Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Электрическое вдохновение, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Разпознаване и корекция
Mandor (2014 г.)

Публикувано в списание „Наука и техника за младежта“, брой 2/1970 г.

История

  1. — Добавяне

— Същината на откритието ми — каза Изобретателят, като вървеше предпазливо подир главния режисьор през грамадите задкулисни вехтории и мъкнеше със себе си тежка металическа кутия — е, че аз изключвам от театралното дело остарелите понятия: вдъхновение, талант и тъй нататък. Изобщо изключвам човека… Но най-напред няколко думи за изкуството. Както знаете, изкуството е общуване. В дадения случай, тоест в театъра, дистанционно общуване на актьора със зрителя.

— Зная, зная — отговори главният режисьор. Той втренчи мрачен поглед в един заден план от „Далечни необгледни“, хвърлен върху зелената морава от „Сержант в милицията“. — Ама че хора, а! Колко пъти съм казвал да не трупат тук такива вехтории. Ще стане пожар, кой ще отговаря после? — Погледна назад към Изобретателя. — За изкуството зная всичко. А как да намеря тридесет метра тюл за „Двете братчета“ никой не ни е учил. — Сам се прекъсна, разрови купчината декори, измъкна едно зебло, боядисано в отровно зелено, и подозрително се взря в него. — Какво е това?… Не, наистина, какво е това? — Повиши глас. — Ей, има ли някой тук! — Обърна се към Изобретателя: — Знаете ли какво са направили: разрязали са арката от „Мария Стюарт“.

Изобретателят деликатно си замълча. Кутията с множество най-различни грубо направени превключватели постави на пода.

Но от тъмната дълбочина на помещението излезе човек с вехтичко сако, ръцете му бяха изпоцапани с боя. Чертите на лицето му, които разказваха за скромна заплата, за работа „само от чист ентусиазъм“ и за липса на много необходими материали, веднага издаваха художника от провинциален театър.

С трептящ глас той обясни:

— Аз го разрязах, Салтан Алексеевич. За драперия ми трябваше. В „Луди пари“, за гостната на Чебоксарови.

— Какво-о! — главният режисьор прибледня, после стана тъмночервен. — Но нали утре даваме „Мария“ паралелно с „Лудите“. — Обърна се към Изобретателя: — Кажете, може ли да се работи така?!

Физиономията на Изобретателя беше набраздена от бръчки, дълбоки като пукнатини в земната кора. Челюстта му бе изпъкнала, а синьочерната му гъста и твърда коса растеше направо от веждите. Въпреки неандерталската си външност той беше опитен в живота, направи неопределен жест и пак се изплъзна, без да отговори.

Художникът пристъпи от крак на крак.

— Нямаше как, Салтан Алексеевич. Зрителите се възмущават. Сам чух, в антракта един да казва: „У Островски в ремарката пише «богато обзаведена гостна». А това тук не е домът на Чебоксарови, ами пушалня в някое кино“… Знаете каква е сега публиката. В „Мария“ ще сложим сивите паравани от „Вярвам в теб“. Те добре поглъщат светлината.

— Не! — пискливо възкликна главният. — Така не може да се живее. (Втората му фраза прозвуча в басов ключ.) Още днес ще подам заявление. Забравихте ли, че „Вярвам в теб“ играем трилелно с другите? — С треперящи ръце се потупа по джобовете, намери стъклената тубичка с нитроглицерин, извади една таблетка, сложи я в устата си и като отиде до ниското сутеренно прозорче с мътни стъкла, опря ръка на перваза.

Художникът се прокашля — вече нямаше защо да премълчава:

— Исках да ви кажа, Салтан Алексеевич, че и резервната леща на втория прожектор се пукна. Прегря се. А и Смирнов, електротехникът, днес не дойде на работа. Беше почнал да прекарва жица в първа ложа и я заряза. Ще трябва някак да се оправяме и така.

Главният, без да му отговори и без да се обръща, безропотно махна с ръка.

Навън, пред прозореца, течеше несвързаният с изкуството провинциален живот. Издокарани с найлон девойки притичваха край древната — от VI или пък от XVI век — черква. Пред новостроящия се жилищен блок малки момиченца скачаха на въже. По праисторическия калдъръм бавно шествуваше сътрудник от районния изпълком и тихоокеанската ширина на панталоните му с прашни маншети беше предизвикателство към всички модни течения. Един шофьор на МАЗ се беше подал от високата си кабина и зовеше с клаксона своята мила от някой етаж.

