— Виж ти! — каза Джо.

А Карл Трилинг го гледаше и си мислеше. „Най-добрата черта на Джо е тази, че умее да чака. Колко години сме разделени, почти не си пишем, освен поздравителни картички за рождените дни, и то не винаги — и въпреки това ето го тук, до мен, предишният, като че ли не сме се разделяли. Та аз и не бих дошъл, ако не беше толкова важно за мен, ако не бях уверен, че ще ми помогне. За всичко това не казахме и дума. Не е и нужно. Дори да проваля плановете му, не трябва да се тревожа. Той сам ще се погрижи за всичко.“

На глас Карл каза само:

— Радвам се, че дойдох, Джо.

— Правилно си постъпил — отвърна Джо и с това бе казано всичко, за което мислеше Карл.

Карл се усмихна, тупна Джо по рамото и продължи разказа си.

— Накратко, Уилър се махнал. Да се проследи пътя му през последните години не е много лесно. Захващал разни работи и винаги нещо ново. Открил например магазин на самообслужване — никакви рафтове, никаква магнетофонна музика, само добре подредени отворени кутии, от които купувачът вземал каквото му е нужно и отбелязвал цената по етикета на кутията; моливът висял на шнурче до нея. Замразеното месо, рибата, яйцата и продуктите от местното производство Уилър продавал само с два процента по-скъпо от цените на едро. Купувачите спазвали честно правилата: първо, никой не бил уверен, че касиерът и контрольорът не знаят всички цени и второ, да лъжат, когато цените и без това били толкова ниски, би било просто свинщина. Режийните разноски били нищожни — никакви излишни разходи за продавачи и помощен персонал. Уилър икономисал хиляди човекочаса, като премахнал отбелязването на цената върху всяко парче; нищо чудно, че цените при него били извън всяка конкуренция. Но той продал магазина и се захванал с друго. Създал предприятие за производство на естествени продукти за кърмачета без консервиращи прибавки, а после продал и него и започнал нова работа. Разбираш ли, той разработил технология за производство на пластмасови домакински съдове, които могат да се унищожават чрез изгаряне, като при това въздухът не се замърсява от вредни газове. Изобретението патентовал, а патента продал.

— Чувах за тази работа. Но съдовете още не съм виждал.

— Може би ще ги видиш — каза Карл. — Всеки случай при него всичко било уредено. Не съм чул за нито един неуспех — за каквото се е захванал, винаги е успявал.

— Излиза, нещо като подмладено издание на твоя уважаван бос, великия човек?

— Не си ти единствения, който е разбрал това. Моят бос не е лишен от слабости, но деловият нюх никога не го е подвеждал. Винаги е бил готов да хване с пипалата си всеки попаднал му ценен човек, а доколкото знам, Кливлънд Уилър той е взел на мушката си отдавна. Не се съмнявам, че от време на време му е правил предложения, но тогава Клив Уилър още не е бил готов да работи за такъв бос. Цялата нагласа на неговия характер е изисквала самостоятелност, а в здраво закрепилата се империя това е невъзможно.

— Кандидат за наследник — каза Джо.

— Точно така — потвърди Карл. — Знаех, че ще разбереш за какво намеквам още преди да завърша разказа си…

— И все пак го завърши.

— Правилно. Разбираш ли, нужна ми е помощта ти, а ако не знаеш цялата история, няма да можеш да ми помогнеш истински…

— Хайде, разказвай подробно.

И Карл Трилинг започна да разказва:

— Уилър си намерил момиче. Наричала се Клара Приета, родом от някакво тексаско градче. Била страшно умна. И необикновено красива. На нея й бил нужен Клив, самият Клив, а не това, което можел да й даде. Влюбила се в него, когато бил на поредната нула. Били радост един за друг, всеки ден и всеки час. Предполагам, че примерно тогава Клив отново се е захванал за работа. Скоро купил малка къща и кола, а после и втора кола — за Клара. Тя не искала много тази кола, но на него винаги му се струвало, че прави твърде малко за нея. И Клив настоял да я купят. Една вечер тръгнали на гости у приятели — тя направо от къщи, а той след работа от града, нали имали две коли. За дома си тръгнали също всеки в своята кола. Клара карала отпред. Изведнъж загубила управлението и колата се преобърнала пред очите на Клив. Умряла в ръцете му.

— О, господи!

— Да, какъв щастливец! Но това не е всичко. След седмица някъде в центъра на града се случил в една банка в момента на ограбването й. Случаен куршум пробил врата му — трябвало да лежи неподвижен цели седем месеца — имал достатъчно време да помисли за всичко. Когато излязъл от болницата, съобщили му, че неговият управител е избягал на юг, заграбвайки всички пари. Всичко, до цент.

— И какво направил той?

