Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2014 г.)

Публикувано в списание „Наука и техника за младежта“, брой 4/1979 г.

Откъс от романа „Среща с Рама“.

История

  1. — Добавяне

Някъде около средата на двайсет и второто столетие жителите на седемте заселени планети и спътници а Слънчевата система са обезпокоени от появата на бързо движещ се обект, насочен към Слънцето.

Изпратената по спешност космическа сонда предава изображението на въртящо се цилиндрично тяло, широко шестнайсет и дълго петдесет километра. Това е първият дългоочакван пратеник от звездите — гигантска рожба на извънземна цивилизация. Наричат го Рама.

Капитан Нортън, командир на най-бързия космически кораб „Индевър“ с близо трийсетчленен екипаж, получава заповед да настигне Рама, да се скачи и да проникне в него.

Първоначално всички мислят, че Рама е мъртъв свят, чийто обитатели са загинали поради грешка в орбитата или друга причина.

Но след като денят в Рама изгрява, страховитото Цилиндрично море се разтопява и атмосферата постепенно се насища с кислород, всички разбират, че не е далеч времето, когато ще се срещнат с рамианите или с техните представители.

Експедициите са проучили само една част от Рама. Другият му край, означен като южен полюс, и загадъчните гигантски шипове и други съоръжения, които се намират там, са недосегаеми. Пречат морето и половинкилометровият праг, който се спуска отвесно към него. Тогава лейтенант Джими Пак решава да рискува. Той е спортист и участвува в Лунните олимпиади в дисциплината „Небесна акробатика“. Подготвяйки се упорито, той е изработил тайно нов модел небесен велосипед, наречен „Водно конче“, и още по-тайно го е вмъкнал в кораба, за да го пробва при подходящ случай. Джими се отправя към южния полюс, достига го благополучно и точно когато оглежда странните шипове, наречени Големия и Малките рогове, се случва нещо което най-малко са очаквали…

По-долу поместваме откъс от научнофантастичния роман на Артър Кларк „Среща с Рама“, който ще бъде издаден тази година от книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, в библиотека „Галактика“.

 

 

Докато Джими приближаваше към южния полюс, все повече му се струваше, че прилича на врабче, което лети под сводестия покрив на някоя голяма катедрала, макар че и най-високата от тях не достигаше и една стотна част от размерите на това място. Той се питаше дали то не е обект с култово предназначение или нещо подобно, но почти веднага отхвърли тази идея. Никъде в Рама нямаше и следа от произведения на изкуството; всичко бе строго функционално. Навярно рамианите бяха разгадали и най-скритите тайни на вселената и бяха обърнали гръб на мечтите и копнежите, които чертаят пътя на човечеството.

От тази чужда за философията му мисъл го побиха тръпки. Усети неотложна нужда да се докосне до хората и докладва обстановката на отдалечените си приятели:

— „Водно конче“, повтори — отговори централната база. — Не те разбираме. Предаваш неясно.

— Повтарям. Намирам се близо до основата на шестия Малък бог и се приближавам към него с помощта на закотвящото устройство.

— Разбирам те откъслечно. Ти чуваш ли ме?

— Да, отлично. Повтарям, отлично.

— Моля те, почни да броиш.

— Едно, две, три, четири…

— Само отчасти. Премини на радиофар в продължение на петнайсет секунди и после се обади отново.

— Ето, преминавам.

Джими превключи на радиофара, който независимо от неголямата си мощност щеше да сочи винаги мястото, на което се намира в Рама, и започна да брои секундите. Когато премина отново на разговор, той запита жаловито:

— Какво става? Сега чувате ли ме?

Навярно централната база не го чуваше, защото поискаха петнайсетсекундна телевизионна връзка. Чуха го едва след като повтори въпроса си още два пъти.

— Доволни сме, че ни чуваш, Джими. Но от твоя страна става нещо странно. Слушай.

Той чу как предаваха познатия писък на записа от неговия радиофар. Отначало всичко бе нормално, но внезапно се промъкна необикновено изкривяване. Хилядахерцовият сигнал премина в дълбок, пулсиращ звук, който бе толкова нисък, че едва стигаше до прага на доловимостта. Той бе неравномерен, дълбок басов тон, в който се долавяше всяка отделна вибрация. Самата модулация бе с променлива сила; нейният период на засилване и отслабване бе пет секунди.