И главният режисьор им завидя. Разбра, че целият му живот е бил непрекъсната грешка. Напразно беше постъпил в ГИТИЗ, и бракът му беше несполучлив — жена му и досега се държи за столицата, напразно се съгласи той да дойде и в това забутано градче, тукашната публика и досега не го е разбрала и оценила. Въобще, всичко му беше противно.

След това главният режисьор въздъхна два пъти дълбоко и без всякакъв интервал си помисли, че лично неговите работи се приемат от зрителите сравнително добре, жена му — ще не ще — в края на краищата ще дойде, а има и къде-къде по-загубени районни центрове, пък да не би да е трябвало да постъпи в пожарникарския техникум, щом така добре разбира и чувствува сцената.

Всичко това стана за две секунди и две десети от секундата.

— Добре — каза той. — Наистина ще трябва да се оправяме и така. Къде е пожълтелият ни храст, поролоновият? Не си ли спомняте, от „Гипротеатър“ го получихме? Искам да го пусна в първо действие на „Луди пари“.

— Няма да стане — поклати отрицателно глава художникът, добре запознат със способността на главните режисьори към бърза душевна регенерация… — Той позеленя. Знаете колко бързо променят цвета си тези пластмаси. Беше есенен храст а сега е пролетен.

— А вторият храст?… Онзи вторият, зеленият? Може пък той да е пожълтял? Я идете, та вижте. — После главният рязко се обърна към Изобретателя: — Е, и по-нататък? Обяснявайте, аз ви слушам.

Изобретателят направи крачка напред.

— Чели ли сте статията ми „Перцепция и аперцепция[1] при ролевите игри на децата от предучилищна възраст“?

— Четох я. В „Театрален живот“. Продължавайте.

— Не, не в „Театралния“, а в списание „Въпроси на предучилищното възпитание“.

— Да, точно така. Нали ви казах, че съм я чел. Да, именно във „Възпитанието“. Още миналата година. Карайте нататък.

— Миналата година това списание още не излизаше. Впрочем не е важно… Въпросът е там, че аз разглеждам театралното изкуство от гледна точка на електровълновата теория. От една страна имаме актьора, тоест индуктора, от другата — зрителя, тоест перцепиента. Между тях се осъществява дистанционна биорадиационна връзка. Актьорът преживява, следователно индуктира енергия. Тя попада в главния мозък на зрителя и предизвиква там прегрупировка на атомите, емоция. Схващате ли мисълта ми?… Следователно талантливият артист се отличава от посредствения само по особено активната индуцирана дейност на предавателните си електромагнитни мозъчни устройства. Вие как мислите, какво е правила със зрителите например Елеонора Дузе?… Нищо свръхестествено — само е предизвиквала прегрупировка на атомите в ядрото на ганглиевите нервни клетки. Съгласен ли сте с мен или не?

Главният, чийто поглед бе успял да се замъгли от дългата реч на Изобретателя, се прозина с ноздрите си и каза:

— В общи черти да… Значи от пиесата не зависи нищо?

— От коя пиеса?

— От онази, която се играе в момента.

— Ах, от тази ли? — За миг Изобретателят се запъна. — Разбира се, че зависи. Но, общо взето, съвсем малко… Строго казано, никак не зависи. Нали в театъра същността е да се предизвикат емоции у зрителя. Така ли е? А щом е така, значи нашата главна задача е да увеличим мощността на индуктора, да усилим подаването на енергия от главния мозък на актьора. Ето ви пример. — Той се приближи до режисьора и го хвана за ръката. — Погледнете ме в очите. Усещате ли нещо? Аз сега ще индуцирам.

Главният надникна в малките му пещерни очички.

— Не. Н-не усещам.

— Прекрасно! — възкликна Изобретателят. — Стойте така. — Бързо изтича към другия ъгъл на помещението, извади от джоба си бележник и си записа нещо. Спусна се към своята кутия, щракна нещо и апаратът тихо забръмча. Потърси на стената контакт. — Така, внимание! — Насочи обектива на апарата малко над главата си и като се изправи, се взря в събеседника си.

Секундите течаха. Главният вдигна ръка и се почеса по върха на носа.

— Чудесно! — зарадва се Изобретателят. Изключи апарата, изтича до режисьора и му показа бележника си. Там пишеше: „Да се почеше по върха на носа.“

— Ето, на.

— Какво „ето на“?

— Ами че вие разбрахте.

— А какво трябваше да разбера?