— Започнал работа и изплатил болничната сметка.

Братята дълго седяха в колата, без да палят светлината и мълчаха. После Джо попита:

— Интересно е все пак за какво ли е мислил в болницата?

Карл отвърна:

— Не е важно за какво е мислил, важно е какво е решил. Клив водел открита игра, упорито работил, бил честен, лоялен и чистосърдечен, бил в отлична форма, бил умен. Когато излязъл от болницата, останали му само двете последни качества. Къде са се дянали останалите, един господ знае.

— И тогава ли дойде да работи при Стареца?

— Да. Уилър сега бе напълно готов за това. Стареца, както знаеш, стана съвременен мит. Никой не го вижда. Никой не е в състояние да предугади какво ще заповяда след една минута. Кливлънд Уилър се скри в неговата сянка и изчезна за хората почти както и самият бос. Стареца винаги е бил затворник, а след появяването на Клив се отдалечи още повече от хората. Впрочем за него това е нещо обичайно — дълги периоди на пълен покой, а после изведнъж неочаквани излизания с рекламна шумотевица и делови срещи. Може да се предположи, че някой могъщ гений от съучастниците му измисля всичко това — кой може да знае? Само най-приближените до него хора — Уилър, Ъпстайн и аз. Аз лично не зная нищо.

— А Ъпстайн умря.

— Да, Ъпстайн умря. Остава само Уилър. Що се отнася до мен, аз съм личен лекар на Стареца, а не на Уилър и при това няма никакви гаранции, че някога ще му стана лекар.

Джо Трилинг размърда отеклите си крака и се изпъна на гърба на седалката, замислено гледайки в тъмнината, пълна с шепота на листата на дърветата.

— Започва да се прояснява — измърмори той. — Стареца е към края си, ти също лесно можеш да излетиш. Наистина, за щастие в друга посока. Уилър остава сам, без надзор.

— Именно, а аз не съм го разбрал и досега и не зная какво ще почне да прави. Едно зная: в ръцете му ще бъде съсредоточена такава власт, каквато не притежава нито един човек на Земята. Той ще има толкова много пари, че едва ли ще поиска да се обогатява повече. Мащабите на неговите богатства ща надминат всичко, което можем да си представим. Но мен ме тревожи нещо друго: Уилър е човек, на когото животът убедително е доказал, че да бъдеш добър, силен, великодушен и честен не е много изгодно. Въпросът е къде ще го тласне този жизнен опит? Ако се предположи, че през последните години всички големи решения са излизали от него, можем да се опитаме да екстраполираме къде ще насочи енергията си. Засега можем да сме уверени само в едно — ще му се удава всичко, което той замисли. Такъв е навикът му.

— С други думи ти се опитваш да си изясниш какво иска той? Какво може да желае човек като него?

— Знаех, че ти си точно това момче, което сега ми е нужно — каза Карл и в гласа му прозвучаха едва ли не щастливи нотки. — Абсолютно вярно. Що се отнася лично до мен, ще си намеря работа много лесно. Ако беше тук Ъпстайн, всичко би било по-просто. Но той е мъртъв и изгорен.

— Изгорен?

— Да. Ти, разбира се, не знаеш това. Такива са инструкциите на Стареца. У нас много често пишат за частни плувни басейни със студена и топла вода, но се обзалагам, че не си чувал за човек, който в долния етаж на двуетажното мазе на къщата си има личен крематориум.

Джо разпери ръце:

— Разбира се, ако ти всеки миг можеш да измъкнеш от джоба си два милиарда долара суха пара, лесно ще получиш всичко, което искаш. Впрочем, а как се оправят със законите?

— Така, както ти каза: всичко е законно, ако имаш два милиарда в брой… Всичко беше, както се полага. Окръжният медицински експерт пристигна и подписа книжата. Когато Стареца хвърли топа, той също ще дойде — това е предвидено специално в завещанието. Стоп. Не мисли, че искам да хвърля сянка върху експерта. Той не беше подкупен. Освидетелствува тялото на Ъпстайн най-внимателно.

— Всичко това е ясно. Друго нещо те тревожи — какво ще стане после.

— Точно така. Какво е направил Стареца последните десет години след появяването на Уилър и с какво се различава това от предишната насока на неговата дейност? И в каква степен тази разлика може да се припише на влиянието на Уилър? Ето какво трябва да си изясним, Джо, и от тук нататък вече можем да екстраполираме как Уилър смята да използува най-голямото икономическо могъщество, което някога в света е притежавал един човек.

— Хайде да поговорим именно за това — каза Джо и на устните му се появи сянката на усмивка.

Карл Трилинг познаваше характера на брат си и му отвърна със същия намек на усмивка. Те разговаряха още дълго време.

