Веселин Ханчев
Ленин

Той трябваше да дойде между нас.

В такова време трябваше да дойде

и такъв:

обикновен като вода и хляб,

та всеки да насити,

на всички мраморни пиедестали чужд,

а най-далече взрян,

най-близко до звездите,

с балтон, от вечно бързане изтрит,

ала развян

като крило,

неумолим и весел като пламъка

над руските дворци,

с чело,

зад чийто облак святкат мисли,

с ръце,

отглеждащи поеми и бойци,

дръвчета и епохи.

 

Той трябваше да дойде между нас.

 

Така горите, черни призори,

очакват с дигнати ръце

да вземат слънцето,

узряло през нощта,

така в измъчената пръст

набъбва зърното,

за да подготви жътва,

така, дори когато майката е мъртва,

плодът на болката

се ражда на света

в очаквания час.

 

Той трябваше да дойде между нас.

 

Той трябваше да дойде,

за да бъде

на правдата законът въдворен,

веригата да стане чук,

куршумът — струна,

и шепите — приятелски гнезда,

да има пътища,

седефен дъжд,

уста,

които се навеждат да целунат,

треви, в които бие сок зелен,

и ти да дойдеш,

мила свобода,

за да ни кажеш:

„Хора, добър ден!“

 

Той трябваше да дойде между нас.

 

О, трябваше!

Дори ако не бе дошъл,

пак щяхме ние да го създадем

и щяхме да го наречем

с най-нежни имена:

звезда,

надежда,

свобода,

възмездие.

Пак щяхме ние да го създадем,

за да го поделим

на милиони части

щастие,

за да го носим в себе си

като сърце.