Павел Бажов
Сребърното копитце

Живял в нашия завод един старец по прякор Кокованя.

Всичките му роднини измрели и той измислил да си осинови сираче. Попитал съседите не знаят ли някое, а те му казали:

— Наскоро в Глинка осиротя семейството на Григорий Потопаев. Управителят заповяда да вземат големите момичета в господарската шивачница, а едно момиченце на около шест години никой не го иска. Ти него вземи.

— Не ми се иска момиченце. Момченце би било по-добре. Ще го изуча на моя занаят, помощник ще го направя. А с момиченце какво? На какво ще го науча?

После помислил, помислил и рекъл:

— Познавах Григория, а също и жена му. И двамата бяха весели и работливи. Ако момиченцето се метне на родителите си, няма да бъде тъжно с него в къщи. Ще го взема. Но дали ще дойде?

Съседите му обяснили:

— Лошо живее то. Управителят даде Григориевата къща на някакъв бедняк и му заповяда в замяна на това да гледа сирачето, докато порасне. А той си има семейство — повече от десет души. На тях самите хлябът не стига. Поради това стопанката се кара на сирачето, за всяко залъче му натяква. То, макар и малко, но разбира. Обидно му е. Как няма да избяга от такъв живот. Ще го склониш, я иди.

— И това е вярно — отговорил Кокованя. — Ще го склоня някак си.

Един празничен ден той отишъл у хората, при които живеело сирачето. Гледа, пълна къща с народ, големи и малки. На едно малко столче до печката стои момиченце, а до него кафява котка. Момиченцето мъничко, и котката мъничка и толкова мършава и дръглива, че едва ли ще се намери някой да я пусне в къщата си. Момиченцето гали котката, а тя тъй сладко мърка, че по цялата къща се чува.

Кокованя погледнал момиченцето и попитал:

— Това ли е вашият дар от Григория?

Стопанката отговорила:

— Тя. Не ми стига тя, ами и тая дръглива котка прибра отнякъде. Не можем да я изгоним. Всичките ми деца изподраска, а на всичко отгоре и да я храниш!

Кокованя казал:

— Изглежда, че децата ти не са дружелюбни. Виж, у нея мърка.

После попитал сирачето:

— Е, какво, Дарче, ще дойдеш ли да живееш при мене?

Момиченцето се учудило:

— Дядо, ти как позна, че ме викат Дарьонка?

— Ей тъй — казал, — от само себе си. Не мислех, не гадах, налучках.

— Ами ти кой си? — попитало момиченцето.

— Аз — казал — съм нещо като ловец. Лятос промивам пясък, злато добивам, а зиме гоня един козел из горите, но все не мога да го зърна.

— Ще го застреляш ли?

— Не — отговорил Кокованя. — Аз убивам простите козли, а него няма. Искам само да видя къде ще тропне с десния си преден крак.

— Защо?

— Като дойдеш да живееш при мене, ще ти разкажа всичко — отговорил Кокованя.

Момиченцето много искало да научи повече за козела. А и видяло, че старецът е весел и добър. Съгласило се.

— Ще дойда. Само че вземи и моята котка Мурьонка. Виж колко е добра.

— Не ще и дума — отговорил Кокованя. — Глупак ще съм, ако не взема тая котка песнопойка. Вместо балалайка ще ни бъде в къщи.

Стопанката чула разговора им. Не знаела къде да се дене от радост, че Кокованя вика сирачето при себе си. Почнала да събира бързо нещата на Дарьонка. Бояла се да не би старецът да се откаже.

Котката сякаш и тя разбрала целия разговор. Търка се о краката му и мърка:

— Пр-равилно си намислил, пр-равилно.

И тъй Кокованя повел сирачето към дома си. Той голям и брадат, то мъничко и носленцето му като копченце. Вървят по пътя, дръгливото котенце подскача след тях.

Така заживели заедно дядо Кокованя, сирачето Дарьонка и котката Мурьонка. Живели — поминували, много не печелели, но от живота не се оплаквали и всеки имал какво да върши.

Кокованя отивал от сутринта на работа. Дарьонка шетала в къщи, варяла чорба и каша, а котката Мурьонка на лов ходела, мишки ловяла. Вечер се съберат весели и доволни.

Старецът бил сладкодумен, Дарьонка обичала да слуша приказките му, а Мурьонка лежала и мъркала:

— Пр-равилно — казва. — Пр-равилно.

Но след всяка приказка Дарьонка ще напомни:

— Дядо, за козела ми разкажи. Какъв е той?

Кокованя отначало се одумвал, после й разказал:

— Тоя козел е особен. На десния си преден крак има сребърно копитце. Където тропне с него, там ще се появи камък. Тропне ли веднъж — един камък, тропне ли два пъти — два камъка, а където удари много пъти — куп скъпоценни камъни.

Казал това и после съжалявал. Оттогава Дарьонка само за козела говорела.

— Дядо, а голям ли е той?