 

 

Крематориумът в долния етаж на двуетажното мазе бе построен в строго функционален стил: никакви ритуални детайли, нищо такова, което би могло да предизвика емоции. Разполагаме с подробно описание на всичко, което е станало, когато след дълги очаквания Стареца най-после умря. Всичко е било направено в строго съответствие с указанията му, незабавно след като смъртта му е била медицински освидетелствувана и преди официалното съобщение за случилото се… Със смразяващо дрънчене се отворила квадратната паст на пещта и от нея се изтръгнали гореща вълна и сноп светлина с оттенък, който ковачите от древни времена наричат сламеножълт. Обикновеният, без никакви украшения ковчег бавно се плъзнал навътре, по ъглите му веднага избухнали езичетата на пламъците и вратичките на пещта с грохот се затворили.

Медицинският експерт се навел над малката масичка и поставил подписа си на две места. Карл Трилинг и Кливлънд Уилър направили същото. Експертът откъснал копията от документите, сгънал ги и ги сложил във вътрешния джоб на сакото си. Погледнал към квадратния отвор на пещта с железните вратички, отворил уста да каже нещо, затворил я и повдигнал рамене.

— Всичко хубаво, докторе — казал той, подавайки ръката си на Трилинг.

— Всичко най-добро, докторе. Ругози ви очаква до вратата и ще ви изпрати.

Експертът стиснал мълчаливо ръката на Кливлънд Уилър и си отишъл.

— Разбирам го какво чувствува — казал Карл. — Нещо трябваше да каже. Нещо, което да се запомни. Все пак това е края на цяла епоха. Нещо от рода на: „Една малка човешка крачка…“.

Кливлънд Уилър се усмихнал:

— Ако мислите, че цитирахте първите думи на астронавта след кацането на Луната, много се лъжете. Първите думи той произнесъл на стълбичката, излизайки от кабината, когато бутнал с върха на обувката си лунния грунт. Той казал: „Тук почвата е мека, мога лесно да я разхвърлям с крак“. На мен това винаги ми се е харесвало много повече, защото е било естествено, а не измислено и заучено предварително. Така и тук: експертът се сбогува, а вие му казахте, че шофьорът го чака отвън. Това ми харесва повече от всякакви тържествени думи. Мисля, че на този човек също би му се харесало — добави Уилър, като посочи със силната си, леко раздвоена брадичка към излъчващите жар черни вратички.

— Но той не беше съвсем човек.

— Така казват — казал Уилър с полуусмивка и се обърнал; в тази секунда Карл почувствувал, че решаващият миг е дошъл.

Той произнесъл с нарочно безстрастен глас:

— Аз казах човек в буквалния смисъл на думата, Уилър.

Не е толкова важно какво точно е казал Карл. На това Уилър би могъл да отвърне с още една полуусмивка и да замълчи. Но интонацията и особено самото обръщение — „Уилър“!… Сред деловите хора винаги съществува определен ритуал. За няколкото души с неговия ранг и за най-близките му подчинени той бил „Клив“. За нискостоящите бил „мистър Уилър“ пред него и просто „Уилър“ зад гърба му. Но никой дори от равните нему никога не би се решил да му каже в очите „Уилър“. Думите на Карл накарали Кливлънд Уилър да пусне дръжката на вратата, която вече бил хванал, и да се обърне. Лицето му изразявало любопитство и напрегнато внимание.

— Докторе, кажете ми, какво значи всичко това?

— Ще направя нещо повече. Елате с мен — отвърнал Карл и без излишни обяснения тръгнал към единия ъгъл на стаята, зад пещта, оставяйки на Уилър сам да реши да върви ли след него или не.

Уилър тръгнал.

Като стигнал до ъгъла, Карл се обърнал към него.

— Ако вие някога кажете някому за това, което ще видите сега, аз просто ще отрека всичко. А ако ви скимне да се върнете отново тук, няма да намерите нищо, което би потвърдило вашия разказ.

Той извадил широка около четири дюйма стоманена пластинка със сложна форма и я пъхнал в някакъв процеп между масивните каменни блокове, от които била изградена стената. Целият ъглов участък на стената започнал безшумно и тежко да се вдига нагоре. Гледайки грамадата, човек би могъл да се убеди лесно, че това са истински камъни и че да се промъкне обратно през тях, без да знае тайната им, би било трудна задача.

Карл тръгнал по коридора и както преди не се обръщал, оставяйки на Уилър да решава сам да върви ли по-нататък или не.

Уилър вървял. Карл чувал крачките му отзад и с удоволствие забелязал, че когато тежките блокове, скърцайки се спуснали надолу и заели мястото си, отрязвайки пътя назад, Уилър може би се огледал, но не спрял.

— Сигурно забелязахте, че вървяхме край страничната стена на пещта — казал Карл с интонацията на екскурзовод. — А сега сме зад нея.