Джими дори и за миг не бе помислил, че собственият му предавател не е в ред. Причината бе външна, макар че нейният смисъл и характер се оказаха извън възможностите на въображението му.

Положението бе почти същото и в централната база, но там поне имаха някаква теория.

— Струва ни се, че се намираш в много интензивно поле, навярно магнитно, чиято честота е около десет херца. По всяка вероятност е опасно. Предлагаме да смениш мястото си; то сигурно е само с ограничено действие. Премини отново на радиофар, а след това ще ти повторим записа. Така ще разбереш кога си се освободил от смущението.

Джими издърпа рязко закотвящото приспособление и се отказа от приземяване. Той направи широк кръг с „Водно конче“, като следеше непрекъснато звука в шлемофона. На няколко метра встрани силата му бе много по-малка. От централната база бяха познали, че полето е със строго определен радиус на действие.

Той спря на място, където дълбоките пулсации на звука се чуваха съвсем слабо. Навярно някой дивак, поразен в своето невежество, се е вслушвал по същия начин в ниското жужене на гигантски трансформатор. Но сигурно и дивак би се досетил, че този звук е само слаб сигнал от някакви титанични сили, които чакат послушно своя час.

Каквото и да означаваше звукът, Джими бе доволен, че се е отървал от него. Смазващата архитектура на южния полюс бе последното подходящо място за самотен човек, заслушан в гласа на Рама.

Когато Джими погледна към дома, северният край на Рама му се стори невероятно далече. Едва се виждаха дори и трите гигантски стълбища, чиито бледи очертания сочеха свода на края на света. Поясът на Цилиндричното море бе една широка и заплашителна преграда, която го очакваше, за да го погълне, ако тъничките му криле не издържат така, както бе станало с Икар.

Все пак той бе стигнал дотук без трудности; макар и леко изморен, вярваше, че няма причини за безпокойство. Не бе докоснал запаса от храна и вода, а беше прекалено възбуден, за да почива. В обратната посока реши да се движи по-бавно и да си почива. Ободри го и мисълта, че може да лети двайсет километра по-малко по пътя за дома, защото след морето зависеше само от него дали ще предпочете да се приземи предварително някъде из северното полукълбо. Това бе досадно, тъй като ще трябва да върви дълго време пеша; още по-неприятно бе, че ще се наложи да изостави „Водното конче“, но възможността за избор го успокои донякъде.

Започна да набира височина, като се изкачваше обратно към централния шип. Заостреният връх на Големия рог бе на около един километър от него и му се струваше, че целият свят се върти именно около неговата ос.

Когато почти бе стигнал до върха на Големия рог, той долови някакво непознато усещане. Обхвана го неясно, лошо предчувствие, съпроводено с физическо неразположение и душевен смут. Внезапно си спомни едно изречение, което бе срещнал веднъж, макар че то нямаше да му помогне с нищо: „Някой се разхожда върху гроба ти“.

Той тръсна глава, за да го прогони и продължи да натиска равномерно педалите. Нямаше намерение да докладва на централната база за нещо толкова незначително като някакво смътно безпокойство. Не след дълго обаче се изкуши да го направи, тъй като се чувствуваше все по-зле. Причината навярно не бе от психическо естество, защото в противен случаи мозъкът му щеше да се окаже много по-силен, отколкото той си представяше. Усети съвсем ясно, че по кожата му сякаш пълзят мравки.

Той се обезпокои не на шега и спря, за да прецени обстановката. Най-странен бе фактът, че неразположението, което чувствуваше сега, не бе съвсем непознато; бе го изпитвал и друг път, но не можеше да си спомни къде.

Огледа се. Нищо не бе се променило. Шипът на Големия рог бе на няколкостотин метра по-горе, а след него идваше небето, изпълнено с другата страна на Рама. На осем километра по-долу лежеше сложната плетеница на южния континент, пълен с чудеса, които никой друг нямаше да успее да види. Той не можа да намери причина за безпокойство в този съвсем чужд, макар и познат вече пейзаж.