— Точно този момент от индукцията. Разбирате ли, представих си, че ме сърби носът. Апаратът увеличи мощността на преживяването ми и то ви беше предадено. Нали задачата на актьора е именно да предаде на зрителя емоциите. Разбирате ли, биорадиационна връзка. Принципът на действие на прибора се състои в това, че той интензифицира дейността на спиралите нуклеинова киселина в мозъка на изпълнителя. Тази спирала започва да играе роля на предавателна антена и възбужда съответните клетки у зрителя. Ясно ли ви е?… Постойте така още една минутка.

Изобретателят отново се озова в ъгъла. Действуваше с бързината на маймуна. В апарата светна червено око, после още едно жълто, забръмча по-силно. Изобретателят пак се втренчи в главния.

Изведнъж нещо започна да се наслоява в стаята. Замириса на катастрофа. Всичко стана пусто и неустойчиво. Безцелно се въртеше Земята около Слънцето, безнадеждно и ненужно плаваха по орбитите си планетите. Шофьорът на МАЗ-а навън все още натискаше клаксона, но беше ясно, че никой няма да излезе на сигнала му. Безмилостни физически закони с всеки изминат миг все по-бързо увличаха Земята, Слънцето и цялата Галактика към центъра на черните космически бездни. А оттам, от адските недра вече летеше насреща им Антигалактика, за да прекрати абсолютно всичко с колосален взрив. Нямаше смисъл дори да се гледа вторият поролонов храст. Наближаваше краят на света.

Главният почувствува, че косъмчетата на ръцете му настръхват. В гърлото му заседна нещо мъхесто, дишането му се затрудни. Сякаш бе стъпил на разнизващ се сал, който лети към водопад. Искаше да завика, да избяга, но не можеше да помръдне.

— Страх — каза Изобретателят. — Сега индуцирах страх. — Наведе се и изключи апарата.

Почти веднага на улицата се разнесе радостен басов вопъл:

— Манюра!

Нечии бързи токчета претичаха край ниския прозорец. МАЗ-ът весело изрева, просвистяха гумите му, могъщият камион потегли и профуча надолу по калдъръма.

Слънцето проникваше в сутерена през прашните петна на стъклата. Победно се надигнаха огромните листа на репея. Всичко беше наред. Страшната беда се изпари.

— Разбирате ли — засуети се Изобретателят. — Аз преживявах съвсем мъничък страх. — Той посочи с пръсти. — А апаратът усили емоциите и ви ги предаде. Но същественото не е само това. Второто в моето откритие е, че всички елементи от актьорското майсторство превеждам на езика на електростатиката и електродинамиката. Органичност, общуване, обаяние — за мен са радио, електричество и нищо повече. Ако сте чели статията ми „Перцепция и аперцепция при ролевите…“

— Вижте какво… — главният изведнъж се разгневи. — Престанете да ме баламосвате с тая ваша „перпе…“ Как беше там?… С други думи, с нея де… Кажете направо какво можете да направите за нас и какво ви трябва, за да го направите. Да не мислите, че имам време да слушам теориите ви?

— Трябва ми един актьор — проникновено каза Изобретателят — или актриса. Най-слабата ви творческа единица. И тя така ще изиграе ролята, че всички ще бъдат сразени.

— Да бяхте казали още в началото. Сега ще ви покажа, ако щете, и Заднепровская. Отдавна сме й понижили заплатата, но вече съжаляваме. И при прокурора ходи, и в райкома, и в райизпълкома. Да се качим горе. Тъкмо трябва да е на репетиция. Кутията може да оставите тук.

В репетиционната, където по някакво архитектурно чудо и лете, и зиме температурата се запазваше равномерна — нула градуса по Целзий, репетираха пиеса от местен автор.

Главният режисьор и спътникът му влязоха. При появата на страшния вожд тръпки преминаха по сините от студ актьорски физиономии, а след миг шестте чифта очи се насочиха към Изобретателя, като изразяваха едно и също: „Кой е този? И може ли да промени с нещо съдбата ми? Няма ли да ми помогне да се измъкна от тази дупка?“

Но главният режисьор веднага угаси всички заблещукали надежди.

— Другарят Бабашкин е от „Гипротеатър“. Дошъл е да прегледа осветителната ни апаратура. — Той посочи стол на Изобретателя. — Поседнете, а после ще се занимаем с вас… Моля, продължавайте, Борис Хенрихович.

Борис Хенрихович, режисьорът-постановчик — той също беше леко пребледнял, като видя главния — даде знак и репетицията продължи.

Артистът, изпълняваш ролята на пръв любовник, едър мъж с театрално-енергично лице и сини очи, влезе в ограденото със столове пространство, което трябваше да представлява колхозна къща, и седна до масата.

