Кина Къдрева
Приказка за Непослуш 13

На втори април, тайно и незабелязано, в детска градина № 1109 се вмъкна страшният и опасен бацил Непослуш 13.

Той се промъкна през главния вход, размахвайки крака върху носа на едно момиченце с панделка. И никой не го забеляза!

Нито директорката, която пазеше на външната врата!

Нито възпитателките, които пазеха на стълбите!

Нито дори самата медицинска сестра, която оглеждаше всяко дете от главата до петите с увеличително стъкло (наречено лупа), след това преглеждаше ръцете, ушите, коремчето и накрая дори надничаше в устата.

Тя надничаше в устите на децата. А в това време страшният и опасен бацил Непослуш 13 си клатеше краката, седнал удобно върху носа на момиченцето с панделката, без да събуди ни най-малко подозрение!

О, той беше много хитър бацил и отлично знаеше, че подозрение за непослушание будят само момчетата! А момиченцата, особено момиченцата с панделки, не будят ни най-малко подозрение!

И наистина, когато медицинската сестра видя момиченцето с панделката, тя само се усмихна.

Тогава Непослуш 13 подскочи от радост, преметна се три пъти и извика:

— Скъпи момченца и момиченца! Алееее-оп!

И в същия миг стана нещо, което никой не очакваше.

Децата, кротичките и добри деца, които послушно седяха на своите мънички бели столчета. И пееха песни. И казваха стихотворения! И си миеха ръцете! И се хранеха най-примерно в дясната ръка с нож, а в лявата — с вилица! Децата, които стъпваха на пръсти! И не се биеха! И не се караха, а си играеха тихичко в кукления кът — просто полудяха!

Те започнаха да се премятат презглава!

Да крещят!

Да пищят!

Да се търкалят по килимите и да чупят играчките.

За една минута и тридесет и пет секунди всички играчки бяха изпочупени!

Към тавана като ракети летяха крака на мечки, уши на зайци, глави на тигри, опашки на маймуни!

Кубчета! Топки! Кучета! Котки! Кукли! Сервизи! Спални! Перални! Колела на автомобили! Клавиши на тромпети! — докато всичко стана на сол и слама!

Тогава децата започнаха да се катерят по пердетата! Да скачат като кончета по канапетата! Да чупят стъклата! Да яздят вратата! А момиченцето с панделката успя дори да се качи на полилея и почна там да се люлее.

— Какво става? Какво става? — викаше директорката и си държеше с две ръце главата.

— Зе-ме-тре-сение! Стра-хо-тресение! Срамо-тресе-ние! — повтаряха възпитателките.

А медицинската сестра гледаше с ужас през увеличителното стъкло и мигаше.

— Веднага звънете на всички родители!

— Веднага викнете звероукротители!

Но нищо не помагаше! Защото децата не искаха да слушат нито своите родители, нито цирковите звероукротители.

Тогава с бърза телеграма в детската градина повикаха прочутия професор доктор Показвай си езика. Той пристигна върху една летяща спринцовка за инжекции и щом се приземи, втурна се в детската градина и строго извика:

— Показвай си езика!

Но децата все едно, че не го забелязаха. Те продължаваха да чупят и да викат и никое не си показваше езика.

Досега на професора не беше му се случвало подобно нещо!

Той донесе от дирекцията един здрав стол, качи се на него, за да го виждат всички, и извика още по-строго:

— Показвай си езика!

В същия миг на главата му падна полилеят заедно с момиченцето с панделката и столът под него се разби на парчета.

— Няма да си покажа езика! — извика момиченцето.

— Няма да си покажа езика! — изкриви му се едно момченце.

И едно друго момиченце!

И едно друго момченце!

И още едно!

И още едно!

— Няма да си покажем езиците! — извикаха всички.