Кокованя й разказал, че козелът не е по-висок от масата и че крачетата му са тънки, а главичката малка. А Дарьонка пак пита:

— Дядо, а рога има ли?

— Рогата му — отговаря той — са особени. На простите козли са разклонени на две, а неговите — на пет.

— Дядо, той яде ли хора?

— Не, не яде. Храни се с трева и с листа. Е, и сено похапва през зимата от купите.

— Дядо, а козината му каква е?

— През лятото — казва — кафява като на нашата Мурьонка, а през зимата сива.

— Дядо, той миришеше ли на лошо?

Кокованя вече кипнал:

— Как може да мирише! Само домашните козли миришат, горският козел на гора мирише.

Наесен Кокованя почнал да се стяга да иде в гората. Искал да види къде пасат повече козли. Дарьонка го замолила:

— Дядо, вземи ме със себе си. Може поне отдалеко да зърна козела.

Кокованя й обяснил:

— Отдалеко няма да го познаеш. През есента всички козли са с рога. Не се вижда колко клончета има на тях. Виж, зиме работата е друга. Простите козли нямат рога, а този, Сребърното копитце, винаги е с рога — било лете, било зиме. Тогава отдалеко може да го познаеш.

Така се отървал. Дарьонка останала в къщи, а Кокованя отишъл в гората. След пет дена се върнал и разправя на Дарьонка:

— Много кози пасат сега в Полдневската местност. Там и ще отида през зимата.

— А как ще нощуваш през зимата в гората? — пита Дарьонка.

— Построил съм там — отговаря Кокованя — зимна хижа на една поляна. Хубава хижа, с огнище, с прозорче. Там е добре.

Дарьонка пак пита:

— Сребърното копитце в същата местност ли пасе?

— Кой го знае. Може и то да е там.

Дарьонка веднага взела да го моли:

— Дядо, вземи ме със себе си. Ще седя в хижата. Може Сребърното копитце да дойде наблизо и аз ще го видя.

Старецът отначало замахал ръце:

— Не може! Не може! Къде се е видяло малко момиче да ходи зиме в гората! Нали трябва ски да караш, а ти не умееш. Ще потънеш в снега. Какво ще те правя? Пък и ще замръзнеш!

Но Дарьонка не го оставя на мира:

— Вземи ме, дядо! Аз мога малко да карам ски.

Кокованя я разубеждавал, разубеждавал, после помислил: „Дали да я заведа? Веднъж като отиде, втори път няма да поиска“.

— Добре — казал, — ще те взема! Само помни, в гората няма да ревеш и да ме молиш да се връщаме в къщи без време.

Щом настъпили големите студове, те започнали да се стягат за гората. Кокованя сложил в шейничката два чувала сухари, всичко необходимо за лов и друго, каквото му трябвало. Дарьонка също си свила вързопче. Взела парцалчета, за да направи рокличка на куклата си, кълбо конци, игла и въженце.

„Дали няма да уловя Сребърното копитце с това въженце?“ — мислела си тя.

На Дарьонка й било мъчно да остави котката си, но нямало какво да прави. Погалила я на прощаване, заговорила й:

— Мурьонке, ние с дядо ще отидем в гората, а ти стой в къщи и лови мишки. Щом видим Сребърното копитце, веднага ще се върнем. Тогава всичко ще ти разкажа.

Котката поглеждала лукаво и мъркала:

— Пр-равилно си намислила. Пр-равилно.

Тръгнали Кокованя и Дарьонка. Всички съседи се чудят:

— Не е с ума си старецът! Повел такова малко момиченце през зимата в гората!

На излизане от завода Кокованя и Дарьонка чуват — кучетата нещо силно се разлаяли. Такъв лай и вой вдигнали, сякаш звяр са видели на пътя. Обърнали се, гледат, Мурьонка тича посред пътя и се брани от кучетата. По него време Мурьонка се била поправила. Пораснала и закрепнала. Кучетата не смеели да се доближат до нея. Дарьонка искала да улови котката и да я занесе в къщи, но къде ще я уловиш! Мурьонка избягала към гората и хоп на един бор. Иди я хващай!

Викала, викала Дарьонка, не могла да примами котката. Нямало какво да се прави, тръгнали по-нататък. Гледат, Мурьонка тича след тях. Така дошла чак до хижата.

И тъй станали пак трима в хижата. Дарьонка се радва:

— Така е по-весело.

Кокованя се съгласява:

— То се знае, че е по-весело.

А Мурьонка се свила на кълбо до печката и сладко мърка.

— Пр-равилно казваш. Пр-равилно.

През тая зима имало много козли. Все обикновени. Всеки ден Кокованя домъквал ту един, ту два в хижата. Толкова кожи натрупали и козе месо насолили, че с шейничката нямало да могат да ги откарат. Кокованя трябвало да отиде за кон до завода, но как да остави Дарьонка с котката в гората? А Дарьонка посвикнала в гората и сама казала на стареца:

— Дядо, да беше отишъл за кон в завода. Нали трябва да закараме месото в къщи.