В пространството влезе отрицателният герой.

— „Приветствувам ви, другари“.

— Ехей, чакай малко. Не може всички изведнъж… „Здравейте“.

— Не, не е ваш ред да кажете „Здравейте“ — поправи го режисьорът-постановчик.

— А на кого е ред?

— Наистина на кого е ред сега да каже „Здравейте“?

От момента, в който влезе главният, инженю-кокет седеше съвсем вцепенена и едва сега дойде на себе си:

— Ах, мой ред е! Моля извинете ме… Но, не. И при мен е задраскано. Ето вижте…

Продължиха в същия дух. Местният автор — и той седеше тук — нервно забарабани с пръсти по коляното си и устните му се изкривиха в саркастичната усмивка на непризнат гений.

— „Не се съветваш ти с хората, Пьотр Петрович — говореше отрицателният герой. — Откъсваш се от колектива.“

— „Аз…“ Една минутка, другари. Пак затруднение. Нали в трета картина се съветвам, съветвам се със стария колхозник Михеич. Тази реплика е в разрез с трета картина. Може би ще трябва нея да зачеркнем, а, Борис Хенрихович?

— Добре, да я зачеркнем.

— Но, от друга страна, тогава аз какво изобщо ще говоря — толкова много задраскахме? Откъде ще започна да се вълнувам?

— Ами ти кажи „Здравейте“ и веднага започвай.

— Но нали не е мой ред да кажа „Здравейте“! — Първият любовник се изчерви, после пребледня. Обърна се към главния режисьор. — Не, Салтан Алексеевич, така не може. Много се радвам, че се отбихте, сам да видите. Един дявол знае какво е това! Още от самото начало предупреждавах, че с тази пиеса нищо няма да направим.

Скочи, хвана се за сърцето, отвори стъклена тубичка с нитроглицерин, извади таблетка и я пъхна в устата си. После застана до прозореца, с гръб към присъствуващите. Раменете му потрепваха.

В нитроглицериновата сцена се долавяше явното влияние на главния режисьор — това беше стилът на театъра. И в пълно съответствие с метода на физическите действия по Станиславски у първия любовник, доскоро съвсем здрав мъж, вече започваха процеси в сърцето, стесняваше се аортата, втвърдяваше се, загрубяваше стената на лявото предсърдие.

Настъпи тягостно мълчание. Местният автор още по-енергично забарабани с пръсти по коляното си.

— Добре — каза главният, който не обичаше сърдечните кризи у другите, — този въпрос ще обсъдим по-късно. Сега, Борис Хенрихович, бих искал да видя как върви шеста картина, когато идва жената.

Размърдаха се столовете. Актрисата Заднепровская, четиридесетгодишна дамичка с редички къдрици, уплашено погледна главния, подскочи от мястото си и застана при вратата. До прозореца първият любовник въздъхна два пъти дълбоко, после влизайки в ролята си, наведе глава и я вирна така, сякаш бодеше с рога:

— „Маша пристигнала. Е, здравей, здравей.“

Със застинал пошло-присторен израз на лицето Заднепровская като котенце се плъзна към съпруга си и изписка:

— „Здравей, Петя. Колко отдавна не съм те виждала.“

Режисьорът-постановчик вдигна ръка.

— Една минутка!… Вера Василиевна, мила, къде подавате репликата? Вашата реплика отива във въздуха. И освен това… — Хвърли поглед към главния — не отговаряте в тон. Той е в средния регистър, а вие — в най-горния.

Алени петна избиха по лицето на Заднепровская.

— Ей сега.

Върна се при вратата. Първият любовник тежко, сякаш вдигаше гири, започна отново:

— „Маша пристигнала…“

Заднепровская — сега вече не котенце, а жена-съдия, произнасяща смъртна присъда, — с гренадирска стъпка се приближи до партньора си и с погребален бас хвърли в краката му:

— „Здравей, Петя.“

Сега скочи главният.

— Вера Василиевна, но нали в този момент вие се вълнувате? Трябва да се вълнувате, дявол го взел!

Всички наоколо затрептяха.

Червените петна още по-силно пламнаха по лицето на актрисата. Сълзи бликнаха в очите й, но тя бързо ги преглътна.

— Да, вълнувам се.

— Но как не забелязвате, че се вълнувате само до кръста? Лицето ви се вълнува, ръцете ви се вълнуват, а кракът ви е стъпил най-тромаво.

— Ей сега.

Заднепровская пак преглътна и тръгна към вратата.

