Веселин Ханчев
Към моите връстници

Не са ни родили в една романтична епоха

доволни съпрузи и кротки покорни жени.

С барут ни покръсти войната, когато дойдохме,

в стоманени люлки люля ни от първите дни.

 

Бащите — на фронта, а майките — в черно облечени,

а после — бесилки и глад, като вълк упорит…

Ах, мои връстници, нима сте забравили вече?

Нима в мисълта ви е детския спомен изтрит?

 

Нима се забравят очите на нашите майки,

студените къщи, гърмежите глухи в нощта

и хлябът изсъхнал, край който семейството чака,

и вечното „няма“, и свитите сухи уста?

 

Пораснахме ние през нашето мащенско време

не с приказни феи, не с песни и златни лъчи,

едва се родихме, и станахме вече големи,

едва заживяхме, и хляба ни стана горчив…