Нещо гъделичкаше китката на ръката му. За миг помисли, че там е кацнало някое насекомо и тръсна ръката си, без да погледне. Сепна се от глупостта си по средата на рязкото движение. Досега никой не бе виждал насекомо в Рама…

Повдигна ръката си и я погледна, тъй като гъделът не бе изчезнал. Едва сега забеляза, че всяко отделно косъмче стърчи право нагоре. Видя същото и по цялата долна част на ръката си; не правеше изключение и косата му, когато я докосна.

Това значи, била бедата. Бе попаднал в много мощно електрическо поле. Цялото притеснение и чувството за подтиснатост му напомниха за подобно усещане пред буря на Земята.

Внезапно осъзнатата беда хвърли Джими едва ли не в паника. Досега никаква реална физическа опасност не бе заплашвала живота му. Подобно на всички космонавти и той бе изпадал в състояние на объркване при повреда в снаряжението; понякога, било поради грешка, или от недостатъчен опит, бе мислил, че се намира в рисковано положение. Но никой от тези случаи не бе продължавал повече от няколко минути и обикновено той си спомняше само комичната им страна.

Сега не виждаше лесен изход. Почувствува се гол и внезапно изоставен в едно враждебно небе, заобиколен от гигантски стихии, чиято сила можеше да се разрази всеки миг. Крехкото „Водно конче“ сега изглеждаше по-нереално и от фините есенни паяжини. Още първият взрив на надигащата се буря щеше да го разбие на части.

— Централна база — каза той бързо, — около мен се натрупа статично електрическо поле. Всеки момент очаквам гръмотевична буря.

Едва-що бе завършил думите си и първата светкавица блесна зад него: успя да отброи до десет, когато пристигна и боботещият тътен. Три километра, значи някъде около Малките рогове. Обърна се назад и видя, че всяка от шестте игли сякаш гореше. Подобно на гигантски гръмоотводи, от върховете им танцуваха четкови разреди, дълги по няколкостотин метра.

Това, което ставаше там, можеше да се случи и около заострения шип на Големия рог в много голям мащаб. Най-добре беше да избяга колкото е възможно по-далече от опасния обект по посока на свободната атмосфера. Той натисна отново педалите и започна да набира скорост, но без да напряга прекомерно „Водно конче“. В същото време започна да се снижава: бе решил да приеме риска на по-голямата сила на притегляне. На осем километра от Земята бе много високо, за да се чувствува спокоен.

Около заплашителния черен шип на Големия рог все още нямаше видими разреди, но той бе сигурен, че там се натрупват страховити сили. От време на време отзад отекваше тътен, който продължаваше да обикаля по закривената повърхност на света. Внезапно Джими помисли колко необичайна е тази буря в напълно спокойно небе, но се досети, че тя съвсем не е метеорологично явление. Можеше да бъде причинена и от съвсем обикновено изтичане на енергия от някой източник, скрит дълбоко а южната шапка на Рама. Но защо именно сега? И какво следва? Вторият въпрос бе по-важен.

Той бе се отдалечил от Големия рог и се надяваше, че скоро ще бъде извън обсега на мълниите. Но ето, че се появи друга беда — въздухът бе станал твърде неспокоен и управлението на „Водно конче“ го затрудняваше. Неизвестно откъде изскочи вятър; ако условията продължаваха да се влошават, слабата конструкция на небесния велосипед нямаше да издържи. Той продължи да натиска упорито педалите и в същото време се опитваше да смекчи люлеенето с промени в скоростта и с движения на тялото. Имаше известен успех, тъй като „Водно конче“ бе сякаш негово продължение, но не му харесваха нито протестните, макар и не много силни проскърцвания на главния лонжерон, нито начина, по който крилете се огъваха при всеки порив.

Безпокоеше го още и това, че сякаш от посоката на Големия рог идваше някакъв свистящ звук с постепенно нарастваща сила. Напомняше му за шума от газ под високо налягане, който изскача от някакъв кран, и се питаше дали звукът има нещо общо с неспокойния въздух, с който той се бореше. Но независимо от причината това бе една допълнителна тревога.

От време на време докладваше бързо и задъхано за всички явления на централната база. Макар че никой от присъствуващите там не можеше да му помогне нито със съвет, нито дори с предположение за събитията около него, все пак гласовете на приятелите му го ободряваха дори и сега, когато бе започнал да се съмнява, че някога ще ги види отново.