 

 

— Е, как е? — попита главният, когато излязоха от репетиционната.

— Красота — възхитено каза Изобретателят. — Тъкмо каквото ми трябва.

— Разбирате ли, тя има на разположение двадесет и пет щампи. Ако не ви харесва едната, дава другата.

— Най-интересното е — започна замислено Изобретателят, — че всичко, което у вас звучи като „щампа“, „не в тон“ и така нататък, за мен има напълно определена електрорадиационна причина. Вие казвате „щампа“, а аз виждам в това прекалено силно изразходване на кондензаторния хистерезис[2] в неутронните контакти на главния мозък. Вие казвате „не е влязла в образа“, а за мен това значи, че в обвивката на ганглиите й твърде дълго се задържа ненужно вече напрежение. С апарата си аз регулирам всичко това и… — Той погледна главния и сам се прекъсна. — С една дума ще ви направя от нея истинска Пашенная! Целият град ще загуби ума си.

— Каква ти Пашенная! Достатъчно е да не изостава много от ансамбъла. Да не го проваля поне. — Главният изведнъж сложи ръка на сърцето си. — Пфу, дяволска работа! Пак ме стисна. Ей богу, в края на краищата всички тук ще получим инфаркт. Но как да бъдеш спокоен? А? Ето на, пак през цялото представление ще стоя зад кулисите, да ги подбутвам. Иначе нищо няма да направят.

— Не се тревожете — каза Изобретателят. — С апарата си всичко ще променя. В какво играе днес Заднепровская, в „Луди пари“ ли? Отлично. За тази роля и в Москва ще пишат, от ВТО ще пристигнат, ще видите. При мен всичко е научно обосновано. Не сте ли чели статията ми в „Театрален живот“?

— Четох я. — Главният пак измъкна от купчината вехтории някакво зебло. — Тоест преглеждах я. А тая ваша кутия на какво разстояние от актрисата трябва да се постави?

— Не е от принципно значение — отговори Изобретателят. — Апаратурата действува в радиус до двадесет и пет метра.

 

 

Преди да започне вечерното представление, когато третият звънец вече удари, Изобретателят — той бе поставил апарата си в първа ложа — изскочи в коридора.

— Салтан Алексеевич, добре ще е някак да я успокоите преди излизането й на сцената. Разбирате ли, трябва да се създаде момент на премахване външните дразнители.

— Кого сега пък да успокоявам? — свирепо се озърна главният.

— Ами че Заднепровская. Иначе апаратът няма да подействува… Научно медицински факт — тя трябва да бъде в спокойно състояние.

Главният вдигна ръце към небето. От устата му като опашчица стърчеше прозрачна найлонова кожица от салам.

— Чуйте, кога най-сетне ще ме оставите на мира! Знаете ли, че още нямаме декори за второ действие.

Публиката имаше доверие у Островски, за „Луди пари“ салонът се пълнеше дори без войскови части. Първите три явления минаха гладко. Заслужилият артист Коровин — той играеше Телятев — се държеше с органичността на роден аристократ лентяй. Първият любовник, надеждата и гордостта на районната сцена, се беше съвзел от скандалчето в репетиционната и често печелеше публиката с погледа на сините си наивни очи — той изпълняваше ролята на Василков. Хората започваха да вярват, че не е средата на двадесетия век, а втората половина на деветнадесетия и дори странният виолетов цвят на поролоновия храст, поставен на сцената, не плашеше със своята неестественост.

Но ето че в четвърто явление влезе Заднепровская — тя играеше Надежда Антоновна Чебоксарова — и тутакси всичко започна да се разпада.

— „Ти си нищожество, на теб човек не може да ти вярва“ — безизразно каза Заднепровская-Чебоксарова на лентяя Телятев.

Думите и скърцаха като вилица по чиния и всички в салона ги досрамя от фалшивостта.

На първия ред с гратис седеше „местният автор“. Бе преметнал крак върху крак и с удоволствие си представяше унищожителната статия, която се канеше да напише за новата постановка на театъра. Три реда по-назад театралният художник мислеше как ли ще изглежда гостната на Чебоксарови във второ действие. Драпериите от зебло го тревожеха. Той потрепера и без да иска, звучно въздъхна.

В това време в своята ложа Изобретателят подготвяше апарата. Завъртя някакъв превключвател и вътре светна жълта светлинка, включи щепсела в контакта и като си мърмореше под носа, започна да свещенодействува над всевъзможните бутончета.