Той се отдръпнал и дал път на Уилър да влезе в някакво малко помещение. Задната стена на пещта била точно каквато била предната. Върху релси, които влизали в пещта, стояла платформа с познатия вече ковчег; ъглите му били обгорени, отгоре и отстрани бил мокър: над ковчега се виела лека пара. В дъното на помещението върху малка масичка лежал неголям черен куфар.

Уилър не снемал очи от ковчега, външно запазвайки пълно спокойствие. Карл прекрасно разбирал, колко му струва това самообладание.

— Искам да ми обясните всичко — казал Уилър и се засмял. Смехът му обаче прозвучал неестествено. И Карл отбелязал, че това е първата неувереност у Уилър, която е виждал.

— Сега ще ви обясня.

Той щракнал ключалката на куфара и го отворил. Вътре имало различни блестящи инструменти от хром и стомана и малки флакони в джобовете.

— Когато кремират, капакът не се заковава — весело казал Карл и пъхнал нож под един от ъглите. После сръчно ударил с длан дръжката на ножа и капакът на ковчега се открехнал.

— Изправете го, моля, до стената зад вас.

Кливлънд Уилър мълчаливо изпълнил това, което му било наредено, запазвайки спокойното изражение на лицето си.

„Това се казва мъж — помислил си Карл, — истински мъж“…

Те стоели от двете страни на ковчега и гледали покойника.

— Много се е състарил — казал Уилър.

— Не го ли виждахте през последните дни?

— Не го видях в ковчега — отвърнал Уилър, — но последния месец прекарах в една стая с него повече, отколкото всички предишни години. Разбира се, всяка среща продължаваше само няколко минути… Е, хайде. По-добре ми разкажете за тази бутафорна пещ.

— Тя съвсем не е бутафорна. Когато ние свършим тук всичко, тя отлично ще изпълни своето предназначение.

— Тогава за какво е нужен целият този театър?

— Ами всичко това беше заради медицинския експерт. Документите, които той подписа, засега са само фалшификати. Но когато изпратим този сандък обратно в пеща и включим тока, те ще станат напълно законни.

— А защо не го изгориха веднага?

— Сега ще разберете всичко…

Карл се навел над ковчега и разтворил скръстените ръце на покойника. Те се изпънали трудно и той ги притиснал до стените на ковчега. После разкопчал сакото, отметнал полите му, разкопчал ризата и дръпнал ципа на панталоните. Като свършил с това, той вдигнал глава и срещнал острия поглед на Уилър. Уилър гледал не тялото на Стареца, а него.

— Имам чувството — казал Уилър, — че до този момент никога не съм ви виждал.

Карл Трилинг му отвърнал мислено: „Затова сега ме виждаш“. И си помислил: „Благодаря ти, Джо, ти беше абсолютно прав. Ти намери отговор на мъчителния въпрос: «Как да постъпя?»“ Тогава ти каза: „Говори с неговия език. Бъди такъв, какъвто е той, през цялото време“.

„Хубава работа! Опитай се да бъдеш като него. Човек без илюзии (от тях няма никаква полза!) и без надежди (кому са нужни те?), притежаващ нерушимия навик да преуспява. Човек, който може да каже: «Днес времето е хубаво» с такъв тон, че всички наоколо скачат, застават «мирно» и отговарят «Тъй вярно, сър!».“

На глас Карл отвърнал само:

— Вие бяхте твърде много заети през цялото време.

Съблякъл сакото си, сгънал го и го сложил на масичката до инструментите. Сложил си хирургични ръкавици и извадил от стерилния калъф скалпел.

— Някои загубват съзнание, когато за първи път присъствуват на аутопсия.

Уилър напрегнато се усмихнал.

— Аз не умея да изпадам в безсъзнание.

Той наистина не загубил съзнание; чул се само сподавен възглас.

— Знаех, че ще се учудите — почти весело казал Карл. — Ако ви интересува… впрочем той наистина е от мъжки пол. Съдейки по всичко, този вид е яйцераждащ. Те са бозайници, но снасят яйца. Интересно би било да се види женската.

— До този момент — казал Уилър прегракнало и сякаш хипнотизиран — аз мислех вашите думи, че той не е човек, просто за образно казани.

— Не, вие не мислехте така — отсечено подхвърлил Карл.

Като оставил думите му да увиснат във въздуха, той умело разсякъл със скалпела трупа от гръдната кост до дъното на корема. За неопитния човек не е лесно да наблюдава това. Трудно е да се осъзнае, че трупът не чувствува нищо. Карл очаквал, че Уилър ще потрепери или ще изохка, но той само затаил дъх.

— За да разберем всички детайли, ще ни са нужни много месеци — казал Карл, като направил изкусен напречен разрез в долната част на корема — но искам да ви покажа едно нещо.