Въздухът ставаше все по-неспокоен. На Джими му се струваше, че постепенно навлиза в реактивна струя; веднъж бе имал подобен случай на Земята, когато гонеше рекорд за полет с безмоторен самолет на голяма височина. Но как ли бе се появила реактивна струя в Рама?

Оказа се, че е поставил правилно въпроса си, защото почти веднага откри отговора. Този звук бе електрически вятър, който увличаше частиците от грандиозния йонизационен процес, възникнал по всяка вероятност около Големия рог. Навярно най-добре бе да положи максимални усилия и да се отдалечи колкото може повече от заплашителното свистене.

Рама му отне възможността за избор. Избухналият зад него пламък изпълни цялото небе. Той успя само да види как пламъкът се разделя на шест огнени ленти, проточени от върха на Големия рог до всеки един от Малките рогове. В същия миг го настигна сътресението.

Джими едва намери време да съобщи по радиото „Крилото се сплесква, ще се разбия“, когато „Водно конче“ започна постепенно да се нагъва. Лявото крило направо се разчупи в средата и външната му част се понесе назад като леко падащ лист. Дясното крило изпълни по-сложна роля. То се превъртя в основата си и се стрелна назад така рязко, че върхът му се оплете в опашката, Джими усети, че е седнал в счупено хвърчило, което пада от небето.

Въпреки всичко не бе съвсем безпомощен; перката все още работеше и докато той имаше сили, управлението бе донякъде в ръцете му. Оставаха му само пет минути, за да направи нещо.

Той падаше много бавно, защото тук силата на притегляне бе около една десета от земната величина, но колкото повече се отдалечаваше от оста, скоростта му щеше да нараства. И все пак аеродинамичното съпротивление променяше нещата, противопоставяйки се на прекомерно бързото спускане надолу. Макар и почти неподвижно, „Водно конче“ щеше да изпълни ролята на груб парашут. Няколкото килограма движеща сила, която Джими можеше да упражнява все още, бяха разликата между живота и смъртта; в нея бе единствената му надежда.

Обади се за последен път в базата, когато му оставаха няколкостотин метра.

— Все още не съм изпуснал напълно управлението. Ще бъда долу след половин минута и тогава ще ви се обадя.

Бе самомадеян и всички го разбраха. Но той не бе съгласен да се прости с другарите си и искаше те да знаят, че се е спуснал надолу без страх и без да престане да се бори.

Оставаха още сто метра; скоростта на приземяване изглеждаше приемлива, но всъщност той не можеше да разбере дали пада бързо. Имаше щастие поне с това, че местността беше съвсем равна. Сега идваше последното усилие, в което той вложи всичко от себе си.

Дясното крило, изпълнило своята задача, се откъсна в самата си основа. „Водно конче“ започна да се върти около оста си и той се опита да се противопостави на това движение, като изхвърляше тялото си в обратна посока. Гледаше право в извиващата дъга на пейзажа, отдалечен на шестнайсет километра, когато почувствува удар.

Разтърсващата болка в главата бе първото усещане на Джими, след като съзнанието му се върна. Посрещна я едва ли не с радост, защото в най-лошия случай тя бе доказателство, че е останал жив.

Опита се да мръдне и веднага почувствува най-различни други по-остри и по-приглушени болки, но доколкото можа да прецени, нищо по него не бе счупено. Той все още лежеше и се питаше кога ще може да отвори спокойно очите си, когато ненадейно и някъде съвсем наблизо се чу скриптящ звук. Престраши се, обърна бавно главата си по посока на шума и погледна, но за малко не падна отново в безсъзнание.

На не повече от пет метра някакво голямо, подобно на рак същество обядваше с останките от нещастното „Водно конче“. След като се осъзна напълно, Джими се претърколи бавно и внимателно по-далече от чудовището, като очакваше всеки миг да то да разбере, че наблизо има по-вкусна храна и да го сграбчи с щипките си. То обаче не му обърна никакво внимание; когато разстоянието помежду им нарасна до десет метра, Джими полека се надигна и седна.

