Веселин Ханчев
Балада за човека

Самичък в студената бяла гора

две нощи човекът се влече.

 

И каза гората: — Нима не разбра?

Ранен си. Отиваш си вече.

 

Умираш. Далеч е отрядът сега.

Ни стряха, ни лек, ни пътека.

 

Но глух бе човека, съборен в снега.

Пълзеше, пълзеше човека.

 

И каза гората: — Смири се и спри!

Не ще се изтръгнеш от мене.

 

Виж — бързият гълъб е паднал дори

до тебе с крила укротени.

 

Къде ще отидеш с такива нозе,

крилете щом в мен са сковани?

 

И спря се човекът. И гълъбът взе,

и скри го до своите рани.

 

И гълъбът, сбрал топлина от кръвта,

под пазвата трепна полека,

 

удари с криле и натам полетя,

където не стигна човека.