Хванал тъканта на тялото вляво от мястото, където разрезите се пресичали, и я изтеглил нагоре и вляво. Подкожните слоеве се отделяли лесно заедно с мастната тъкан. Те не били розови, а белезникаво-зеленикави. Оголили се мускулите на ребрата.

— Ако бяхте опипали гърдите — казал Карл, сочейки с пръст незасегнатата дясна страна, — бихте напипали съвсем нормални ребра, както у всеки човек. А сега вижте тук.

С няколко умели замаха той отделил мускулните влакна от костта и застъргал реброто — то се оголило, но Карл продължил да стърже в междината между него и следващото и веднага станало ясно, че ребрата са свързани помежду си с тънка пластинка от кост или хитин.

— Вижте — казал Карл — прилича на китови балени.

Изрязал късче и го прегънал.

— Боже мой!

— А сега погледнете тук.

Карл взел хирургичните ножици и разсякъл гръдната кост отгоре до долу, после направил напречен разрез по долния край на ребрата. Пъхнал пръстите си под разреза и отворил едната страна на гръдния кош като вратичка. Открила се тъканта на белите дробове. Тя не била розова или черно-кафява, каквато е при пушачите, а жълта, с цвета на чиста сяра.

— Метаболизмът му е фантастичен — казал Карл, като уморено разкършил плещи. — И по-точно е бил фантастичен. Той е имал нужда от кислород, както нас, но можел да го използува само химически свързан във вид на въглероден окис, серни окиси и най-вече във вид на въглероден двуокис. Свободният кислород Стареца понасяше трудно. Докато беше млад, стигаха му сили да прекарва цели часове във въздушна среда, но с годините той бе принуден все повече и повече време да остава в обичайната за него среда — нещо подобно на смог. Тъй че затворническият му начин на живот и рядкото му появяване сред хората съвсем не бяха каприз, както публиката смяташе.

— Но какво е той? От къде е?… — запитал Уилър, като смутено посочил с ръка трупа.

— За това и аз зная не повече от вас. Прилетял по някакъв начин от някъде… Накъсо — дошъл, видял и… А сега гледайте.

Карл отворил другата половина на гръдния кош и счупил гръдната кост: белодробната тъкан не била разделена на два бели дроба, а запълвала цялата вътрешност на гръдния кош.

— Той има един цял бял дроб, макар че е разделен на две части.

— Вярвам на думите ви — казал Уилър с внезапно пресипнал глас. — Но какво всъщност е това, дявол да го вземе?

— Двукрако същество, лишено от пера, както някога характеризирал човека Платон. Аз не знам що за същество е той. Знам само, че съществува и реших, че вие също трябва да знаете.

— Но вие познавате неговата анатомия, вие сте виждали и преди някъде това, съвсем очевидно е!

— Вярно. Ъпстайн.

— Ъпстайн?

— Точно така. На Стареца бе нужен някакъв посредник, който би прекарвал дълги часове и с нас, и с него. Ъпстайн беше неговата дясна ръка. Той беше принуден да диша по-дълго от Стареца нашата атмосфера, но в края на краищата трябваше скъпо да плати. Умря точно от това.

— Но защо не ми казахте по-рано?

— Е, преди всичко защото ми е скъпа кожата. Бих могъл да кажа репутацията, но „кожата“ е по-точно. Аз подписах договор за работа като личен лекар. На него наистина му бе нужен обикновен земен лекар — това е също своеобразна маскировка. Но го лекувах главно по телефона и, както сега разбирам, повече за замазване на очите. Звъняха ми от неговия дом и ми съобщаваха симптомите, аз предпазливо поставях диагнозата и назначавах лечение. Скоро отново ми звънваха и ми казваха, че болният е по-добре и с това всичко свършваше. Какво да ви разправям, на мен дори ми носеха кръв за анализ, урина и аз ги изследвах… Разбира се, и на ум не ми е идвало, че те не са имали никакво отношение към Стареца, както и онзи труп, протокола за прегледа на който медицинският експерт току-що подписа.

— Какъв труп?

Карл повдигна рамене.

— За него всичко бе достъпно и позволено.

— Значи медицинският експерт е преглеждал не него? — Уилър посочи с ръка ковчега.