Оттук нещото не изглеждаше толкова страшно. Неговото ниско, сплеснато тяло, дълго два и широко един метър, се намираше върху шест тройно съчленени крака. Сега Джими видя грешката си; то не ядеше „Водно конче“, защото просто нямаше уста. Всъщност създанието нарязваше небесния велосипед на малки парчета, като си служеше ловко с щипките, които напомняха ножици. След това цял комплект манипулатори, странно подобни на човешки ръце, пренасяха отломъците на гърба на животното върху непрекъснато нарастваща купчина.

Но дали това бе животно? Джими започна да променя първоначалното си мнение. Поведението му беше целенасочено, което показваше значителна интелигентност. Никое животно не би подреждало внимателно разпръснатите остатъци от небесния велосипед, водено само от инстинкта си, освен ако не събира материал за жилище.

Загледан внимателно в рака, който продължаваше да не му обръща никакво внимание, Джими се изправи с усилие на краката си. Няколко колебливи стъпки го убедиха, че може да се движи, макар че не бе сигурен, дали ще успее да изпревари шестте крака. След това включи радиото.

— Централна база — обади се тихо той, — чувате ли ме?

— Слава богу! В ред ли си?

— Само леко разтърсен. Погледнете това.

— Що за дявол е и защо дъвчи твоя велосипед?

— И аз бих искал да зная. С „Водно конче“ е свършено. Ще отстъпя, ако реши да започне с мене.

Сега, след като началното сътресение бе отминало, той можа да прецени, че онова нещо беше доста представителен звяр. Почти машинално бе го нарекъл рак, но подобно определение подвеждаше донякъде. Можеше да го назове бръмбар, стига да не беше толкова голямо. Горната му повърхност имаше приятен метален блясък и той бе почти готов да се закълне, че е от метал.

Това беше интересна идея. Може би е робот, а не животно? Прецени го внимателно от такава гледна точка, като оглеждаше подробностите на неговата анатомия. Наместо уста то имаше цял комплект манипулатори, които веднага извикаха у Джими спомена за онези ножчета с многобройни приспособления, любими на всички буйни момчета; имаше клещи, щипци, пили и дори нещо подобно на свредел. Той бе еднакво склонен да го приеме и като животно, и като робот.

Наместо да разрешат въпроса, очите му го правеха още по-сложен. Те бяха разположени толкова дълбоко в някакви предпазни конуси, че бе невъзможно да се определи дали лещите им са от кристална или от пихтиеста маса. Макар и безизразни, светлосиният им цвят бе изумителен. В техния поглед нямаше никакъв интерес, въпреки че Джими го почувствува няколко пъти върху себе си. Независимо от някои съмнения той реши, че това отговаря на въпроса за интелигентността на създанието. Каквото и да беше — робот или животно — то не можеше да е особено умно, след като пренебрегва присъствието на едно човешко същество.

То спря да обикаля и остана неподвижно в продължение на няколко секунди, сякаш слушаше някакво безмълвно послание. След това се упъти към морето. Движеше се по права линия с равномерен ход от четири или пет километра в час и бе изминало няколкостотин метра, преди Джими да установи в смутеното си съзнание факта, че с него се отдалечават последните жалки отломки от любимото му „Водно конче“. Той го последва силно възмутен.

Това му действие не бе лишено напълно от смисъл. Ракът отиваше към морето, единствената посока, откъдето можеше да се очаква някакво спасение. Той искаше също така да разбере какво ще стори създанието със своята плячка, защото действията му щяха да разкрият нещо от неговите подбуди и интелигентност.

Джими бе натъртен и схванат, така че му бяха необходими няколко минути, за да настигне устремения към своята цел рак. По-нататък го последва на прилично разстояние, докато се убеди напълно, че няма нищо против присъствието му. Едва тогава той забеляза сред отломките от „Водно конче“ своя съд с вода и резервния пакет храна; в същия миг усети, че е гладен и жаден.

Но единствената храна и вода в цялата половина на този свят изчезваха с неумолима скорост от пет километра в час. Независимо от риска, той трябваше да си ги възвърне.

Спусна се предпазливо подир рака и го доближи откъм задната му страна. Докато търсеше най-удобното положение, той се вгледа внимателно в сложния ритъм на неговите стъпки и не след много време вече можеше да предвиди къде ще застанат краката му. Когато бе готов, промърмори набързо „Простете ми!“ и се пресегна отдалеч към своята собственост.