— Тежък случай! Тежък случай! — повтаряше професорът като се измъкваше пълзешком. — Тия деца всичките са заразени от бацила Непослуш 13! Тук върлува страшна епидемия! Страшна епидемия от непослушание! Тая болест е ужасно заразителна! И понякога е твърде продължителна. За нея още нямаме ваксина, затова веднага обявявам:

Карантина!

Щом каза тия думи, прочутият професор доктор Показвай си езика възседна своята спринцовка за инжекции и полетя към изследователския институт „Горчиво хапче“, където се приготвяха лекарства против ангина, скарлатина, смучене на пръстите, хвърляне на закуските и разни, и всякакви други детски заболявания. Той беше много разтревожен, защото се боеше епидемията от непослушание да не пламне в целия град! И в цялата държава! И в целия свят!

— Ах, какво би станало тогава! — въздишаше прочутият професор доктор Показвай си езика и само като си помислеше, му настръхваше брадата. — Трябва незабавно и на всяка цена да се измисли лекарство против непослушание!

И той влезе в своята лаборатория, заключи вратата и започна да мисли.

А в това време в детска градина № 1109 епидемията от непослушание се развихряше все повече и повече. Директорката и възпитателките, и дори самата медицинска сестра просто не знаеха какво да правят!

— Ало! Ало! Министерството на детските градини! — викаха те по телефона, ала децата бяха успели да прекъснат жиците и нямаше връзка.

Но в Министерството на детските градини отдавна всичко знаеха! Защото едно министерство, затова е министерство, за да знае всичко.

Още щом започна епидемията, веднага в министерството бе свикано важно извънредно съвещание за детското непослушание.

На съвещанието се изказаха хиляда двеста и един учители! Две хиляди и сто родители! Три хиляди пенсионери! Пет хиляди готвачи, лелички и портиери! Дванадесет детски лекари! Тринадесет детски зъболекари! И един детски писател.

На съвещанието бяха изнесени 14 доклада и 107 съдоклада и накрая се взе решение:

„Във връзка с разразилата се епидемия от непослушание в детска градина № 1109 в столицата и в страната да бъде обявено извънредно положение!

Трябва да се вземат бързи мерки!

Децата трябва да се укротяват!

Децата трябва да се възпитават!“

В същия миг в Министерството на детските градини и на други важни места бяха инсталирани телевизори за пряко наблюдение на детска градина № 1109. Три бронирани вертолета спуснаха по въздуха около сградата на детската градина кордон от панделки, намазани от двете страни с лепило, за да се залепи всеки, който се опита да влезе или да излезе от заразеното място.

В същото време лично от министъра бяха изпратени светкавични радиограми със заповеди до всички заводи за играчки:

„Поради създаденото извънредно положение във връзка с епидемията в детска градина № 1109 заповядвам: заводите за играчки да работят денонощно и цялото производство незабавно да бъде изпращано в детската градина“.

— Не раз-ре-ша-вам! — викаше главният счетоводител. — Уважаеми другарю Министър, нима не разбирате, че децата от градина № 1109 ще изпочупят всичките играчки! Знаете ли колко пари ще струва това?

— Зная, разбира се! — викаше министърът. — Но, уважаеми другарю, главен счетоводител, не можете ли най-после да разберете, че по-добре е децата да чупят играчките, отколкото да разрушат самата детска градина! И оградата на детската градина! И да разнесат болестта в целия град! И в цялата държава! И дори в целия свят!

И заработиха усилено всички заводи за играчки!

И дървеният завод за кубчета!

И гуменият завод за моряци!

И подскачащият тенекиено-бакелитен завод за автоматични пушки.

И кръглият завод за футболни топки!

И стъкленият завод за стъклени топчета!

И надутият завод за балони!

И заводът „Спящата красавица“ за най-различни кукли!

И заводът „Картоненият лъв“ за страшни африкански зверове от изкуствена кожа!

И заводът „Зайченцето бяло“ за добри домашни и горски животни от кадифе!

И дори шареният завод за цветни моливи, бои и тебешири!