— Разбира се, не. Пещта има задни вратички. Фокусът е прост. Този ковчег беше в пещта. А двойникът — господ знае от къде се появи, с тази работа аз нямам нищо общо, кълна ви се — лежеше от другата страна в ковчега и очакваше медицинския експерт. Когато натиснахме копчето, токът в пещта прекъсна, ковчегът с двойника се плъзна в нея, а този бе избутан от пещта и облят с вода. Имах лично строго секретни инструкции, те се отнасяха както до Ъпстайн, така и до самия бос. Заповядано ми бе след прегледа на тялото от инспектора и след кремацията на двойника да се върна тук сам след един час и като се убедя, че никой не ме следи, да натисна второто копче откъм задната страна на пещта, за да отправя този ковчег за кремация. Беше ми забранено да задавам въпроси, да започвам каквито и да било изследвания и още по-малко да съобщавам на когото и да било друг за случилото се. Това беше типично за много от неговите разпореждания и също не се поддаваше на обяснение. — Той неочаквано се засмял. — Знаете ли защо Стареца и Ъпстайн никога никому не подаваха ръка? Може би не сте забелязали?

— Не, но предполагах, че се страхува от зараза.

— Нормалната температура на тялото му беше 47 градуса.

Уилър докоснал с едната си ръка другата, но нищо не казал.

Когато Карл почувствувал, че мълчанието се е сгъстило достатъчно, той весело попитал:

— Е, шефе, какво ще правим по-нататък?

Кливлънд Уилър бавно преместил погледа си от ковчега към Карл, сякаш с мъка се откъсвал от мисълта за покойника.

— Как ме нарекохте?

— О, това е само фигуративно — усмихвайки се казал Карл. — По същество аз работя за компанията, а компанията — това сте вие. Заповедите, които получих, ще бъдат изпълнени до край, когато натисна това копче. Други нареждания нямам. Така че вие решавайте.

— Имате пред вид него? Какво да го правим? — уточнил Уилър, като отново се обърнал към ковчега.

— Да, именно. Или ще го изгорим сега и за всичко ще забравим, или ще повикаме цялата управа и цял батальон учени. Или ще изплашим до смърт цялото население на Земята — за това е достатъчно да извикаме репортерите. Това вие трябва да решите. Мен лично ме тревожат по-големи проблеми.

— Кои именно?

— Защо се появи той тук? Какво е успял да направи? Какво е искал да направи?

— Продължавайте, моля, — казал Уилър и в гласа му отново прозвучали нотки на неувереност. — Вие все пак сте имали малко време да обмислите всичко, а аз… — И той безпомощно разперил ръце.

— Разбирам ви напълно — меко казал Карл. — До този момент аз говорех като някой платен лектор. Нямам намерение да ви смущавам с комплименти, но ще ви кажа: едва ли ще се намери друг човек на света, който би могъл да преглътне всичко това толкова спокойно, като вас… И така, да вървим нататък. В математиката съществува метод за построяване на графики. Слагате в координатната система някоя точка, отбелязвайки с това значението на определена величина. Когато получите други значения, поставяте втора точка, после трета. Разполагайки с три точки, след като ги съединим помежду им с линия, ние можем да построим част от крива. По-добре е, разбира се, когато точките са повече, но и три са достатъчни. Построената от нас крива притежава определени характеристики и ние имаме право да я продължим малко по-далеч, предполагайки, че следващите данни ще потвърдят правилността на нашата прогноза.

— Екстраполация.

— Точно така. Нека сега по оста „х“ да отбелязваме нарастването на богатствата на нашия покоен бос, а по оста „у“ — времето. Кривата, която ще получим, характеризира нарастването на богатствата му във времето, т.е. нарастването на неговото влияние.

— Графиката е доста висока.

— Да, повече от тридесет години — отвърнал Карл. — Нека сега върху тази графика наложим друга крива: изменението в състоянието на жизнената среда на човека за същите тези тридесет години — той вдигнал ръка, сякаш да спре възражението му. — Не, нямам намерение да ви чета трактат по екология. Ще наричаме това просто изменения. Например повишаването на средната температура в резултат на съдържанието на въглероден двуокис в атмосферата и така наречения парников ефект. Чертаем кривата. Съдържание на тежки метали, живак и литий в органичните тъкани. Още една криза. После построяваме криви на хлорираните въглеводороди, на разрастването на водораслите под въздействието на фосфатите, на честотата на коронарните заболявания… и да наложим всички тези криви върху същата графика.

— Виждам на къде биете. Но такива статистически упражнения изискват предпазливост. По същия начин може да се открие зависимост между нарастването на пътните произшествия и увеличаването на употребата на алуминиеви кутии и детските топлийки с пластмасови главички.

— Колкото искате. Но, струва ми се, че аз избягнах този капан. Просто искам да намеря логични отговори на два въпроса. Иска ми се да намеря обяснение на една съвсем нелогична ситуация. Първият ми въпрос е следният: ако всички промени на нашата планета са резултат на лекомислие, тоест на това повече или по-малко стихийно явление, защо тогава лекомислието обезателно носи вреда, а не полза на средата, която ни заобикаля? Не, не, аз обещах — не ви чета никакви лекции по екология! Ще попитам иначе: защо цялото това лекомислие помага не за запазването на средата, а за промени в нея?