Кокованя се учудил:

— Каква си ми умница, Даря Григориевна! Като голяма разсъждаваш. И аз мислех за това, но няма ли да те е страх сама?

— От какво да ме е страх? — отговаря тя. — Хижата ни е здрава, вълци не могат да се вмъкнат в нея. Пък и Мурьонка е с мен. Няма да ме хване страх. Но ти все пак по-скоро се връщай!

Отишъл Кокованя. Дарьонка останала с Мурьонка. Денем тя била свикнала да стои сама, докато Кокованя гонел козлите. Като взело да се мръква, се поуплашила, но видяла, че Мурьонка лежи спокойно, и се развеселила. Седнала до прозорчето, погледнала към полянката и видяла: нещо като топка се търкаля откъм гората. Като се дотърколила по-наблизо, разбрала, че това било козел. Краката му тънички, главичката малка, а на рогата по пет клончета. Дарьонка излязла бързо да погледне, но нищо не видяла. Върнала се и си рекла:

— Изглежда, че съм задрямала. Присънило ми се е.

Мурьонка мъркала:

— Пр-равилно казваш. Пр-равилно.

Легнала Дарьонка до котката и спала до сутринта. Още един ден минал. Кокованя не се върнал. На Дарьонка й домъчняло, ала не плаче. Гали Мурьонка и нарежда:

— Не тъжи, Мурьонушке! Утре дядо непременно ще си дойде!

А Мурьонка своята песен пее:

— Пр-равилно казваш. Пр-равилно.

Дарьонушка поседяла пак до прозорчето, полюбувала се на звездите. Искала вече да си легне да спи, ала изведнъж нещо изтропало на стената. Уплашила се Дарьонка, а тропотът се чул на другата стена, после на оная, където било прозорчето, после — където била вратичката, а след това и на покрива тихо се затропало, като че някой леко и бързо ходел по него.

Дарьонка помислила:

„Да не би да е дошъл вчерашният козел?“ И толкова много й се дощяло да го види, че и страхът не можел да я спре. Отворила вратичката, гледа — козелът бил там, съвсем наблизо. Най-спокойно си стоял. Вдигнал бил дясното си предно краче — като че се кани да тропне, — а на него сребърно копитце блести и рогата му с пет клончета.

Дарьонка не знаела какво да прави и взела да го примамва като домашен:

— Пъци, пъци!

Като я чул, козелът сякаш се разсмял. Обърнал се и побягнал. Дарьонка се върнала в хижата и взела да разказва на Мурьонка:

— Видях Сребърното копитце. И рогцата му видях, и копитцето му видях. Не видях само как това козле вади скъпоценни камъни. Изглежда друг път ще ми покаже.

Мурьонка, знаеш, своята песен си пее:

— Пр-равилно казваш. Пр-равилно.

Минал се трети ден, а Кокованя още го няма. Дарьонка помръкнала. Сълзици заронила. Искала да поговори с Мурьонка, а и нея я няма. Тогава Дарьонушка се уплашила много и изскочила от хижата да търси котката.

Нощта била лунна, светла, надалеко се виждало. Гледа Дарьонка — котката седи наблизо, на полянката, а срещу нея — козелът. Вдигнал си крачето, а на него сребърно копитце блести.

Мурьонка клати глава и козелът също, като че се разговарят. После почнали да тичат по полянката. Козелът тича, тича, спре, че като почне да удря с копитцето си. Мурьонка го настигне, той скокне по-нататък и пак удря с копитцето. Дълго тичали така по полянката. Изгубили се от очи. После пак се върнали при хижата.

Изведнъж козелът скочил на покрива и почнал да удря по него със сребърното си копитце. Като искри изпод крачето му се посипали скъпоценни камъни. Червени, сини, зелени — всякакви. Тъкмо по това време се върнал и Кокованя. Не могъл хижата си да познае. Цялата била като куп скъпоценни камъни. Трепти и прелива в разни цветове. На покрива козел стои и удря ли, удря със сребърното си копитце, а камъните се сипят, сипят.

Изведнъж и Мурьонка скочила там. Застанала до козела, измяукала високо и в същия миг Мурьонка и Сребърното копитце изчезнали. Кокованя изгребал веднага половин шапка камъни, но Дарьонка го замолила:

— Не ги пипай, дядо! Утре на светло пак ще ги погледаме.

Кокованя я послушал. Само че на разсъмване паднал голям сняг. Затрупал всички камъни. Разровили после снега, но нищо не намерили. Е, нищо, стигало им и това, което Кокованя изгребал в шапката си.

Всичко щяло да бъде наред, но за Мурьонка им било мъчно. Повече не я видели, а и Сребърното копитце не се показало. Зарадвало ги веднъж — и толкова. А по ония поляни, дето скачал козелът, хората почнали да намират скъпоценни камъни. Повечето зеленички. Хризолити ги наричат. Виждали ли сте ги?