Те работеха по цял ден и по цяла нощ. И по цял ден, и по цяла нощ към детска градина №1109 летяха камиони, натоварени с играчки.

Двама роботи с бели престилки и марли на устите разтоварваха камионите в задния двор на детската градина и след всяко разтоварване скачаха в един казан с вряла вода за дезинфекция. А децата изчакваха играчките и с войнствени викове превръщаха всичко на сол и слама.

— Вай! Вай! Вай! Вай! — вайкаше се главният счетоводител. По телевизора за преки наблюдения на детската градина той гледаше какво става и смяташе на голямо дървено сметало колко струват счупените играчки:

— Две хиляди и триста самолета — броеше той

… хиляда сто и седем вертолета…

… пет хиляди и два автомобила…

… сто слона и една камила…

… три хиляди и три трамвайчета…

… дванайсет милиона зайчета…

… петнайсет милиона топки…

… шестнайсет милиарда хлопки…

… сто билиона кукли с букли… и двайсет хиляди без букли…

… хиляда трилиона шарени балона…

… жирафи, лъвове и тигри… тринайсет милиона!

— Вай, вай, вай, вай! — вайкаше се главният счетоводител и след всеки камион с играчки си мокреше носната кърпа със студена вода и я слагаше на главата си. — Уважаеми другарю министър, ако епидемията от непослушание продължава още един час, незабавно си подавам оставката!

— Няма нужда! — обади се някой и край прозорците на Министерството на детските градини прелетя прочутият професор доктор Показвай си езика. Той весело си клатеше краката, възседнал своята летяща спринцовка за инжекции, а зад спринцовката се люлееше един оранжев балон, вързан с небесносиня панделка. На балона бяха нарисувани две големи букви „ВП“.

— Какво ли ще е това пък? — чудеха се хората и гледаха нагоре, но прочутият професор Показвай си езика не им обръщаше ни най-малко внимание!

Той летеше право към детска градина № 1109.

— Ура-а-а-а! — завикаха децата, защото още никога не бяха виждали такъв огромен оранжев балон, завързан с небесносиня панделка. — Ура-а-а! — завикаха те и се приготвиха да замерят балона кой с каквото свари.

Обаче…

Точно в тоя миг…

Над главите им се разсипаха мънички бели парашути.

Децата, разбира се, веднага се спуснаха да ги ловят. Те не знаеха, че това не са парашути, а най-обикновени чашки, каквито има на автоматите за лимонада. Прочутият професор доктор Показвай си езика беше заредил с тях летящата си спринцовка за инжекции и сега ги изстрелваше като снаряди.

Когато чашките бяха изстреляни, професорът сложи една тъничка игличка на спринцовката и я заби в балона. Игличката беше толкова тънка, че балонът не се пукна. Само стана по-малък, а спринцовката се напълни и стана оранжева.

Тогава прочутият професор доктор Показвай си езика хвана спринцовката като автомат и с един откос напълни летящите чашки!

Всичко това той направи много бързо — по-бързо от фокусник, затова децата не можаха нищичко да забележат.

Те само видяха как мъничките бели парашути някак изведнъж станаха оранжеви, и то точно в мига, когато ги улавяха!

И много се изненадаха, когато разбраха, че това не са парашути, а чашки!

А когато видяха, че чашките не са празни, а са пълни с нещо оранжево, което мирише на портокали — съвсем се изненадаха!

— Портокалов сок! Портокалов сок! — завикаха децата и веднага започнаха да пият, защото от непослушанието бяха страшно ожаднели.

— Ей, какъв сладък портокалов сок — пиеха те и като изпиха всичко, се облизаха.

— Наздраве! — обади им се отгоре прочутият професор доктор Показвай си езика. — И, моля, обърнете внимание! Тоя „портокалов сок“, дето го изпихте, не е никакъв портокалов сок, а противоопасното и ефикасно лекарство „витаминозно послушание“, което аз измислих за вас!