Сега вторият ми въпрос: Каква е посоката на тези промени? Вие, разбира се, сте чели абстрактните мъдрувания по повод „планетарното инженерство“ — преобразяването на другите планети, за да ги приспособим за живот на хората. Ами ако предположим, че други същества се опитват да приспособят за себе си нашата Земя? Да речем на тях им е необходима повече вода и те искат да разтопят полярните ледени масиви с помощта на парниковия ефект? Искат да увеличат съдържанието на серните окиси и да унищожат всички форми на морския живот — от планктона до китовете? Да съкратят числеността на човечеството с помощта на рака, белодробния емфизем, инфарктите и дори войните?

И двамата погледнаха безжизненото лице на лежащия в ковчега.

— Вижте само — тихо казал Карл — с какво се занимаваше той: въглища, нефт, нефтохимия, хранителна промишленост, реклами — всичко това или само изменя средата, или помага на тези, които я изменят…

— Виждам, че не го обвинявате много за това.

— Разбира се, той имаше милиони доброволни помощници.

— Но вие сигурно не смятате, че е искал да осакати цялата планета, само за да му бъде на него единствено удобно да живее тук?

— Не, не смятам. Ето че стигнахме до главното, което искам да кажа. Не зная дали на Земята има и други такива същества, както него и Ъпстайн, но мога да предположа: ако промените, които се извършват днес, продължат и се ускорят, тогава ще можем да очакваме много такива гости.

— Какво искате всъщност? — запитал Уилър. — Да мобилизираме човечеството на борба срещу поробителите?

— Нищо подобно. Аз само бих дал бавно и без шум обратен ход на всички промени. Щом нашата планета в своето естествено състояние е непригодна за тях, бих се постарал да я запазя същата. Не мисля, че ще се наложи да ги гоним. Те просто няма да дойдат…

— Или ще се опитат да постигнат своето по друг начин.

— Едва ли — казал Карл. — Ако се надяваха, че ескадрите от космически кораби и всякакви супербомби ще им помогнат, те биха постъпили точно така. Не, те имат свой метод и ако той у нас не успее, ще потърсят друга планета.

Уилър съсредоточено задърпал долната си устна.

— За това всъщност не се иска много: ясно разбиране на целта, повечко пари и умна глава, която разумно и с печалба ще ги хвърли в работата. Ако искате, те са могли дори търпеливо да насочат живота на някой човек по определен сценарий, за да го изградят такъв, какъвто им е нужен.

И без да даде възможност на Уилър да отговори, Карл вдигнал нагоре скалпела.

— Ще ви помоля да направите нещо за мен — казал той рязко, със съвсем друг, повелителен тон, типичен по-скоро за Уилър. — Искам вие да направите това, защото на мен ми е противно, дявол да го вземе, да съм единствения човек на света, на когото се е паднала тази чест.

Като се навел над главата на умрелия, той направил напречен разрез по горната граница на челото от едната до другата вежда. После, като опрял лактите си в страничните стени на ковчега и стиснал скалпела с две ръце, направил разрез от средата на челото през носа, устните и брадата до самото гърло.

Изправяйки се, Карл заповядал:

— Поставете ръцете си на бузите му.

Уилър се намръщил за миг, позабавил се — с него вече много отдавна никой не бил разговарял така! — и се подчинил.

— Сега силно притиснете дланите и раздалечете ръцете си.

Разрезът се разширил и изведнъж кожата под ръцете му се смъкнала леко надолу. От изненада Уилър едва не се стоварил върху ковчега и лицето му се оказало на няколко дюйма от страшното одрано лице на трупа.

Както белите дробове и бъбреците очите също се сливали в едно око малко по-стеснено в средата. Зеницата била овална: дългата ос на овала минавала напречно. Кожата имала бледолилав цвят, кръвоносните съдове по нея били жълти, а на мястото на носа имало дупка с космати краища. Устата била кръгла, зъбите, неравни, разположени безредно, брадичката едва се откроявала.

Без да мърда, Уилър затворил очи. Минали едва-две секунди, докато накрая той смело ги отворил. С два скока Карл заобиколил ковчега и с едната си ръка подхванал Уилър през кръста. За миг Клиф се отпуснал тежко върху ръката му, но веднага се изправил и я блъснал.

— Вие не трябваше да ме карате да правя това.

— Не, трябваше — отвърнал Карл. — Вие бихте искали да бъда единственият човек на света, който е изпитал всичко това и да не мога дори да разкажа никому.

Тук вече Уилър успял дори да се засмее. А после, казал:

— Натиснете копчето.

— Дайте капака.