Джими никога не би повярвал, че един ден ще му се наложи да се прояви като джебчия, но бе много доволен от успеха си. Отдръпна се за по-малко от секунда, а ракът не наруши равномерната си крачка.

Той изостана на десетина метра след него, намокри устните си с вода от съда и загриза парче месен концентрат. Малката победа го обнадежди донякъде; вече можеше да се осмели да мисли за мрачното си бъдеще.

Човек се надява докато е жив, макар че Джими не можеше да си представи как ще го спасят. Дори и да прекосят морето, колегите му ще останат на половин километър под него. От централна база обещаваха:

— Ще намерим как да се спуснеш. Невъзможно е този праг да обикаля света, без да прекъсва някъде.

Той се изкушаваше да попита защо да е невъзможно, но реши, че ще бъде по-добре, ако не го направи.

Едно от най-необикновените неща в Рама бе фактът, че човек непрекъснато вижда мястото, към което се е отправил. Наместо да скрива, както е обикновено, извиващата повърхност на този свят го разкриваше. Джими разбра целта на рака; напред в издигащата се пред него плоскост се виждаше вдлъбнатина, широка половин километър. В южното полукълбо имаше три такива вдлъбнатини; от централната база бе невъзможно да съдят за дълбочината им. Бяха ги нарекли с имената на известни лунни кратери; сега той наближаваше към Коперник. Това се оказа не особено подходящо, тъй като не се виждаха нито околни възвишения, нито разположени в центъра върхове. Тук Коперник бе само една дълбока шахта, или кладенец със съвършено отвесни стени.

След като доближи достатъчно, Джими видя басейн със зловещи оловно-зеленикави води, разположен почти на половин километър под него. Горе-долу на същото ниво бе и морето и той се запита дали не са свързани помежду си.

Когато ракът стигна до края на кладенеца, Джими предположи, че той ще се спусне по някой от очертаните наклонени пътища, за да отнесе останките от „Водно конче“ на някое същество, което навярно ще даде мнение за тях. Вместо това обаче създанието надвеси без колебание почти половината си тяло над ръба на бездната и направи рязко движение, макар че само няколко сантиметра го деляха от непоправимо срутване. Останките от „Водно конче“ се посипаха надолу. Докато ги наблюдаваше, в очите на Джими се показаха сълзи. Той направи горчиво заключение за интелекта на създанието.

След като се освободи от боклука, ракът се обърна и се насочи право към Джими, застанал на десетина метра встрани. Той се запита, дали не го очаква участта на „Водно конче“. Надяваше се, че изображението на бързо приближаващото чудовище, което камерата му предаваше в централната база, не е съвсем неустойчиво. Запита тревожно какво ще го посъветват, макар и да не се надяваше да получи полезен отговор. Донякъде го утешаваше мисълта, че този момент влиза в историята; в съзнанието му бързо се замяркаха образци на подходящо за случая поведение. Досега всички те бяха обект на теоретични догадки. Той бе първият човек, който трябваше да ги провери на практика.

От централна база пошепнаха в отговор:

— Не бягай, преди да си убеден, че е настроен враждебно.

— Къде да бягам? — зачуди се Джими.

Той вярваше, че ще успее да изпревари създанието на стометров спринт, но колкото и да му бе неприятно, бе сигурен в крайния резултат от едно продължително надбягване.

Джими протегна ръцете си и бавно ги повдигна. От двеста години насам хората спореха върху смисъла на този жест и дали всяко същество във вселената ще го изтълкува като „Вижте — нямам оръжие“. Никой не бе успял да измисли нещо по-подходящо.

Ракът не показа с нищо, че е разбрал посланието и не намали своя ход. Без да обърне никакво внимание на Джими, той мина покрай него и се отправи уверено на юг. Изпълняващият длъжността представител на Хомо сапиенс се почувствува съвсем неловко, като гледаше как обектът на Първата среща се отдалечава с бързи стъпки по равнината на Рама, без да прояви никакъв интерес към неговата личност.

В своя живот той рядко бе изживявал подобно унижение. Тогава на помощ му дойде чувството за хумор. В крайна сметка равнодушието на една жива кола за събиране на боклук не бе особено важно. По-зле щеше да се получи, ако бе го посрещнала като отдавна изчезнал брат.

Край