Кина Къдрева
Ледена приказка

Тая приказка започна в една истинска ледена нощ през месец февруари, когато беше толкова студено, че в цяла Европа и в цяла Азия, и в цяла Африка, и дори в Латинска Америка никой не смееше да си подаде носа навън: нито храбрите червени лисичета, нито белите полярни мечета, нито раираните тигърчета, нито даже малките пингвинчета, които живееха в хладилника на земята (така те наричаха Южния полюс, където температурата е минус 89 градуса и три четвърти, и това не е шега).

Само луната, най-най-младата луна, нищо не искаше да знае!

Точно преди два дни нейната баба — голямата кръгла луна — й беше купила нови кънки и сега младата луна се пързаляше с тях по заледеното небе, въртеше се ту на единия, ту на другия си крак и дори си пееше:

„Имам си кънки,

новички кънки!

Тра-ла-ла-ла-ла:

с тях ще се пързалям,

колкото си искам

от зори — до зори!“

— Ей, Луна, прибирай се! — викаха от Южния полюс малките пингвинчета и чукаха с клюнове по заледените стъкла на своите прозорчета… — Прибирай се, че ще замръзнеш!

Но младата луна не искаше и да ги чуе. Тя пееше и се пързаляше, и така се беше разпързаляла, че не видя… (Ах, каква беда!)… не видя голямата телевизионна кула, която се издигаше на върха на Витоша и пробиваше с антената си леда на небето.

В следния миг луната се блъсна в антената — и падна. И щом падна, веднага замръзна!

Замръзна цяла-целеничка заедно с лунните си планини и лунните си океани, с големите и малки кратери, и всичкия си лунен прах!

Само кънките й останаха незамръзнали, но така се бяха извили, че вече не приличаха на никакви кънки и с тях човек въобще повече не можеше да се пързаля. Те стояха и светеха, защото бяха направени от чисто сребро, а в това време луната бързо обрастваше от главата до петите с ледени висулки.

— Какво да правя сега? Какво, какво да правя?… — заплака тихичко луната и сълзите й затракаха като бели зрънца по леда на небето.

Едва тогава тя усети колко е студено в тая ледена нощ. Колко е студено и колко е тихо!

Защото никой, никой нямаше навън.

В тишината се чуваше само как тракат от студ големите зъби на моржа. Луната веднага позна, че това са големите зъби на моржа, които тракаха от студ, и заплака още по-високо.

И в същия миг чу и някой друг да плаче.

И още някой!

И още някой!…

Един плачеше съвсем, съвсем тъничко…

Друг — съвсем дебело!

Един плачеше в гама до мажор.

Друг — в гама ре миньор.

А имаше и такива, които плачеха в гама си бемол-миньор-мажор.

Всички плачеха в различни гами и се получаваше много музикално, толкова музикално, че младата замръзнала луна се трогна.

Разбира се, от това не й стана по-топло, но все пак изтри сълзите си и видя… антената.

Ах, тая антена! Тя не само пробиваше леда на небето, но и работеше.

— Гледайте! Гледайте! Гледайте! Гледайте! — предаваше тя по цялата земя. — Луната, младата луна, замръзва! Тя се сковава в лед! Ако не се намери кой да й помогне, след час ще се превърне в леден таралеж!

— Нещастната луна! Нещастната луна! — плачеха червените лисичета!

И пухкавите белички мечета!

И раираните тигърчета!

И дебелокожите хипопотами!

И всички, и всички, и всички: дори африканските зелени крокодили и американските питони.

В тая ледена нощ те стояха топличко завити в одеяла от камилска вълна пред екраните на големите си и малки телевизори, гледаха как луната обраства с огромни ледени висулки като същински леден таралеж и сълзите им се лееха като из дъждовални машини. Лееха се направо върху горещите печки (защото в тая ледена нощ всеки имаше до краката си по една гореща печка) и се изпаряваха в облаци от сълзи.

В стаите вече нищо не се виждаше от сълзи на пара.

Не се виждаха дори и екраните на телевизорите!

Но червените лисичета и белите пухкави мечета, и раираните тигърчета, и хипопотамите, и крокодилите, и питоните, и всички, и всички, и всички продължаваха да плачат.

Но никой не ставаше да помогне на луната, защото в стаите беше много топло, а навън — много студено.

И само смелите, добри пингвинчета не заплакаха в тая студена нощ.

Щом видяха какво става, те си вързаха жълтите плетени шалчета, запасаха на поясите си по една мъничка, но много остра брадва, грабнаха от кухнята електрическия чайник, сложиха си бързоходните ски и се спуснаха към телевизионната кула, дето се издига на върха на Витоша. Никак не беше близо тая телевизионна кула, защото никак не е близо от Южния полюс до Витоша, но пингвинчетата не мислеха за това.

Те караха ските си с такава скорост, с каквато могат да се движат само едни бързоходни пингвински ски, и то когато се отива с тях на помощ на луната, а това прави точно три хиляди триста деветдесет и осем километра в час! Дори с такава скорост те стигнаха до телевизионната кула едва след цели пет часа петдесет и девет минути и шестдесет секунди.

Вече нямаха никакво, никакво време за губене, затова веднага се втурнаха към асансьора, издигнаха се до последния етаж, после по ръце, по ръце се изкачиха до самия връх на антената, стъпиха върху леда на небето и… видяха луната.

Нещастната луна! Тя наистина се беше превърнала огромен леден таралеж, много бодлив и много леден, защото беше обрасла цяла-целеничка с ледени висулки.

Пингвинчетата само се спогледаха, свалиха ските си, за да не им пречат, извадиха си острите брадвички и почнаха да секат дебелите и дълги ледени висулки.

Сякоха, сякоха, сякоха, сякоха, а когато ги изсякоха, разтриха хубаво примрялата от студ луна със сняг, докато се съживи. След това прекараха кабел до телевизионната кула, включиха електрическия чайник и свари горещ пингвински чай.

Луната пиеше пингвински чай и кашляше, защото беше много изстинала и я болеше гърлото.

Тогава пингвинчетата свалиха своите жълти плетени шалчета, завързаха ги едно за друго и направиха един шал колкото за луна. С тоя шал те изпратиха луната да си върви в къщи.

— Благодаря… Благодаря!… — повтаряше с пресипнал глас луната и куцаше към своята къщичка.

А добрите храбри пингвинчета се хванаха едно подир друго за антената на телевизионната кула и по антената, по антената се спуснаха направо на земята.

И тъй като бяха страшно уморени, и тъй като от Витоша до Южния полюс е много далече, и тъй като си бе забравили бързоходните ски върху леда на небето, тъй като бяха съвсем замръзнали без своите жълти плетени шалчета, пингвинчетата решиха да не се връщат у дома си, а да отидат в Софийската зоологическа градина, която всички знаете, че се намира до самата Витоша.

Там ги посрещнаха с духова музика!

Раздадоха им ордени за храброст!

И всичко беше толкова хубаво!

И толкова им се хареса, че когато свърши ледената нощ, те не си отидоха на Южния полюс, а останаха цяла година.