А Заднепровская-Чебоксарова продължаваше да върши поразии. Говореше като начинаеща самодейка. Щом кажеше репликата си, застиваше като каменен стълб.

— Нищо не преживява — изведнъж засумтя главният, който се бе промъкнал в ложата. — Сложила ръка на сърцето си и мисли, че е изразила заинтересованост. Но тя само механически маркира липсващото преживяване. Вътре в нея е пусто.

Изобретателят кимна.

— А вие поне успокоихте ли я?

Главният гледаше сцената. Поклати глава, прехапал устна.

— Какво казвате?… А, да, успокоих я. Поговорих с нея, преди излизането й. Със сина й се беше случило нещо. От училище ли го изключили, нещо друго ли, не зная. С една дума, отидох при нея и я попитах какво става със сина й. Тя кой знае защо се изчерви.

— Нищо, всичко ще оправим — каза Изобретателят. — Стига да има и най-слабото преживяване, пак ще го усиля. — Той насочи апарата си и натисна някакво бутонче.

И веднага в гласа на актрисата зазвучаха задушевни нотки, думите „колко жалко, че така неразумно харчите парите“ — произнесе с почти искрено чувство.

Изобретателят нито за минута не я изпускаше от обсега на апарата си. Във второ действие усилията му вече даваха явни резултати. Започна сцената на Чебоксарова с Кучумов и истински страх от бедността прозвуча в думите, които старичката глуповата господарка отправяше към разорилото се князче.

Зрителната зала прихна, престана покашлянето, тъй досадно за актьорите. В паузата между репликите се чуваше как се въртят прожекторите, които осветяваха гостната на Чебоксарови и зелените й драперии, взети от „Мария Стюарт“.

— „Не зная — говореше Заднепровская-Чебоксарова за Василков. — Зная само, че е дворянин и че се държи прилично.“

Главният пак се наведе към Изобретателя:

— Няма общуване, разбирате ли. Тя играе собственото си състояние, а не логиката на действието. Излиза от своето аз, а не от онова, което става на сцената.

По тясното чело на Изобретателя избиха бисерни капчици пот, той погледна главния.

— Да увелича ли общуването?

— Да, разбира се. Актьорът трябва да помни, че не подава реплика, а мисъл. Ако той задава въпрос — това не е израз на самочувствие, а желание да научи нещо.

Изобретателят се замисли, вдигна очички към небето, после лицето му просветля.

— Ще добавя напрежение върху окончанията на ганглиите й.

Той позавъртя нещо в апарата и Заднепровская, подчинявайки се на електрическата му заповед, с такъв жив интерес попита Кучумов дали ще може пак да го види, че дори художникът в салона за миг забрави драпериите от зебло и последната леща на прожектора. Застина до вратата флегматичният, случайно надникнал в салона пожарникар.

— Н-не е лошо — прошепна режисьорът учудено. — Но смяната на ритмите… Твърде еднообразно се държи. На Кучумов говореше с този ритъм и ето сега с Василков пак така. Но в общи черти вече е по-добре…

Изобретателят кимна, маневрирайки с апарата.

При шесто явление, когато Заднепровская не беше на сцената, главният изтича зад кулисите и скоро се върна.

— Знаете ли, актрисата се безпокои. Попита, защо непрекъснато насочвате към нея някаква дяволия. Казах, че е киноапарат. Уж ви харесвала и сте решили да я покажете в Москва. И аз я похвалих. Май не беше нужно, а?

— Сега вече няма значение — отговори Изобретателят. — Щом е спокойна, гарантирам за всичко.

— Да, а пък синът й — сети се главният режисьор. — Синът й бил в девети клас и заел първо място на някаква математическа олимпиада. Много добре стана, че в началото я попитах.

— Интересно — каза Изобретателят. — В същност тя играе, както си е играла винаги. Но апаратът усилва мизерните й емоции и създава впечатление за добро изпълнение. — Той нежно погали машинката си по боядисаната тенекиена стена. — А пък никой не ми вярва, никой не ме подкрепя. Онези там, в Министерството на културата, и досега живеят в осемнадесетия век. Само едно си дрънкат: „Човекът, талантът, актьорът, пиесата…“ А какво общо има тук човекът? Днес науката ни дава възможност да поставим антена на сцената, за да индуктира, а още по-добре ще бъде, ако…

Когато след антракта завесата се вдигна, зрителите видяха колко се беше изменила Надежда Антоновна Чебоксарова. Каква тревога и същевременно вътрешна съсредоточеност се беше появила у нея.