И прочутият професор доктор Показвай си езика посочи с показалеца си там, където трябваше да бъдат двете големи букви „ВП“, изрисувани на оранжевия балон. Само че буквите вече ги нямаше, защото всичкото витаминозно послушание беше изпито от децата и балонът съвсем се беше свил.

— Ха-ха-ха-ха! — разсмя се професорът, а децата гледаха, мигаха и нищо не можеха да разберат.

И както гледаха и мигаха, изведнъж носовете им започнаха да ги сърбят и децата започнаха да кихат.

— Киху! Киху! — кихаха те. — Киху! Ки-ки-ки-ху!

— Ха така! Силно! Още по-силно! — викаше професорът, изправен върху летящата си спринцовка за инжекции, и дирижираше от въздуха кихането на децата.

Той дирижираше толкова разпалено, че дори и двата робота, които не бяха пили витаминозно послушание, си свалиха марлите от устите и взеха да се надкихват.

А медицинската сестра, която веднага дотича, щом чу, че се киха, с ужас гледаше през увеличителното си стъкло как с кихането от ушите на децата изскачат мънички, страшни и опасни непослушчета.

— Какво става? Какво става? — пищяха те като падаха на земята, после се завъртяха като вихрушка и пред очите на всички застана самият бацил Непослуш 13.

— Тревога-а-а! Спасявай се! — уплашено извика той, огледа се и скочи на носа на момиченцето с панделката.

— Бягай! — заповяда му със страшен и опасен глас Непослуш 13.

Момиченцето просто не знаеше какво да прави.

— Бягай! — извика му още по-страшно и опасно Непослуш.

И в тоя миг… Някой го пипна за ухото!

Това не беше никой друг, а самият известен и прочут професор доктор Показвай си езика, който се беше спуснал със светкавичната скорост на своята летяща спринцовка за инжекции.

— Ааа! Хванах ли те най-после! — каза той и вдигна с два пръста страшния и опасен бацил Непослуш 13 във въздуха. — Ще заразяваш децата и ще правиш епидемии от непослушание, а!

И професорът извади от джоба на професорската си престилка един специален буркан за опасни бацили и бактерии, отвори капака и без да обръща внимание на Непослуш 13, който пищеше и риташе, постави страшния и опасен бацил вътре.

После затвори хубавичко капака и пъхна буркана обратно в джоба на професорската си престилка.

— Е? Как е? — намигна той на децата. — Я да видим сега, кой ще си покаже езика?

— Аз! — каза момиченцето с панделката.

— Аз! — нареди се до него и момченцето, което сега не се кривеше и не се плезеше, а си показваше езика.

— И аз! И аз! — дойдоха другите момченца и другите момиченца. И като по команда се строиха в редичка по височина.

— Така! — рече доволен професорът. — Епидемията е ликвидирана! Остава само да си умиете очите! И веднага, моля ви, се залавяйте да почистите и подредите, както трябва, детската градина, защото тая бъркотия чака вас!

И прочутият професор доктор Показвай си езика се обърна кръгом, възседна летящата си спринцовка и отлетя.

— Край! — въздъхна с облекчение директорката, а след нея въздъхнаха с облекчение възпитателките и самата медицинска сестра.

— Край! — обърса чело с мократа си носна кърпа главният счетоводител на Министерството на детските градини и прибра дървеното си сметало.

— Край! — усмихна се министърът. — Все пак оправихме положението. Браво на професора! — И той отиде в министерския си кабинет, повика секретарката си и продиктува нова заповед:

„Тъй като опасността от масова епидемия от непослушание във връзка със случая в детска градина № 1109 е ликвидирана, нареждам:

Извънредното положение в столицата и в страната да бъде отменено и всички заводи за играчки да преминат на редовна работа.

Второ:

За изключителни заслуги в борбата с епидемията се награждава със специален орден «Витаминозно послушание» професор доктор Показвай си езика!“.

После министърът на детските градини се подписа, сложи печат и приказката свърши.