Уилър послушно донесъл капака и те затворили ковчега. Карл натиснал копчето и той плавно се плъзнал в излъчващата жар паст на пещта…

 

 

Джо Трилинг имаше съвсем необичайна професия. Печелеше от нея добре, макар да нямаше и помен от парите, които би могъл да натрупа в големия град. Но живееше в планината, на половин миля от живописно селце, на чист въздух, наоколо горички — бор, бреза, планински лавър… А най-главното — беше си сам господар. Конкуренти почти нямаше.

Джо се занимаваше с изготвяне на анатомични мулажи на различни части на човешкото тяло. Главните му купувачи бяха военните, но много поръчки постъпваха и от медицинските учебни заведения, от киностудиите, а понякога и от частни лица, при което в такива случаи Джо не задаваше излишни въпроси. Той можеше да изготви модел на кой да е вътрешен орган, на коя и да е част от човешкото тяло. Правеше модели, които не можеха да се отличат от истинските органи с просто око, на пипане, по мирис и по какъвто щете още белег. Можеше да изобрази гангренозна язва… от която се носи миризма на труп. Можеше да прави уникални екземпляри и цели партиди. С две думи доктор Трилинг беше първия човек в Щатите в професията си.

— Истински шедьовър — каза Карл (при много по-благоприятна обстановка от предишната им среща, и вече денем, а не през нощта и с халба бира в ръка) — беше твоето хрумване с лицето. Първокласна работа, дявол да го вземе.

— Глупости. Всичко беше в идеята ти да го накараш да сложи ръцете си върху лицето.

— Не те разбирам.

— Спомних си случайно за това — каза Джо. — Ти вероятно сам не си си давал сметка какъв блестящ ход е било това. Да устроиш на човека такова представление само по себе си е умно, но да го заставиш да се докосне със собствените си ръце — ето това е гениално. Как да ти обясня…

А, ето ти един пример. Веднъж, още като малък, връщайки се от училище, се хванах за училищната ограда. А там имало залепнала храчка, обикновена храчка — той показа дланта на дясната си ръка и с отвращение я тръсна. — Колко години изминаха от тогава, но и досега не съм забравил усещането. Годините не са го изтрили, никакъв сапун, никакви четки не са могли да го изстържат. И това стои не в мозъка, не в психиката, то не е само памет за един неприятен епизод. Струва ми се, че съществува някакъв запаметяващ механизъм в самите клетки, особено в клетките на ръката. Именно той действува… Разказах ти това, защото Уилър до края на живота си ще усеща как кожата се е хлъзнала от черепа на мъртвеца под натиска на дланите му и ще си спомня как едва не си е ударил носа в него. Не, мили братко, гений си ти.

— Хайде, стига. Ти знаеше какво правиш, а не аз.

— Не ме баламосвай — Джо се изтегна в шезлонга си и през дъното на халбата можа да види слънцето.

Като следеше лениво как в бирата се издигаха нагоре мехурчета газ и въпреки закона за перспективата нарастваха, отдалечавайки се от него (просто защото по-близко до повърхността на течността те се разширяваха), той промърмори:

— Карл…

— Да.

— Чувал ли си за „Бръснача на Окам“^[1]?

— Хм-м… Отдавна… Мисля, че има някакъв философски принцип. Или от логиката? Чакай, чакай… Една минута… Да, точно така. Ако са дадени следствието и редица възможни причини, най-вероятната, истинската причина ще бъде най-простата. Така ли беше?

— Не е съвсем точно, но доста близко до истината — каза Джо. — Хм-м, ти и аз знаем, че човешката алчност и лекомислие сами по себе си са напълно достатъчни да разрушат нашата планета. Но ние смятахме, че за хора като Клив Уилър, които разполагат с реални възможности да пресекат този процес, тези причини са неубедителни и изфабрикувахме за него един чуждопланетянин, който диша смог. Той не би почнал да прави нищо за спасяването на света, докато не му подхвърлихме довод, убедителен за него. Измислихме и му го подхвърлихме.

— Да, но измислихме, оправдавайки това с всички достъпни данни… В същност за какво намекваш?

— Така… Знаеш ли, нашата хитроумна афера по същество е много проста, защото свежда всичко до една единствена причина. „Бръсначът на Окам“ точно на това учи — явленията да се свеждат до най-простите причини. Казвам ти всичко това, защото много вероятно е единствените причини да са и истинските.

Карл тупна халбата си на масата.

— Дявол да го вземе, досега не се сещах за това! Много бях зает. Ами ако ние сме били прави?

Те се гледаха в очите съвсем изумени…

Бележки

[1] Уилям Окам (роден около 1300 г., умрял около 1350 г.) — английски философ и богослов.

В този разказ авторът използува игра на думи, наричайки хирургическия скалпел на Трипинг, който разкрива пред Уилър уж чуждоземния произход на неговия бос, „скалпелът на Окам“. ↑