— „Защо ни излъгахте така жестоко? — питаше тя Василков и на всички в салона сърцето се сви от предчувствие за неминуема беда. — Онова, което вие наричате състояние, предостатъчно за един неженен човек, няма да му стигне дори само за ръкавици. Какво направихте вие с моята бедна Лидия?“

И на зрителите стана някак страшно — наистина какво ще стане сега с младата красавица.

Действието вървеше, отчайваше се влюбеният Василков, интригуваше бездушната Лидия, шегуваше се Телятев. Но постепенно централно място в пиесата започна да заема старата Чебоксарова — изпълнение на Заднепровская. Обърканата, недалновидна, глуповата Надежда Антоновна стана храбра майка, защищаваща своето безсърдечно лекомислено дете, и властно пое събитията от представлението в слабите си ръце. Редичките й къдрици придобиха някакъв величествено-трагичен оттенък, маниерна претенция се появи в царствените й и същевременно жалки жестове. Като каза на дъщеря си, че Василков е беден, тя така погледна към публиката, че стон премина по редиците, всеки зрител хвърли щастлив поглед към седящия до него и се настани по-удобно в креслото, за да гледа нататък.

А по Чебоксарова-Заднепровская се равняваха и другите изпълнители. Още по-лекомислен стана Телятев, злобна пресипнала нотка зазвуча в гласа на Кучумов, нещо студено-хищно се породи у Лидия и заедно с това пролича жалост към самата нея, пролича ограниченият й ум и странна извратена гордост в бързите решителни движения на главата.

Изобретателят действуваше като опитен телевизионен оператор, който при футболния мач нито за минута не изпуска топката от зрителното поле. Действуваше с ръце, крака и глава, едновременно въртеше по два, по три превключвателя, натискаше с чело и с коляно някакви бутончета и насочваше обектива си към Заднепровская, щом тя се появяваше на сцената.

И актрисата вече вършеше чудеса. Поглед, жест — всичко беше изпълнено със значение. Във всяка нейна реплика се раждаха и се превръщаха в прах светове. Тихо и незабелязано в театъра влизаше веселата дворянска епоха, в именията се издигаха белоколонни богати къщи над море от класила ръж, храбри мустакати ловци препускаха след дивеча, като фонтан се лееше пенливо шампанско, в зали с лъскав паркет лакеи палеха свещите и малко краче летеше във валс… Тази епоха влизаше заедно със Заднепровская и рушеше превръщаше се в прах под натиска на практичните търговци Василкови. Тревясваха алеите в парковете, орловият нокът и елшата превземаха запуснатите цветни лехи, гаснеха и димеха свещите в залите с изпочупени прозорци. Отиваше си дворянската епоха, възцаряваше се торбата с пари.

Зрителната зала бурно заживя. Тя се чувствуваше свидетел и участник в нещо велико — разлома на епохите, движението на историята.

— Отлично, отлично — сумтеше главният в ухото на Изобретателя. — Всичко има. Само да прибавите още малко органичност. Съвсем мъничко.

— Органичност? — гордо попита Изобретателят. Целият беше вир вода. — Искате ли да направя така, че актрисата изобщо да забрави къде се намира?

Прилепи лице до апарата, позавъртя нещо, нещо щракна. Щракването звънко прелетя над главите на зрителите — само след миг Заднепровская някак вътрешно трепна, косо пресече сцената и излезе напред.

Главният примря. Насмалко не извика — ако Заднепровская беше стъпила сантиметър по-напред, щеше да падне долу, в оркестъра. Но актрисата нищичко не забеляза. Сякаш наистина бе загубила чувство къде се намира.

Заговори бързо-бързо.

— „Какво понасям аз! Как страдам! Вие знаехте как живеех на младини, сега само като си спомня, получавам припадък. Бих заминала с Лидия при мъжа си, но той пише да не отиваме.“

Измери с поглед Кучумов, себе си, устните й трепнаха, с невиждащи очи погледна към залата. Зрителите ахнаха, всички изпитаха мъка, но в същото време и облекчаващо щастие от съприкосновението с възвишената красота на истината в изкуството. Целият й живот, глупав и ненужен, се разгърна пред тях в малкия мизансцен и дори им стана страшно — колко много бяха изразили само с няколко думи драматург и актриса.

— Сега ще видят те кой е Бабашкин — мърмореше Изобретателят в ложата. Вече не обръщаше внимание на режисьора. — Такива сборове ще им докарам от цялата страна, че главите им ще се замаят. Цялото театрално дело ще реорганизирам.

