Веселин Ханчев
Лози в Монмартр

Добър вечер, печални лози,

мили селски момичета!

Разкажете ми как сте попаднали тук,

сред Париж, на Монмартр?

Разкажете ми кой ви затвори

в железни огради,

кой ви даде желязна земя

и желязно небе?

Полицаят ли,

вече забравил къде се намира полето,

ви упъти погрешно?

Вий сами ли побягнахте тук, на върха,

да не би да ви смажат в града

тия черни стада,

да не ви изгорят

тия луди слънца,

дето нощем изгряват

и при изгрев залязват?

Или може би гледате вие отгоре

голямата сцена

на театър Париж?

 

Мили мои рози,

бедни мои сестри от Монмартр!

Где е вашето грозде

и вашето вино сега?

Где е вашата сладостна есен,

натежала от болка и плод?

Ах, пръстта на Монмартр е много горчива

за вас

и за всички, които създават добри плодове!

Ах, Монмартр е вече така уморен,

за да страда и ражда!

Сам под черните покриви

скита Вийон

със сърце като къщите празно

и невидим зад своята маса в кръчмата

тъгува Верлен,

че не може да пише в шума, който иде отвред,

и Лотрек, живописеца,

неполучил поръчка от никой богат чужденец,

хвърля своята мъртва палитра

и унил си отива.

 

Ах, къде е, къде е

вашето грозде и вашето вино сега,

мои бедни лози от Монмартр?

Ах, къде е добрата ви есен,

голямата, златната есен?

А в България вече е есен.

Утре рано аз тръгвам за там.

Облечете си златните рокли,

мили мои лози,

и елате със мен.

Ще повикам с нас и Вийон, и Верлен, и Лотрек.

Ще повикаме всички и стари, и нови

поети, певци и художници,

ще повикаме всички, които тъгуват затворени

в железни огради,

в желязна земя

и в желязно небе.

Ще пътуваме весело,

озарени от нашето есенно слънце,

голямо и медено,

ще пътуваме

като цяло семейство,

отиващо шумно на празник.

Там, по нас, е сега гроздобер,

голям гроздобер.

 

Там земята ни ражда грозда̀

като сладки съзвездия,

а сърцата ни — песни.

Утре сутрин аз тръгвам за там.

 

Мои мили лози,

мои бедни сестри от Монмартр,

елате със мен!

Елате, приятели, с мен!

Париж, септември 1959