Но истинският триумф го очакваше в последното действие. Главният мълчеше, за да не му пречи. Невидимите енергетични нишки, без да се прекъсват нито за секунда, свързваха Заднепровская с умната машинка и актрисата хипнотизираше залата дори само с присъствието си на сцената.

Аплодираха я, щом се появеше.

Но и другите актьори се мобилизираха. До принципно нова трактовка на образа се издигна и първият любовник в ролята на Василков. Той чувствуваше, че в последна сметка няма той да застави Лидия да живее с ограничени средства, а, напротив, старата Чебоксарова и дъщеря и ще му покажат какво значи наистина нечовешки и безмилостен бюджет. Беше измамен и предаден — много неща прегоряха в душата му, от хищник той стана жертва, а после пак стана победител, но вече друг, равнодушен, претръпнал и циничен. Първият любовник твореше безстрашно, всичко вървеше в някакъв хармоничен, понесъл и него самия ритъм.

Залата очарована притихна. На сцената се извършваше тайнство. Живи станаха нарисуваните бръчки, враснаха се залепените мустаци и късите остри брадички, а зелените драперии — рядко като решето зебло, боядисано с разяждаща анилинова боя — се превърнаха във фокус на порока, изобличаваха и предупреждаваха за неизбежното възмездие.

Облегнали се на рамката на вратите, бяха застинали неподвижно контрольорите. Гримьорът, шивачката и сценичните работници се трупаха зад кулисите.

Тишина цареше на улицата пред театъра. Спяха под звездите древните кубета на черквата от XVI век, които имаха форма на луковица, и гигантският Уелсов марсианин — строителният кран. В дълбините на космоса плаваха безбройните светове-планети, бушуваха огромни маси нажежена материя и в цялата Вселена нямаше по-хубаво кътче от малкия градец с неговия районен театър, извисил се до всичко прекрасно, което бе създадено от хората и което изобщо съществува в света.

Последно усилие под ръководството на апарата и Заднепровская изгради чудна няма сцена. Вече беше казал репликата си Телятев, вече се беше прегърнал с Кучумов, а Лидия пристъпи до Василков и плахо склони глава на рамото му.

Надежда Антоновна се прокашля и прочисти гърлото си, като съсредоточи вниманието на залата върху себе си, после вдигна ръка — искаше да оправи прическата си, а и нещо много по-голямо, и я отпусна безсилно, за да приключи собствения си безсмислен живот и цял период от руския живот, а с това и представлението.

С трясък се пукна последната резервна леща, на сцената стана по-тъмно, но зрителите го възприеха като част от режисьорския замисъл. Тишината продължи още минута, после се разрази буря, каквато районната сцена не беше виждала досега. Зрителите се споглеждаха със зачервени лица, викаха „бис“ и ръкопляскаха. Актьорите, които изведнъж усетиха колко са уморени, се покланяха, изтиквайки напред Заднепровская.

Главният режисьор изхвръкна от ложата, после при стихващите най-сетне гръмки аплодисменти, пак се втурна в първа ложа.

— Забележително! Великолепно! Вие сте гений!

Изобретателят погледна съвсем озадачено.

— Кое е забележително?

— Това, което направихте. Само как игра тя! Колосален успех.

— Глупости — каза Изобретателят с неочаквано озлобление. В ръка държеше шнура от машинката си с щепсела накрая. — Нищо не стана, дяволска глупост. — Направи крачка към контакта в стената на ложата, ожесточено го дръпна и го откърти. — Та тук няма проводник. С нищо не е свързан. Електротехникът ви не е техник, а мошеник. Апаратът не работеше, разбирате ли. Дори не е бил включен.

— Наистина ли? — учуди се главният. — Но ето тук свети зелена светлинка. И жълта…

— Това е от батерийката. Казвам ви, че приборът дори не е бил включен. А батерийната е от джобно фенерче. За солидност. Да прави впечатление. Никой няма да повярва, че тук имам електроника, ако не свети зелено око. — Дръпна се встрани, изсекна се и кой знае защо изтри с кърпа очите си. — Винаги нещо ще ми попречи да направя опита си чисто. Всеки път се проваля от нещо… Но вие нали разбрахте, че по принцип апаратът действува? Когато го насочих към вас, нали усетихте?

— Да, да. Разбира се — отбрани се с жест главният. — Значи апаратът не е бил включен. Но тогава защо…

Той се замисли…

Бележки

[1] Възприятие и невъзприятие

[2] Хистерезис — реакция на тялото при външни въздействия в зависимост от това, дали и друг път е било подлагано на тези въздействия, или ги изпитва за пръв път.

Край